Наследство


30 СЕПТЕМВРИ 1923 г. - НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО НА ВРАЦА


Категория : Моята история / нашата история
photo

30 СЕПТЕМВРИ 1923 г. - НЕИЗВЕСТНИ СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО НА ВРАЦА

С решение на врачанския общински съвет от 1 окт. 1923 г. в гр. Враца се обявява едномесечен траур “за успокояване духовете на пострадалите от пожара”; “целият град се офлагва с траурни знамена, забраняват се всякакви разходки, пеене и пр.” На същото заседание се натоварва кмета Никола Савов да се командирова до София “по всяко време, когато това е необходимо за ходатайство и застъпване интересите на пострадалите от пожара врачански граждани.” С друго решение на общинските съветници се определя комисия за ревизиране списъците по прехраната на пострадалите от пожара.[1] Тези оскъдни данни насочват вниманието към трагичните събития във Враца през септември 1923 г. – същият този месец, който по дълбокото убеждение на цар Борис ІІІ “ не бил щастлив в историята на България”.[2] Разкриването на историческите факти обаче се оказва сложна задача, която продължава от години, без значителен напредък.
Данните за тридневния пожар, изпепелил голяма част от града, причинил близо сто жертви, щети и разрушения за милиони левове и три хиляди бездомници, в архивните документи са оскъдни.[3] Нещо по-вече - сведения за тях изненадващо липсват и в историческите изследвания. Единственият опит за цялостно представяне историята на Враца е направен през 1937 г. от Димитър Йоцов - съвременник на събитията. Но той споменава само, че “Враца представлява възела на предприетата бунтовническа акция (през септември 1923 г.) и този град страда най-много от тежките и катастрофални събития на 30 септември същата година. Градът дава много материални и човешки жертви”.[4] Информация напълно липсва обаче в “Историята на Врачанската окръжна организация на БКП”, която има претенциите да проследи историческото развитие на Враца от новокаменната епоха, та чак до ХІІІ партиен конгрес.[5] Въпреки това, изложението за развоя на въстанието и свързаните с него събития приключва до 29 септ. 1923 г. Това е още по-необяснимо и поради факта, че пожара се споменава в две публикации, които са използвани от съставителите й. Едната е писмо от Г. Димитров по този повод до в “Юманите”[6] и предлага удобната версия, че пожара е предизвикан от военните по непредпазливост. Другата е “Принос към историята на БКП във Врачанско” от Ангел Грамчев - един от основните участници в събитията. В нея е единственото публикувано описание на тридневната стихия, която вилнее във Враца от 30 септем. 1923 г. Книгата е издадена през 1949 г. при условия, диктувани от вече взелата властта партия, но освен картинното описание на трагедията, няма обяснения за причините й. Авторът се задоволява да каже, че “властниците…обвиниха комунистите като подпалвачи на града”[7]. На фона на стотиците публикации за Септемврийското въстание, особено за въстанието във Врачански окръг, липсата на каквито и да са данни за тридневната трагедия във Враца поразява днешния изследовател.[8]
Целта на настоящата публикация е да бъдат представени откритите документи за една от най-големите катастрофи в близката история на Враца, настъпила в самия край на септемврийските събития, на 30 септември 1923 г. Определението “неизвестни страници” се отнася не само за предлаганите документи, но и за самите събития, които те разкриват. Те са издирени във фондовете на Държавен архив - Враца. Резултатите са по-вече от скромни и не позволяват да се изясни цялостната картина на събитията, нито причините за тях. Но те могат да послужат за представяне на проблема и като едно отправно начало в издирването на материали и изследването на тези неизвестни страници от новата история на града.
Отделни сведения за пораженията от стихията се намират във фондовете на градските църкви[9], които описват материалните щети, нанесени на храмовете. В тях се откриха няколко архиерейски послания от Врачанската Митрополия и Св. Синод. Подбрани са за публикуване две от тях, едното с описание за жертвите и щетите и призиви за подпомагане на жертвите (док. №1) и другото с призив към населението да осъзнае пагубните следствия от омразата и партизанството и към нравствено прераждане (док. №2). В първото намираме описание за размерите на трагедията. Второто послание е интересно  най-вече защото разкрива гледната точка на църквата, която в момента на събитията се изявява като коректив на политическата действителност и прави оценка на събитията от позицията на християнските принципи и ценности. Автор е врачанския митрополит Климент, който извежда анализа на една съвсем различна плоскост, от чиято висота всичко случило се придобива неочаквани измерения за съвременния читател.
Откриха се едва четири спомени от съвременници - очевидци, които представят обаче четири различни гледни точки, поради което всички се предлагат за публикуване.
Кратки данни разкриват летописните книги на някои врачански училища.[10] Документ № 3 се откри в преписите от летописните книги на училищата от областта, правени по всяка вероятност от учители през трийсетте години по нареждане на Областната училищна инспекция за проучване просветното дело в селата.[11] Автор на летописните бележки е врачанският учител Ст. Ников, който заедно с жена си Янка Ст. Никова учителства в Градешкото първоначално училище. Записите обхващат периода 1912-1923 г.; тук се представя написаното за събитията 1923 г., които са предадени много картинно и емоционално. Той дава погледа отвън, тъй като пристига в града с влака и вижда катастрофата от друг ъгъл, за разлика от намиращите се във Враца. Той също не симпатизира на авторите на бунтовете и с това допринася за балансиране на тенденциозно създадената и доминираща от десетилетия еднопланова представа за септември 1923 г.
Единственият опит за систематизиране и анализиране на трагедията предлага документ № 5, от личния фонд на врачанския общественик Първан Първанов. Той описва събитията в мемоарите си, а освен това ги оформя и в отделен материал под заглавие “Царят и врачани”. Те съдържат информация за предисторията на случилото се, която разкрива много неизвестни, макар и далеч не всички. Самият факт, че пише през 1938 г., след Солунското споразумение[12], му позволява да опише как Враца е превърната в барутен погреб, заради укритото от Съглашението оръжие. Това е и целта на изложението му. Започвайки с уговорката, че до този момент всяко изясняване на въпроса е представлявало заплаха за външно-политическото положение на България[13], обяснява как и защо премълчаването на отделни факти, неудобни по различно време, по различни причини и за различни среди, в крайна сметка довежда до един и същ резултат - изтриването на цели страници от историята на Враца не само от учебниците, но и от съзнанието на жителите й. Само осемдесет години по-късно опожаряването на Враца е почти неизвестно за болшинството от врачани събитие[14].
Спомени за пожара постъпиха и при комплектуването на личния фонд на д-р инж. Мирослав Цолов, невръстен очевидец на събитието, които носят цялата условност на детските впечатления, записани едва на преклонна възраст и нередактирани. Авторът произхожда от бедно врачанско семейство, завършва образованието си в Италия, участва в италианската съпротива, но при завръщането си в България през 1946 г. се сблъсква с една действителност, която дълбоко го възмущава. Разказаното от него - № 7 - разкрива една от версиите за подпалването на града, която сочи името на Ангел Грамчев - един от най-видните партийни функционери по време на въстанието. Обаче емоциите на места заместват фактите и поради това събитията са описани доста несвързано, а оценъчния елемент преобладава над изложението. Въпреки всичко, това е единственият разказ, който разкрива, защо комунистите са обвинявани за пожара; разкрива и причините за недомлъвките в историята на Ангел Грамчев и за пълната липса на данни в авторитетните изследвания по въпроса. Вероятно обяснява и причината за фрапиращата липса на спомени за пожара във фондовете на ОПА - Враца. Под номер 6 е включен единственият открит там спомен за събитието от Исай Динов - син на политическия функционер Тодор Динов. Той излага основната версия, към която с доста недомлъвки се придържат организаторите на въстанието, доколкото изобщо се дават бегли сведения за пожара в посочените спомени. [15] На този етап всеки документ, който нарушава табуто, наложено върху разкриването на тази катастрофа за съжаление е събитие за изследователя. Поради това въпреки всичките им слабости, неточности и субективност, те са ценни на първо място с факта, че поне съобщават за пожара, независимо от коментарите.
При цялата оскъдност на наличните данни, които дори не позволяват да се направи подбор на откритите документи, това  многообразие на гледните точки дава неочакван шанс на изследователя да съпостави и анализира станалото. Към видяното от две деца, осмислено на преклонна възраст (Мирослав Цолов и Исай Динов), се добавят разказите на двама възрастни (Първан Първанов и Ст. Ников), които оценяват и представят станалото от различни граждански и политически позиции. Този “букет” от гледни точки, истинска находка за изследователя, особено с оглед обезкуражаващо малкото документи, се доминира от зрялото, интелигентно анализиране и оценяване на събитията от Първан Първанов -  авторитетна личност с позиции в града и пряк участник в събитията[16]. Като се добави към тях и ясната позиция на врачанския митрополит, може да се каже, че откритото надхвърля очакванията от скромните като брой, качество и информация документи, защото разкрива поле за изследователя и основание за нов, обективен прочит на историческите събития в бъдеще, който да преодолее ограничената и едностранна тенденция в изследването и представянето на септемврийските събития от 1923 г., макар и цели 80 години по-късно.
Документите са подредени по хронология на написването им, в квадратни скоби и с бележки под линия са добавени уточнения към текста, коригирани са само явните правописни, печатни и пунктуационни грешки; съобразени са със съвременния правопис, но е запазен стила и оформлението на документа. Исковите данни са посочени под всеки документ. Съхраняват се в ТДА - гр. Враца.
 
№ 1
 
ОКРЪЖНО ОТ ВРАЧАНСКИЯ МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ДО ХРИСТИЯНИТЕ В ЕПАРХИЯТА С  
     ПРИЗИВ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЖЕРТВИТЕ ОТ ПОЖАРА ВЪВ ВРАЦА ОТ 30 септ. 1923 г.
 
                                                                                                Окръжно
    ВРАЧАНСКА
МИТРОПОЛИЯ
       № 6898                                                                  До благочестивите християни
6.Х (23.ІХ. ст.ст.) 1923 г.                                            в богоспасаемата ни епархия.
    гр. Враца             
 
 
                                                            Възлюблени християни,
 
                        Грозната стихия, която на 30-й м.м. сполетя престолния ни град Враца, потопи всички ни в горчиви сълзи. През време на тая ужасна стихия изгубиха живота и здравето си повече от стотина граждани: едни изгореха живи и умреха от тежки рани, други ослепяха и осакатяха завинаги, трети - изплашени и контузени - с месеци ще пазят болничните легла, докато напълно оздравеят. Не по-малко страшна и опустошителна бе стихията и в причинените от нея материялни загуби: опожарени и разорени са около 500 къщи в най-хубавата и най-новата част на града заедно с всичката им покъщнина, разрушена е голяма част от чаршията, унищожени са няколко склада на стока и дървен материял, изгорели са много еснафски работилници, търговски магазини и дюкяни. За възстановяване на всичко това са потребни грамадни средства, труд и време. Но най-насъщни нужди сега за сега пострадалите чувствуват от подслон, покъщнина и дрехи. За тия нужди е потребна бърза и ефикасна помощ. Помощта трябва да бъде бърза, защото зимата иде, а без подслон, покъщнина и дрехи са повече от 3000 души.
            Каква страшна картина!
            Може да си представите положението на тези бедни хора, които са останали под открито небе, голи, боси, гладни, жедни, плачущи за изгорелите си деца, за бащите си, за майките си, за братята си, за сестрите си, за роднините си; плачущи за къщите си, за имота си. О, страшна картина, Боже мой! Кое е това сърце, което няма да почувствува милост и състрадание към тези нещастници? Кой е този, който ще се откаже да спомогне на пострадавшите? Да, ето случай, когато вие трябва да покажете на дело своето християнско милосърдие; ето случай, когато можете да засвидетелствувате, че сте истински българи, че милеете за страждущите си братя, че сте готови по какъвто и да е начин да облегчите мъките им. Ще бъде срам за всички ни и грях от Бога, ако не им се притечем на помощ. Да не забравяме, че на този свят всичко е изменчиво, че не дай Боже, таквози зло всекиго от нас може да сполети.
            Да, злополуката на пострадалите е нечувана!
            Мнозина от тия хора преди пожара бяха със завидно материялно положение, а сега са изпаднали в най-голяма мизерия. Бездомници, голи и гладни те - без чужда подкрепа - са обречени на явна и сигурна смърт. Най-голямата им надежда е в милосърдието на техните ближни, които, ако навреме им се притечат на помощ, ще могат да ги избавят от глад, мизерия и ред други бедствия. Те са уверени, че техните ближни – а това са всички добри и родолюбиви българи - няма да ги оставят на произвола на съдбата. Те знаят, че всеки от вас ще даде с готовност своята лепта за облегчение на страдалното им положение. С тая своя помощ вие ще направите една голяма добрина, която няма да се забрави нито тука - на земята, нито горе - на небето. Всякой, който чуе за вашето милосърдие, ще се зарадва, ще ви похвали. А Бог, правосъдният Бог, за тая ваша добрина ще ви възнагради стократно. Блажен е този, който помага на нещастните, защото в ден лют ще го избави Господ; (Пс. 40:1), казва св. цар и пророк Давид. А премъдрият Соломон казва: който дава на бедните, не осиромашава (Притч. 28:27).
            И тъй: нека всеки, кой с каквото може, да побърза с[ъс] своята помощ!
            Вярваме, че тази наша молба, която ви отправяме от дълбочините на сърцето си, ще бъде чута.
Призоваваме върху вас Божието благословение и оставаме
                                               
усърдний ваш молитствувател:
 
                                                            Врачанский КЛИМЕНТ
 
ТДА - Враца, ф. 381К, опис 1, а.е. 457, л. 220. Печатно.
 
 
№ 2
 
ИЗ: АРХИЕРЕЙСКО ПОСЛАНИЕ ОТ МРАЧАНСКИЯ МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ ДО ХРИСТИЯНИТЕ В ЕПАРХИЯТА ОТНОСНО ПРИЧИНИТЕ  ЗА ПРЕЖИВЯНОТО НЕЩАСТИЕ И НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ДУХОВНО ПРЕРАЖДАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО.
 
1923 г.
 
ПОСЛАНИЕ
   към
 
БОГОСПАСАЕМОТО И ОПЕЧАЛЕНО НАШЕ ПА[Т]СТВО В ПРЕСТОЛНИЯ НАШ
ГРАД ВРАЦА
И КЪМ
ВСИЧКИ БЛАГОЧЕСТИВИ ХРИСТИЯНИ В БОГОДАРОВАНАТА НАМ
ВРАЧАНСКА ЕПАРХИЯ
 
БЛАГОДАТ ВАМ И МИР ОТ ГОСПОДА БОГА И СПАСА НАШЕГО ИИСУСА ХРИСТА.
 
ВЪЗЛЮБЛЕНИ НАШИ ЧАДА О ГОСПОДЕ,
 
Нечувано и извънредно нещастие преживяхме. Никому никога не е идвало на ум, че един ден ще ни сполети такова грозно нещастие. Няма да ви спомняме за скъпите човешки жертви и за несметните материялни загуби, които претърпяхме. Няма да ви спомняме за оня ужасен страх и за ония страшни страдания, които изпитахме през време на адската стихия. Няма да ви спомняме за изгубването на ония хубави къщи, магазини и работилници, които бяха най-голямата украса и гордост на града ни. Излишно е да ви подчертаваме всичко това. То е на лице. Безполезно е да разраняваме раните ви и да подновяваме сълзите ви. Достатъчно плакахме, достатъчно въздишахме. Време е вече да се опомним, да се съвземем и да заработим. С Бога напред ние ще можем всичко това отново да възстановим. Ще трябва само повече труд, постоянство, пестеливост и търпение. Ала не е туй най-важното. Можем двойно и тройно повече от изгубеното да спечелим и пак да сме нещастни. Ще трябва значи да се погрижим и за нещо друго: ще трябва да положим старания да си спечелим още и такова богатство, което може да ни направи щастливи, спокойни и доволни. Ще трябва да се погрижим да си спечелим трайно богатство, което ни огън изгаря, ни молец изяжда. А такова богатство ние лесно можем да спечелим, щом имаме желание. Колко утешително ще бъде за нас и за целия български народ, ако нашата катастрофа и преживените в страната ни смутни времена ни подтикнат към такова желание!
 
ВЪЗЛЮБЛЕНИ ХРИСТИЯНИ,
 
Нищо в тоя свят не става без Божие съизволение. Нищо на тоя свят не е без смисъл, значение и цел. Всички събития, катастрофи и явления в частния, семейния и обществения живот, дори и най-незначителните, са резултат от известни причини и непременно имат своето поучително значение. Пълни с такова значение са и преживяните у нас смутни събития, както и ужасната катастрофа, която сполетя града ни. Всичко това, преценено от нас спокойно, мъдро и безпристрастно, ще ни даде голяма и преголяма поука.
 
ВЪЗЛЮБЛЕНИ ЧАДА О ГОСПОДЕ,
Страшната стихия, която разруши града ни, а така също и всички тия изпитания, които днес вълнуват и смущават цялата ни страна, са логическо последствие от нашия лош живот, от нашите несъгласия и крамоли, от нашето лошо гражданско и училищно възпитание. Думите на св. апостола и евангелиста Йоанна Богослова: ”Вес мiр во зле лежит” (І Йоан. 5:19), казани преди хиляди години, имат и днес същото значение и същата сила, както през негово време. И днес целият свят лежи в зло. Нещо повече. Някога злото се срамуваше да излезе на лице. Страхуваше се да действа явно и открито. Вирееше повече под маската на лицемерието и подлостта. А днес то е тъй нахално, че иска да господствува, иска да ръководи, иска да излезе на първо място. Дори, за срам на човека, днес има между нас такива хора, които се гордеят, че служат на злото, на сатаната. Такова дълбоко и широко разпространение на злото се забелязва най-вече в нашата страна. Коя е причината на всичко това? Причината е тая, че мнозина от нас се отчуждиха от Господа Бога и от Църквата, пренебрегнаха ръководството на родителите и забравиха почитанието към по-старите. От желание да поживеят свободен и охолен живот - живот без контрол и ръководство - те неволно станаха роби на своите грехове, пороци, страсти, извратени схващания и прищевки. Понастоящем ние преживяваме ония времена, които нашият народ е преживявал в навечерието на своето падане под турците. И сега се повтарят същите явления: отпадане от Бога, отчуждаване от Църквата, развала в нравите, партизанство до ожесточаване, насилие върху държавния строй, гонение и отмъстителност. Едно време нашите деди с[ъс] своето сляпо партизанство и разцепление сами докараха вековния враг в страната ни. Същото става и днес. Намираме се пред прага на народната погибел. Още една крачка и ние сме окончателно изгубени. Такива са естествените резултати на онова, което градихме от освобождението си насам; такива са плодовете на онова, което сеехме повече от четиридесет години. […] [17]
 
Враца                                                                                                             ВРАЧАНСКИЙ
№ 6954                                                                                   МИТРОПОЛИТ КЛИМЕНТ
12. Х (29.ІХ. ст.ст.) 1923 г.
 
 
ТДА - Враца, ф. 381К, опис 1, а.е. 457, л. 222. Печатно
 
 
№ 3
 
ИЗ: ПРЕПИС ОТ ЛЕТОПИСНАТА КНИГА НА ГРАДЕШКОТО ПЪРВОНАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ -    
с. ГРАДЕШНИЦА, ВРАЧАНСКА ОКОЛИЯ, ВОДЕНА ОТ ГЛАВНИЯ УЧИТЕЛ - СТ. НИКОВ ЗА  
ПРЕЖИВЯНОТО ОТ НЕГО ПО ВРЕМЕ НА ПОЖАРА ВЪВ ВРАЦА НА 30 СЕПТ. 1930 г.
 
                                                                                                                                                                                [1930]
                […][18] Метежи станаха на 22.ІХ.1923 г. през нощта срещу 23.ІХ. с.г. У[ченици]те Павел Петров Павлов и Гено Г. Димитров заминаха за Враца на … с.г., а мене завари метежа в у[чили]щето. На 23.ІХ. с.г. комунистите ми взеха коня, който струваше най-малко 12 х. лв. (12 000), закараха го на фронта в с. Ракево и не го върнаха. До 30.ІХ. с.г. прекарах в училището и чак на 30.ІХ. с.г. заминах за Враца с врачанеца Илия Йордакев. Вечерта стигнах в[ъв] Враца много късно, вместо [в] 3 ½  часа - в 8 часа. Трена стигна до [Мало] Бабино и пак спре, защото града Враца беше в пламъци, запален беше от злодейска ръка! Беше ужасна картина! Небивало никога и никъде! От [Мало] Бабино като се научихме, че гори целия град, слязохме от трена около 100 души и пеши тръгнахме - тичахме, кой колкото можеше, за да стигне по-скоро дома си, да види какво е станало. Като пристигнахме [до] с. Кулата и Нефела видехме как бягат хората с[ъс] страх и трепет! В града не можеше да се влезе по правата улица, а заобиколихме през Табашкия мост и едвам с голям риск на живота си пристигнах дома, защото гранати се пукаха и парчета хвърчеха над главата ми! Ужас! Не може [да] се уподоби и на най-голямото сражение в света! Не можеше да се уподоби и на Мукденската битка в сраженията между руси[те] и японците, нито на Люлебургаското сражение между турците и българите, нито на никое сражение от общоевропейската война през 1914 г. - [19]15 - [19]16 - [19]17 - [19]18 [г.] между съюзниците и съглашението[19]. Не може да се опише страшната картина на 30.ІХ.1923 г. в[ъв] Враца. Само който е гледал ужасната картина, може да си я представи. Дома стигнах късно в 8 часа вечерта и не намерих дома никого. Беше пусто. Жена ми с[ъс] снаха ми и децата бяха избягали към с. Згуриград без нищо, не успели да си вземат и хляб за ядене - тенджерата заварих в кухнята на огъня пълна с месо.
Синът ми Константин заминал за Мездра да охранява и пази линията за София от метежниците, изродите, зложелателите на отечеството си България. Син ми Константин като се научил, че града Враца гори, дохожда дома и като не намерил никого и съседите избягали, затулил се зад вратата на зимника и наблюдавал ужасиите, страшилището - наблюдавал как гореше града, слушал страшния [ ][20] и хвърчене на гранати и парчета от гранати. Нещо страшно, нещо ужасно, нещо невиждано никъде и никога, нещо неописуемо! Човек не може да го предаде устно; нито писменно, ако сам не го е преживял, ако сам не го е наблюдавал, страшния пожар! Страшния ад. Не да пиша аз [за] страшната картина от пожара, а и най-големия писател, най-даровития, гения писател, не може описа ужасната картина от пожара в гр. Враца на 30.ІХ. 1923 г. Това нещо ще остане историческо не само за града Враца, а и за ц[елия] св[ят] ! (така е книгата) […]
                                                                                                (правопис на учителя директор)[21]
                                                                        Край
 
ТДА - Враца, ф.1К, опис 1, а.е. 602, л. 42-45. Оригинал. Ръкопис.
 
№ 4
 
СПОМЕНИ ОТ ПЪРВАН ПЪРВАНОВ ЗА ОПОЖАРЯВАНЕТО НА ВРАЦА ПРЕЗ 1923 г. И   
ЛИЧНОТО СЪДЕЙСТВИЕ, ОКАЗАНО ОТ ЦАР БОРИС ІІІ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ ПРОБЛЕМА ЗА
                                   ОБЕЗЩЕТЯВАНЕТО НА ВРАЧАНИ.
ЦАРЪТ И ВРАЧАНИ
                                                                                                                                                1938 г.
 
            В нашата най-близка история има едни много тъжни страници, за които обикновено се избягва да се говори и спомня, но аз мисля, че трябва да се изнасят и черпи поука от тях. Премълчаването им до сега се налагаше и от съображения на целесъобразност, за да не се пакости на държавата. Сега, след Солунския протокол за отменяване клаузите на Ньойския мирен договор относно нашето въоръжаване, опасността мина и може да се говори за тях.
            Събитието, за което искам да разкажа, се отнася за така наречените “СЕПТЕМВРИЙСКИ СЪБИТИЯ ОТ 1923 ГОД.”  Тогава,  отчаяни от държавните ни злополуки българи - вдигнаха ръка срещу Държавата и искаха да насадят, по подобие на Русия и у нас болшевизмът. Голяма част от северозападна България бе заляна от тази тъмна вълна в продължение почти на цяла седмица в края на м. септемврий 1923 година. мятежническата вълна бушуваше в Берковско, Фердинандско, Ломско и в част от Белоградчишка, Оряховска, Белослатинска и Врачанска околии.
            Напора на мятежниците бе към Враца, защото тук имаше големи складове с оръжия и муниции, а освен това, веднъж вземали Враца и въоръжени добре[22], те с голяма вероятност биха аспирирали за София - сърцето на България Но взетите от тогавашното правителство бързи мерки, попречиха за разрастването на братоубийството, то бе потушено и водачите му избягаха в Сърбия.
            На 30 септемврий, неделя сутринта, полковник Маринков, началника на усмирителните войски, се обади по телефона от гр. Фердинанд и съобщи въ[в] Враца, че мятежа е окончателно потушен. Всички отдъхнаха с облекчение. Но за нас въ[в] Враца, това не бе за дълго…
            Към 11[23] часа се чуха чести пушечни изстрели от към артилерийските казарми и подир малко се разбра, че е запален и гори един склад с патрони при пазарището. Тогава се спомни, че там наоколо, в съседство с военния клуб, има складирано в частни къщи и магазини, маса патрони, артилерийски снаряди, разни взривове, амуниции и пр. военни материали и всички хора, които знаеха това, настръхнаха…
            През Европейската война[24] Враца бе определена за склад на огнестрелни материали, поради което тук останаха, при свършването на войната няколко стотин хиляди разнокалиберни артилерийски снаряди, много пушечни патрони, други взривни материали и амуниции. След свършването на войната, нашите не искаха да предадат тези бойни материали на съглашенските войски, а ги прекриха в града, в частни магазини, къщи, зимници и пр. На 25 места в разни части на града, но предимно в онзи край, който е по-близко до артилерийските казарми, бяха складирани тези материали. Всичко това бе вършено тайно и нощно време от офицери и подофицери. В гарнизонното управление имаше план на складовете и назначен офицер, който да го нагледва. [25]
            Понеже въ[в] Враца държавната власт през септемврийския мятеж запази мястото си, то всичкото внимание на органите на законната власт бе насочено към онези краища, в които мятежниците бяха узурпирали властта. Може би затуй за тези складове не бе организирана никаква специална охрана; те останаха достъпни от вън за всекиго.
След като се подпали склада с патрони и докле да се опомни властта и вземе мерки за опазването на другите складове, към 12 часа стана нещо страшно, каквото и през двете войни никой не бе преживявал…Един необикновен и на нищо не приличащ трясък разтърси земята като при земетресение; изпочупиха се всички прозорци по къщите, много стени изпадаха, изкъртиха се врати, портали и прозорци, стъмни се, стана здрач и въздуха се изпълни с прах, хвърчащи камъни, тухли, керемиди, парчета желязо, куршуми и други предмети, които с различен шум падаха върху земята по дворове и улици и върху покривите на зданията. Струваше ни се, че е настъпил края на живота…Това състояние на зашеметяване продължи 5-10 минути, след което се поразведри светлината на деня и можеше вече да се видят страшните разрушения, които бе причинил този взрив. В последствие се разбра, че това е причинено от избухването на едно значително количество динамит, който е бил в един от складовете, в съседство с военния клуб.
            Подпалиха се още четири склада и гърмежите от стотици и хиляди снаряди изведнъж се сливаха; снаряди хвърчеха из въздуха като пчели в разсърден кошер. Като гейзери се издигнаха по на стотина метра въ[в] въздуха цели сандъци съ[с] снаряди, които въ[в] въздуха се възпламеняваха, избухваха, съ[с] страхотен трясък и се разхвърчаваха по всички посоки. Едновременно с това се подпалиха всички къщи наоколо и пожара обхвана цялата северна част на града от пазарището до гарата. Не възможно бе почти движението из улиците или стоенето на открито, защото вредом падаха снаряди, хвърчащи камъни, подети от снарядите, парчета желязо, тухли керемиди и пр.
            Хората бяха избягали към балкана или из полето; връзката между гарата и града бе прекъсната, а при взрива на динамита - бидоха прекъснати всички телеграфни и телефонни връзки в града и с външния свят…
            Пожарът напредваше от запад към изток и юг; по едно време се появи и вятър. Никой не мислеше за спасяване на нещо, освен на живота си…Примирили се бяхме!…
            Така продължи до вечерта и през нощта до зори.
            На разсъмване следния ден - 1 октомврий - постихна пожара, не се подпалваха нови складове с взривове и нови сгради, а догаряха старите, запалени  от предния ден и през нощта.
            В града осъмнаха тримата министри: ЦВЕТКО П. БОБОШЕВСКИ - министър на Търговията, Промишлеността и Труда, ДИМО КАЗАСОВ - министър на Железниците[26] и ПЕТ[Ъ]Р ТОДОРОВ - минист[ъ]р на финансите, които бяха дошли през нощта от София.
            Минист[ъ]р ПЕТ[Ъ]Р ТОДОРОВ успокояваше някои от пострадалите като лансира мисълта, че държавата ще им отпусне дългосрочни заеми с малка лихва за възстановяване на изгорелите сгради. По повод на това, пишущия тия редове зае рязко становището, че държавата дължи пълно обезщетение на всички пострадали, тъй като града е бил миниран с огнестрелни материали от органи на властта, макар и тия органи да са били въодушевлявани от най-патриотични намерения. Врачани са били злепоставени от органи на властта и следователно държавата, която отговаря за действията на своите органи, дължи вредите и загубите от пожара[27].
            Това гледище бе възприето и от минист[ъ]р БОБОШЕВСКИ и той обеща, че ще сезира с този въпрос Министерския съвет в най-близко време.
            До вечерта министрите си заминаха и врачани останаха да се справят с[ъс] страшното си нещастие: около 500 къщи изгорели или разрушени, тридесет души убити и около 2500 души останали без нищо, без дрехи, завивки и без подслон…само с души.
            В града - по улиците, дворовете, таваните и покривите, както и в полето наблизо около града - бяха разпръснати гилзи и цели снаряди, както и части от тях експлодирали и неексплодирали, на брой 284 000! Тази цифра сочеха списъците на материалите в складовете, които изгоряха. Събирането им продължи десетина дена, а жертви от неексплодирали снаряди се даваха почти всяка година до преди 4-5 години.
            На 3 октомврий, Денът на възшествието на Негово Величество на престола[28], към 3 часа после пладне, съвсем неочаквано дойде в[ъв] Враца Н.В.ЦАРЯ с открит автомобил, придружен само от полковник ПАНОВ. Дойде откъм Орхание и се отправи към Общинското управление, а от там замина право за пазарището, където бе началото на пожара.
            Когато отидох там, аз сварих Негово Величество тъкмо при местата на първия пожар. Беше се образувала група от 50-60 души, които вървеха подир ЦАРЯ, воден от кмета и началника на гарнизона, които сочеха местата на складовете и последователността на развитието на пожара.
Тъкмо в това време извадиха от един зимник на пожарището едно изгоряло момиче. Сърцераздирателни[те] писъци на майката и други близки на покойната оглашаваха страхотните останки от стихийния пожар. ЦАРЯ[Т] бе извънредно много опечален и с голяма заинтересованост разглеждаше всичко и слушаше кратките обяснения, които даваха някои от присъствующите. Видимо силно затрогнат, ТОЙ се приближи до опечалените родители на току що извадения от развалините труп и им изказа СВОИТЕ съболезнования.
Царя[т] обиколи всички квартали, където бе минала пожарната стихия на разрушението и експлозиите. Това обикаляне бе доста рисковано, защото бе осеяно с неексплоадирали снаряди и огъня навред не бе окончателно загаснал; на много места тлееха още дървета или купища покъщнина. Също обиколи разрушените напълно каменни складове при гарата на Оряховското шосе, от които не бе останало нищо, защото заедно с експлодиралите вътре снаряди, бяха отнесени и разхвърляни далече в града камъните от стените им. Тази експлозия бе отхвърлила като отрязани каменните зидове на Орозовата коларска фабрика, където и самия Мито Орозов бе намерил своята трагична смърт, разкъсан на парчета.
Опожарените сгради свършваха някъде към пресечката на ул.”КНЯЗ БОРИС”  и ул. “КЕТХУДОВА”. Царя[т] обиколи вредом и видя опустошенията на огнената стихия. Бе извънредно много развълнуван, но се пазеше от изявления.
От мястото, дето свършваше пожарището до площадчето на пресечката между ул. “ВАСИЛ КЪНЧОВ” и ул. “ЛУКАШОВ” - бе се образувала поляна, защото почти всичко бе изгоряло или разрушено. На казаното площадче бе царския автомобил и към него се запъти ЦАРЯ, като се сбогува с кмета и началника на гарнизона.
В момента, когато бе стъпил на стъпалото да влезе в автомобила, аз се обърнах към НЕГО с[ъс] свалена шапка и МУ казах:
- ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО видя унищожителната стихия на пожара и последвалите експлозии, но никой от длъжностните лица не каза: как стана този страшен пожар, защо бе миниран градът и какво трябва сега да се направи?…
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО се повърна от колата и се обърна към мен с думите:
- Кой сте Вие и какво искате?
Казах му името си, че съм обикновен гражданин, преживял ужаса на стихийния пожар и мога да обясна много нещо въ[в] връзка с него, обаче намирам за неудобно това да стане на улицата, публично пред толкова много хора…Помолих НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО да отидем в Общинското или в окръжното управление и там, в по-тесен кръг да ме изслуша ако желае.
- Отечествените интереси налагат да не се говори публично за този пожар и неговите причини - добавих на края.
Тогава ЦАРЯ[Т] приближавайки към мен ми подаде ръка и каза, че бърза да си замине за София, защото тази вечер ще има Министерски съвет, в който ще бъде разгледан въпроса относно този пожар и че ТОЙ иска да присъства и вземе участие в това заседание. Поради това настоя да се изкажа в момента на мястото там относно това, което искам да кажа, като същевременно се обърна към публиката и каза:
- Моля Ви Господа, оттеглете се на двадесетина крачки и ни оставете сами с Г-н Първанов, за да може да МИ каже това, което счита, че трябва да зная в общ интерес на всички.
Публиката се оттегли, а ЦАРЯ ме хвана под ръка и много бавно тръгнахме пеша по направление към паметника на [Хр. Ботев] като помежду нас и публиката, на десетина метра следваше автомобила.
Започнах да МУ разказвам, как тук бе армейски склад на огнестрелни материали, при какви обстоятелства стана складирането в самия град на снарядите, избухливите материали и как през време на метежа никой не се сети за специална охрана на тия складове, като че ли бяха забравени. Разказах му, как стана първия пожар, как се подпалваха складовете от различните краища и как останаха незапалени междинни складове. Описах МУ бегло преживения ужас и щастието, в това голямо нещастие, че този пожар избухна денем, когато голяма част от гражданите бяха по лозята, а другите имаха възможност да избягат и се спасят от смъртоносните удари на експлозивите. Ако този пожар бе избухнал нощем, то жертвите в хора щяха да бъдат хиляди, а не около 30 души, както е сега[29]…
            След това преминах към отчаяното положение на пострадалите, останали без подслон, без покъщина, без нищо, спасили се живи само  с душа… Отчаянието на тия хора бе толкова голямо, че някои не скриваха мисълта си да подпалят и останалата част от града…
            При това положение на работите всеки пострадал от пожара, съгласно нашите  закони, има право на иск срещу Държавата за пълното му обезвреждане, обаче при разглеждането на такива дела ще бъде изнесено на показ начина, по който са прикривани тези бойни материали, а това не само не е в интереса на Родината, но може и страшни пакости да причини. Нашите тогавашни врагове, които бяха страшно взискателни спрямо нас, можеха да използуват това нещастие и да изковат големи обвинения срещу Държавата ни[30]. Ето защо аз препоръчах обезщетяването на пострадалите да стане безшумно, по домашен начин, без процеси и без правене публично достояние причините на пожара; препоръчах Държавата да се самоекзекутира[31].
            Докле говорех, НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО одобрително ме постискваше за ръката и често потвърждаваше с думите:
- Така, така!…
Разбира се, че тук предавам много бегло всичката редица от аргументи и факти,  които изнесох в защита справедливата и законна кауза на пострадалите жестоко врачанци. Този разговор продължи около 20-30 минути, защото извървехме заедно, в разговор, около 500 метра - стъпка по стъпка.
            Стигнахме така до паметника на БОТИЙОВ и НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО направи знак на шофьора да приближи автомобила. Приближиха се и следващите ни длъжностни лица и граждани, броят на които бе значително увеличен.
            Тогава ЦАРЯ[Т] се обърна към мен с думите:
- Благодаря Ви, Господин Първанов, за осветленията, които ми дадохте; с тях и Вашите аргументи ще пледирам каузата на врачанци пред Министерския съвет още тази вечер; довиждане!…
Сбогува се с мен и и с присъствующите длъжностни лица и седна в автомобила. На тръгване, както стоех отстрани на автомобила, пак ми подаде ръка за сбогуване и пак изказа благодарност за осветленията.
            Знаят се последствията: наскоро биде отпусната помощ от няколко милиона лева, а на 16 октомврий се държа Постановление от Министерския съвет, с което се създаде специална Наредба за пълното обезщетяване на врачанци от стихийния пожар, станал на 30 септемврий 1923 год., чрез което по един много опростен начин се установиха и изплатиха всички щети на пострадалите.
            За да се създаде тази специална Наредба, чрез която се подчерта и насади висша правда спрямо осиротялото по вина на Държавни органи население, много допривнесе бързото непосредствено ориентиране  на самото място от НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ, който има най-верен усет за нещата у нас.
            НЕГОВОТО любвеоб[в]илно сърце бърже схвана страшното нещастие на пострадалите и в унисон с минист[ъ]р БОБОШЕВСКИ, пледира каузата на врачанци в Министерския съвет, за да намери едно справедливо и сполучливо за момента разрешение.[32]
            Не мога да не изнеса и друг един факт въ[в] връзка съ[с] същия въпрос. През 1926 год. имах честта да бъда приет от НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО в двореца, за да го поканя от страна на Общогражданския Комитет - да вземе участие в чествуването 50 годишнината от смъртта на най-великия син на племето ни ХРИСТО БОТЙОВ. По този повод, при срещата ни, първите му думи бяха:
- Бързам да Ви изкажа задоволството си от верното и обективно осветление, което МИ дадохте относно пожара въ[в] Враца 1923 год.; с Вашите аргументи пледирах каузата на врачанци и добре я разрешихме. Тогава се направи едно добро и справедливо дело за Вашите съграждани, от което съм много доволен!”
            Всичко това най-красноречиво говори, колко е голяма любовта на ЦАРЯ към НЕГОВИЯ народ, колко е любвеоб[в]илно НЕГОВОТО сърце и колко силно е бил затрогнат от нещастието на Враца и врачани, за да не го забрави и след три години и да си спомня с подробности за човека, който му е давал осветления.
            Това са атрибути на Богоизбрани хора, какъвто е и нашия ЦАР, вдъхновено назован ЦАР-ИЗБАВИТЕЛ от Врачанския митрополит.
            Нека Всевишният МУ дарува здраве, крепкост и дълъг живот, за да води любимия си народ и изгражда неговото щастие и благополучие.
 
3.Х.1938 г.
Враца                                                                                      П.Т.Първанов
 
 
 
 
ТДА-Враца, ф. 64К, опис 1, а.е. 23, л. 1-4. Оригинал. Машинопис.
 
 
№ 5
 
СПОМЕНИ ОТ ИСАЙ ДИНОВ ЗА ОПОЖАРЯВАНЕТО НА ВРАЦА НА 30 СЕПТ. 1930 г.
 
СПОМЕНИ ЗА ПОЖАРА ВЪВ ВРАЦА – 1923 год.
 
1988 г.
 
            Между зеленчуковото пазарище, сега площад “Руски” и ветеринарната лечебница [-] сега ателие на КОХУ - Враца по ул. “Александър І”, след това “Леонова”, а сега “Георги Димитров”[33] и на сегашни номера 96-98 от дясната страна на ул. “Г. Димитров”, живееха в съседство Филип Димитров и Николчо Димитров. Тях ги разделяше ограда. Не съществуваше улица “30 септември”, тя бе прокарана и именувана след пожара.
            Филип Димитров беше кръчмар /хан[джия]/ с голям дюкян и двор, който излизаше чак на ул. “Васил Кънчев”. Този двор му служеше за подслон на коли и каруци идващи в петък от селата за пазара във Враца, също и за съхранение на пластове сено. Николчо Димитров имаше също дюкян за търговия. Филип Димитров имаше 4 синове и 1 дъщеря - Мито, Костадин, Борис и Николай, а дъщеря - Кета, от които сега е жива само Кета. Николчо Димитров имаше двама сина - Цеко Николчов Димитров – поручик в ІІ-ри артилерийски полк Враца 1923 г., а 1925 г. капитан в София - един от героите на /Безследно изчезналите/[34], преди 2-3 години почина в с. Челопек, където живееше в домът на зета си, който е инженер в Химкомбинат [-] Враца, а синът му е инженер в някакъв голям завод /може би в корабостроителния / Русе/. Другият му син [-] не си спомням името му, но доколкото знам беше моряк.
            Моят баща - Тодор Динов Иванов /Катеринин/, 1922-1923 г. притежаваше едно дюкянче непосредствено до кръчмата на Филип Димитров, под наем от същия. Като еснафи се разбираха и си помагаха, но напоследък се бяха скарали - защо?
            В много къщи и държавни сгради се криеше оръжие, следствие на репараци[и]те, които бяха наложени на България [като следствие] от І-та световна война. За тази услуга всички тези [хора] получаваха не малко наеми.
            По тази алчност и Филип Димитров и Цеко Николчов Димитров а и други, където обхвана пожара имаха такова оръжие. Филип Димитров не поставил оръжието в мазето си, както другите, а го скрил и съхранил, така както е опаковано в сандъци под пластовете в сеното. За това знаел Цеко Николчов, като офицер.
            Моят баща, като видял отишъл при Филип и му казал:
“Абе ти знаеш ли, че можеш да запалиш града. Тук минават хора и някой случайно да хвърли угарка, ще запали пластовете и всичко ще изгърми. Не прави тази глупост.” – Това предизвика скарването помежду им.
Тъй като моя баща беше комунист, един от приятелите на Петър Ацов, Йордан Пролетариата, Ангел Грамчев, Петър Фенерков и др. винаги бяха в клуба “Карл Либкнехт” и [през]1923 г. след преврата, [беше] готов за революция - на 12 септември 1923 г.[35] с други от окръжния революционен комитет, сутринта рано дойдоха полицаи в нашата къща, която е също на ул. “Г. Димитров”. Арестуваха баща ми и майка ми, направиха обиск навсякъде и ги откараха в участъка.
Ние - аз, брат ми Димитър, сестра ми Анка и баба Аница, останахме да плачем. Аз тогава бях на 12 години, брат ми на 10 години, а сестра ми на 7 години. На тези години помня всичко. Майка ми я освободиха на 20.ІХ.1923 г., но баща ми - не.
На 30.ІХ.1923 г., когато избухна пожара, тъй като узнаха, че е от пластовете на Филип Димитров, веднага са го арестували. При разпита [той] без да се колебае хвърля вината на моя баща, който му е правил бележка. Веднага тогава коменданта Петрински изпраща навсякъде в нас и при наши роднини, да търсят и арестуват Тодор Динов [-] подпалвача на града. Но нито Петрински, нито Филип Димитров знаят, че той не е на свобода, а в уч[или]ще “Иванчо Младенов”, сега “Д. Благоев”. След като обикаляли и търсели, някой им съобщава, че Тодор Динов е в уч[или]ще “Иванчо Младенов”, Петрински нарежда веднага да го доведат при него. Отиват, извеждат го и го завеждат в тогавашния участък срещу ОбНС, градинката, където е шадравана. Там бе постройката на тогавашния участък. Още на вратата го посреща Петрински, удря му 3-4 плесници и казва: “Ти ли запали града и кой те накара - комунистите ли?” Баща ми спокоен, казва: - Докладваха ли Ви от къде ме доведоха. При Вас аз съм арестуван още на 12.ІХ.1923 [година] до този час. Как мога да излеза от ареста, да извърша това нечовешко престъпление и да се върна пак незабелязано [там,] откъдето ме водят при Вас.” Докарват за очна справка Филип Димитров, който казал, че е видял Тодор Динов с опанджак на гърба и [как] е запалил пластовете. Но след като му казали, че Тодор Динов го намерили в уч[или]ще “Иванчо Младенов”, тате разказал [за] това скарване с Филип и бележките, които му е правил. Връщат го в уч[или]ще “Иванчо Младенов”, а след това [го преместват] в уч[или]ще “Медресето”, сега уч[или]ще “Септемврийци” и след това [-] в Мъжката гимназия, сега “Хр. Ботев”.
Филип Димитров след това бе освободен и до днес не се намериха престъпниците за това злодеяние, щетите, които понесе нашия оголен народ за заплащане обе[з]щетенията за жертвите и изгорените къщи. Интересно [-] след няколко часа [от първия взрив] избухна във Военния клуб, складовете на Щеревите, Петър Малев, Ачо Пупов, Мито Пупов, Мито Ангелов, майор Г. Тренев, Добрилови и др.
 
Искам да разкажа и за мои преживявания
 
След като арестуваха баща ми и освободиха майка ми, аз всеки обед [му] носех храна в  уч[или]ще “Иванчо Младенов”. На 30.ІХ.1923 г. беше неделя, духаше вятър. Аз бях се заиграл с децата на поляната, когато майка ми дойде и ми викна – “Стана 12.00 ч[аса], хайде да занесеш храна на баща си.” Аз веднага тръгнах с котленичката и хляба. Минавайки покрай журналиста Владо Костов, който живееше също на ул. “Г. Димитров”, и той бе арестуван с тате, сестра му Тинка ми викна – “Чакай, тази фанела да предадеш на чичо си Владо, нас не ни пускат, а ти можеш.”
Минах по улица [-] сега “Петропавловска”, покрай данъчното и отидох на вратата на училището и тъкмо предадох храната и фанелата, от долу към нас започна да се гърми, да се издигат облаци дим – създаде се суматоха в училището и сред охраната. Народът тичаше из улиците без да [могат да] си обяснят какво става. Аз побягнах към нас, но полицай и войници не позволяваха да се отива към нас. Аз се разплаках и един човек ме попита имам ли роднини нагоре, казах му, че вуйчо ми Георги Миленков има гостилница на [площада при] паметника [на Христо Ботев] и той ме придружи до там. Вуйчо ми като ме видя ме прегърна и ме заведе по [улица] “Каменния път”, сега бул. “Толбухин”, при тетка ми Мара и баба ми Мария. Там бе далече от пожара, престоях и на другия ден. След като постепенно затихнаха гърмежите и пожара, който обхващаше всички къщи от ул. ”Ангел Кънчев”, “Кирил и Методи[й]”, Военния клуб, “Карл Маркс”, яйчарските складове до гарата, почти навсякъде, където имаше скрито оръжие.
След като на третия ден [от както] майка ми завела брат ми и сестра ми в с. Нефела при познати хора, тръгнала да ме търси, ходила, питала. Най-после дойде в бабини [-] нейната майка и ме намери, и тъй като нашата къща не бе засегната от пожара, тръгнахме за Нефела. Отидохме в уч[или]ще “Иванчо Младенов”, но понеже бяха изместени задържаните, тя помисли, че са избити [и] започна гласно да плаче. Минаващи хора ни успокояваха и казаха, че [арестуваните] са в Мъжката гимназия. Отидохме, но нито позволяват да се минава по улицата, нито при тях [да се влиза]. Тогава разбрах и видях шпицкомандите и белогвардейци[те], които на каменните огради бяха заложили картечници за да ги избият. Но после разбрах, че коменданта Петрински не е позволил да се своеволничи и така доживяха.
Майка ми, като чула гърмежите, взела брат ми и сестра ми и тръгнали за Нефела, но като бягали се снисвали[36] покрай къщите. Едно стъкло паднало и прерязало крака на брат ми. Тя нямала къде да потърси помощ и отишла в казармата, помолила се и те го превързали. В този момент от към градините на с. Кулата тичала майката на Цеко Николчов Димитров, както 1925 г. бе наречен Черния капитан. Скубела си косата и викала – “Пожара е от нас. Защо тоя мой син ме накара да запала огъня до стобора, а оттатък [има] пластове с[ъс] сено. Турихме котела да се грее с вода, за да запарва возилницата за гроздето и ме прати на градината за зеленчук, докато се сгрее водата. Ах, какво направихме. Изгоре ни къщата, покъщнината.” В този момент трима офицери я взели и я вкарали в една стая, а майка ми продължила за [с.] Нефела.
Този разказ на майка ми, ми дава представа кой е виновен и каква е подбудата, но всичко се замаза и пострадалия си е пострадал. Защо не се потърси отговорност нито от Филип Димитров, нито от Цеко Николов и другите укриватели на оръжие и [за] запалването на града - не зная.
Това са спомените ми във връзка с пожара 1923 г. Не е дейност на комунистическата партия, а на тези, които се страхуваха от комунистите.
След атентата 1925 г., Тодор Динов заедно с другите [обвинени] бе осъден на 12 години и 6 месеца строг тъмничен затвор и 300 000 лв. глоба, но бе амнистиран с всички [осъдени], без смъртните[37].
Случайносттта, че баща ми бе арестуван на 12.ІХ. 23 г. и пожара на 30.ІХ.1923 г. го завари в ареста, го спасява да бъде без вина виновен. Ако беше свободен може би всичко щеше да се струпа на него, а и на партията, като комунист и така фашистите щяха да си измият ръцете.
 
                                                                                    С почит (подпис)
                                                                                                 / И. Динов/
           
ТДА - Враца, Спб 1745. Копие. Машинопис.
 
№ 6
 
СПОМЕНИ ОТ инж. д-р МИРОСЛАВ ЦОЛОВ ЗА ОПОЖАРЯВАНЕТО НА ГРАД ВРАЦА НА 30 СЕПТ. 1923 г.
 
ВРАЦА ГОРИ
                                                                                                                                                                                 2002 г.
 
              На 30 септември 1923 г[о]д. рано сутринта, буен човешки глас извика по име баща ми. От прозореца видях някакъв човек с мека шапка. Татко се появи на портата като навличаше горната си шарена риза.
            Казаха си нещо, но толкова тихо, че не можах напрегнал слуха си да чуя, камо ли да разбера какво този непознат човек му каза и забърза надолу към гарата. Едва прибрал се горе в къщи, рече припряно на майка:
- Бързо приготви децата[38], вземи нещо за ядене. Тръгваме за лозе… Храна ще ни трябва за два-три дни…Ще спим там в колибата за сега …
Майка изпълни поръчката и за по-малко от четвърт час цялото ни семейство тръгна на път…Баща ми нарами един голям чувал с дрехи и покривки, нарами и двете мотики и минавайки покрай кръстниците, които живееха срещу нас, през пътя, потропа на вратата им. Каза нещо на кръстницата Цоца и отминахме…
            Някак сърдито майка пътьом попита баща ми:
  •  Защо така припряно бе Христо, какво ти щукна в акъла?
-     Върви бързо и не приказвай много-много…не е твоя работа какво и защо тръгваме така рано за лозе! Като стигнем там…ще видим защо е тая тупурдия…
Помълча малко [и] после, когато вече отминахме “Герена” и последните къщи на града й рече:
  • Ангел Грамчев ни предупреди, че ще става нещо много важно и че трябва да
бъдем далеч от града и от гарата…По-вече нищо не знам!
Отиде да извести и Стубленските и учителката Райна Дренска, а може би и някои други в нашия квартал.
За по-малко от един час стигнахме на нашето малко, но добре подредено лозе. Предстоеше гроздобер и през следващата седмица след Симеон Стълпник ще прибираме гроздето. Беше народило чудно хубаво и сладко грозде - памид, димят, теменуга и какви ли не сортове…Беше ни радостно да щъкаме по браздите и да отбираме най-хубавите зърна. Това беше нашата закуска, а майка бързаше да подреди колибата, да наложи още малко сено и шума и да ги покрие с домашно тъканата шарена черга. Когато я подреди ни извика - мен и брат ми Николай, нареждайки ни да спим, защото много рано сме станали. А в същност тя не искаше да бъдем очевидци на това, което щеше да става. И наистина страхът е най-големият страшник за децата и държеше да не се уплашим от нещо. И когато се напъхахме под юргана, тя стъкна огъня в огнището и бутна в жаравата едно гърне. Сложи да се вари… постоянния ни “зоб”, както се шегуваше баща ми. Не мина много и гърнето закъкри, бобените зърна вътре заиграха и се понесе една съблазняваща миризма. Пристигна кръстницата заедно с двете си деца и под колибата настана врява и викове.
            Чуха се далечни гърмежи…Кръстницата погледна часовника си и рече на майка - осем часа е[39]…Нещо страшно започва там във Враца. След Христо дойде и брат ми Вачо и ни предупреди да напуснем града.
            Кварталът около гарата закипя. Високо във въздуха се издигаха големи бели облаци и в миг се разпръсваха във всички посоки. До нас долетяха гърмежи…силни гърмежи придружени със светкавици…
            Татко и кръстникът, който дойде малко по-късно, заприказваха оживено и споряха какво гори във Враца и кой го е предизвикал. За първи път чух от татко да казва “експлозии също като при Лозенград по време на войната”. После продължи – “Тези складове със снаряжение, които набутаха по шосето за Оряхово не вещаеха нещо добро и…ето че се доказа предсказанието на майстора Мито Орозов. Там, по шосето след работилницата на Орозови, отчуждиха четири сгради, защото били близо до шосето и били по-достъпни за колите със сандъците. Казваха преди месеци, че при “[Х]аврата” има още две къщи отчуждени и превърнати във военни складове. Криели там военните припаси, а складовете в “Бутов дол” ги опразнили, та да видят тези от “комисията”, че нямаме военни запаси за артилерията и пехотата.
            Тогава, дете още, не обръщах внимание на това, което си говореха възрастните, но едва когато съдбата ми сервира запознанството с Ангел Анадолийски, който живееше в Нови сад - Югославия, разбрах неща, които си е заслужавало да се чуят и запаметят.
            А Враца гореше! Горяха военните складове в района около гарата и онези частни къщи, които имаха нещастието да бъдат улучени от фугасните снаряди, пръскащи се над тях! Цял ден! Непрекъснато в облаците се вдигаха цели сандъци със снаряди и горе възвестяваха, че идват нови времена, нова правда и че “…фашизмът у нас трябва да бъде унищожен или изгонен от пределите на България”.
            Огнените вълма и златисто[-]червените огнени езици играеха своите смъртоносни танци… А долу на земята по пътищата за “Стефанка”, “Берборов камък” и “Краище”[40] се тълпяха бегълци, нарамили кой каквото могъл и каквото му паднало в момента под ръцете. Влаковете от Видин и София бяха спрени далеч от огнения ад - източните - някъде към Руска бяла, а западните - към Бабино мало. Пристигнаха пожарни коли чак от София и от Лом, но твърде малко помогнаха да се ограничи вредата. Едва на третия ден, връщайки се от града, татко с тъжен глас ни разказа :
            -   Добре, че изнесохме работилницата си по-нагоре към “Кокошарската капия”…иначе и тя щеше да отиде там, където отиде работилницата на майстор Мито Орозов.
            Него, бай Мито, го намерили синовете му убит в източния край на работилницата. Там където са дърводелната и склада на дървения материал. По всяка вероятност там е паднал фугас и е подпалил материала. Той е бил, както всеки ден, още призори в работилницата си. Видял е пожара и отишъл да гаси. Намерили го с изсипани вътрешности на[д] кофата. Килнал се и не мръднал… Пожарът е бил ограничен и загасен от пожарната, но човечеца си отиде така за акирим.
            Върнахме се късно у дома, малко преди панаира, на който врачанския еснаф показва своите произведения. Помня, че дядо Атанас - бащата на майка - ме викна при него, за да му помагам. И какво можех аз да му помагам в онези години? Трябваше само да наблюдавам хората, които идват да оглеждат и купуват стоката му да не задигне някой нещо и да си отиде без да плати.
            Опожаряването на Враца дойде, бушува и си замина. Остана само траурът по загиналите граждани, имали несъобраз[ител]ността да търсят път към лозята си през гаровия район или силата и ината да останат в ада, предизвикан преднамерено и от тези, които предизвикаха кървавите разпри по “Пъстрината”. [41]
            Останаха за гражданите на Враца и основателните въпроси:  “кой и защо запали града”? За какво му бяха тези стотици жертви и тези разрушения и …защо?”
            И аз сега, седемдесет и пет години по-късно се питам защо е било това? Кому е било нужно това проклятие и този обрат на резултата в негова вреда?
Може би бъдещето ще каже истината. Ще се докажат нечии грешки, ако архивите не са унищожени, за да се прикрие истината, историческата истина за онези времена, когато се бяха изправили два люти звяра един срещу друг, за да видят, кой ще води бащината си дружина…
 
            Врачаните, които са родени през време на Първата световна война все още помнят онази кървава неделя, когато “неизвестна ръка” подпали четири огромни машали[42] по Оряховското шосе от “Кокошарската капия” та до прелеза на линията за Видин.
            Тази ведра сутрин, есенна сутрин, в 8 часа пламнаха едновременно четири машали, но не за да радват врачанските лозари, както това става срещу Богородица за веселба и берекет. Хора без съвест и култура запалиха погребите на Втори артилерийски полк във Враца и вместо ракетни фойерверки, градът видя и почувства взривовете на касите със снаряди и пирокселин, патрони и бомби.
            Три дни и три цели нощи[43] вилня волята на “незнайния герой”, изпълнил нареждането на тези, които вилняха край Огоста, по подстъпите на “Пъстрината” и долината на [р.] Ботуня и когато се наситиха да гледат как Смъртта върти косата си и реди труп до труп, без да има някакъв друг ефект освен разруха, омраза и черни забрадки, побягнаха през “Превала” с коне и се провикнаха от “Хайдушки камък” при Чупрене:
- “Победихме те Българио!” - заимствувайки Каблешковия вик от въстаническата позиция на [вр.] Еледжик в Същинска Средна гора!
И тръгнали по стъпките на своя водач Ангел Анадолийски[44], който ги придружил до Ниш! Там дружината прави разбор на Септемврийската буна и стига до извода :” Добре замислена, добре проведена и още по-добре изпълнена…до ще ден и по-вече…а сега на рапорт при другаря Ленин и Сталин”.
- Аз съм до тук [-] едва чуто промълвил Ангел Анадолийски и се сбогувал с размирната чета от едва прогледнали полуграмотни отечествомразещи интернационалисти.[45]
            [На] тридесети септември 1923 г. точно в 8 часа гърмя, тряска, сея смърт и разруха злобата и ядът на невежеството и безотговорността! И злобата и ядът са слепи и глухи, без съвест и човещина…и това им пречи да разберат, че има и други начини да обновят обществото и Родината си! Но видите ли, тези други начини изискват труд, култура, възпитание и воля за добронамереност, а терорът и терористите не са способни да добият човешките добродетели! Невежеството и мързела обединени с омразата, завистта и злобата…вършат чудеса с отрицателен знак!
            Вършиха ги и във Враца през тази паметна за врачаните година!
            Но ако хората забравят - историята не забравя и отсъжда всекиму според делата - духовни, физически, политически дела! Тези малцина запомнили ужаса на далечните септемврийски дни и все още кретащи из […] [46] помнят и напомнят на идните поколения. […][47]
 
ТДА - Враца, ф. 1328, опис 1, а.е.15, л. 12-17. Копие. Машинопис.
 
 
[1] ТДА - Враца, ф. 28К, оп. 1, а.е., 205, л. 153-163, 203-204.
[2] цит. от ген Беърд до мистър Барбър В: т. 38 от поредицата “Архивите говорят” – “Цар Борис ІІІ в британската дипломатическа кореспонденция (1919-1941 г.)” т. І, л.79.
[3] За сравнение - бомбардировките  над Враца на 24 ян. 1944 г. продължават 2 мин., хвърлени - 356  бомби, убити - 130 души, ранени  - 95, разрушени - 243 сгради, бездомни - 695 души. ТДА - Враца, ф. 28К, оп.1, а.е 48, л.1.
[4] Йоцов, Д. “Културно-политическа история на Враца” в 2 тома, Враца, 1998 г., л. 405.
[5] История на Врачанската окръжна организация на БКП, С., 1987 г. , 679 с. Това издание си остава единственото толкова обширно и цялостно за развитието на Врачански окръг. В написването, редактирането и рецензирането му участват десетки очевидци и съвременници на септемврийските събития и 62 (по списък) водещи за времето си партийни специалисти по въпроса, партийни функционери и отговорни фактори. Между тях са доц. Нинко Косашки, проф. Н. Недев, проф. Кр. Шарова, проф. Цв. Тодорова, доц. Ганчо Тодоров, доц. Иван Домусчиев, акад. С. Гановски, доц. Емил Христов, доц. Мита Дунчовска, проф. Асен Кътов, Тинка Павлова - директор и Ив. Райкински - уредник на Врачанския музей, Павел Петков - зав. ОПА - Враца и мн. др. Те не считат за нужно да се упомене този исторически факт под каквато и да е форма - Вж. рецензиите в ТДА - Враца, Ф. 1100 б. 
[6] Димитров, Г. Съчинения, т. VІІІ, 1953 г., л. 161 - 164. “На 28 (?) септември 1923 г. военните власти във Враца, боравейки непредпазливо с намиращите се в лагерите военни материали, са предизвикали пожара…”
[7] Грамчев, А. Цит. съч., л. 216-217. Едно оскъдно споменаване за пожара прави Величка Божкова през 1963 г., като предпазливо и неубедително се опитва да го представи като вероятна провокация от шпицкомандите в: “Септемврийското въстание 1923 във Врачанско – препоръчителна библиография”, В., 1963 г., л. 32.
[8] Опожаряването на Враца, с което фактически приключва септемврийското въстание във Врачански окръг  не е намерило място и в основните трудове по въпроса: Изданието на БАН: История на България, т. ІІІ, София 1964 г.; Изданието на Института по история на БКП при ЦК на БКП: История на БКП, София, 1984 г.; Косев, Д. Септемврийското въстание 1923 г., София, 1958, 1973 г. Кратка история на България, С., 1983 г. История на нова България в 3 тома 1878-1944 г., С., 1999 г. и стотиците монографии и изследвания, публикувани по въпроса в последните 50 години. Събитието отсъства и в твърде претенциозния “Исторически календар на Врачански окръг”, под ред. на Ив. Райкински и П. Петков, Вр., 2006 г., където по дати и години са подредени исторически факти, събития и личности от историята на окръга. На дата 30 септ. 23 г. има само убити комунисти от окръга.
[9] ТДА – Враца, фондове 381К, 382К, 385К, 389К.
[10] Мъжката гимназия апелира за помощ за пострадалите бедни ученици към у-щата в страната. В отговор постъпват 18 707 лева от 32 училища и дружества на младежкия червен кръст. Ф. 145К, оп.1, а.е. 198.
 
[11] ТДА - ф.1К, оп.1, а.е. 598, 602. Ф. 458К, оп.1, а.е. 1, л. 45.
[12] Скл. на 31 юли 1938 г. между България и страните от Балканския пакт за отмяна на военните и др. клаузи на Ньойския договор.
[13] В доклада на английският пълномощен министър в София има данни за разкриването на нелегално оръжие при събитията от 9 юни и септем. 1923 г  и за нелегални складове., в нарушение на международните клаузи. В: Д. Косев, цит. Съч., л. 725. За редовни проверки на гарнизоните за оръжие от комисията: Г. Чулев - Спб 831, л.2.
[14] Всяка година в местните медии се отбелязват годишнините от бомбардировките през 1944 г. и наводнението от 1966 г. и се изтъкват неизменно като най-големите трагедии в историята на града.
[15] От стотиците спомени, събирани целенасочено и систематично десетилетия наред за септемврийското въстание от негови съвременници и участници, с активната роля на историческия музей и ОПА - Враца, един-единствен носи заглавието “Пожарът във Враца”.  Бегли сведения за пожара в спомените си като участници във въстанието споменават: Г. Константинов - Сп 529 , П. Грамчев - Спб 196, И. Данов - Спб 135, Г. Пелов - Спб 405,  Г. Чулев - Спб 831 и И. Ценов - Спб 1129. И. Ценов не коментира причините, П. Грамчев и Г. Чулев сочат дата 28 септ. (също като Г. Димитров), без обяснения за причините, а останалите се придържат към версията, изложена от Исай Динов, в док. № 5.
[16] Василева, И. ” П. Първанов - адвокат, общественик, летописец на Врачанския край”, В: “Архивен преглед”, бр. 3/4 , 2006 г.
[17] […] следва текст с нравствени поучения към християните да вървят по спасителния християнски път и да живеят според християнските принципи.
[18] летописните бележки започва от 1912 г.
[19] авторът участва във войните
[20] пропуснат текст
[21] уточненията в кръглите скоби са направени от преписвача на летописната книга (арх. единица е от  1930 г.)
[22] Този план е разкрит в някои от спомените: ЧПб 22, Спб, с.145, Спб 263, л. 4, Спб 831, л.2-3; и Божкова, В. цит. съч.
[23] В откритите документи се посочват различни версии за часа  на началото на взривовете, но доколкото два спомени са писани по детски преживявания, а третия очевидец идва в града едва вечерта, то вероятно може да се приеме, че само П. Първанов е бил в състояние да прецени обективно времето на събитията,  Г. Чулев, въпреки че се колебае за датата (28, 29 или 30), но сочи за начало също 10, 11 часа.
[24] Първата световна война.
[25] Отговорникът за скритото от съглашението оръжие е кап. Цеко поп Дамянов - офицер от щаба на дивизията, който е бил връзката на акционният комитет на партийната организация с казармата; той е раздавал оръжие на участниците в бунта - Вж.: Божкова, Величка, цит. съч., л.30; П. Грамчев - СПб 196, л. 8. Разузнаването за вражеското въоръжение е възложено от Г. Димитров още на първата окръжна военна конференция от 17 септ. 1922 г., Вж. ТДА - Враца, ф. 947, оп.1, а.е. 15, 47-48; Спомени на И. Данов - секретар на конференцията - Спб, л.  145. История на Врачанската окръжна организация на БКП, с. 178-179; Подробности - в спомените на И. Сетин - Спб 263, л. 4 : “На много места сме се спускали с въжета, но навред сме узнавали и знаехме къде какво оръжие има скрито. Нека се знае, че военните криеха от комисията по репарациите, които бяха наложени на България. Намирахме пушки без затвори, оръдия гаубични без затвори и бомби без капсули” и в Г. Чулев - Спб 831, л. 2-3, 6: “…в състава на нашата десятка влизаха братята Гено и Дачо поп Дамянови, запасни поручици, а третия им брат капитан Цеко поп Дамянов бе действащ офицер във втори артилерийски полк…- същия завеждаше и укриваше в града оръжието и боеприпасите, което бе складирано в домовете на гражданите и запазено от очите на репарационната комисия, която често обикаляше по гарнизоните да проверява наличието на въоръжените контингенти, дали се спазва по мирния договор. Капитан поп Дамянов носеше голяма отговорност пред своите началници, на комуто бе поверено толкова важна отговорна задача . укриването и пазенето на това оръжие и боеприпаси складирано в града. Това важно обстоятелство придаваше особено значение на нашата бойна десетка. Затуй Гаврил Генов често ме викаше при себе си …специално по разузнаването на всеки склад  с какво оръжие и боеприпаси е пълен, къде точно се намира и как се охранява…аз имах благоприятните възможности да давам най-верни и точни сведения на нашето командуване в лицето на Г. Генов, Кинов и Данов…само по заповед на един от тримата…с подготвена охрана може да се изнася оръжие или боеприпаси от онези складове намиращи се по домовете на онези граждани, където почти няма охрана …с това голямо оръжие и боеприпаси можеше да екипира[ме] една армия от 30-40 хиляди бойци”.
[26] Самият Димо Казасов в книгата си “Видяно и преживяно от 1891-1944”, С., 1969 г.,  не споменава нищо по този въпрос., с изключение на многозначителното “За край на въстанието трябва да се счита 30 септември”.
[27] В автобиографията си описва срещата със всички подробности, но тя не е редактирана и изобилства с печатни, граматически и правописни грашки. В този материал, който е преработен с цел да се анализират и представят по-синтезирано събитията, подробностите, които не носят съществена информация са пропуснати, но сведенията са редактирани сериозно от автора, оформени са с отделно заглавие и явно са подготвяни за публикуване. Вж. ТДА - Враца, ф. 64К, оп.1, а.е. 337, л. 313-324.
[28] Вж. Йовков, Ив. Хроника на едно царуване 1918-1930 г., С. 1989 г., л. 205. Споменава само, че след молебена по случай 5-годишнината от възшествието, “ от черквата царят заминава направо за Враца, където стихиен пожар е унищожил над 400 къщи”.
[29] Противоречиви са данните в предлаганите документи и по отношение броя на жертвите - от 30 до 100.
[30] Вж. Поверителния годишен доклад за България от 1923 г. от У. Ърскин - английски пълномощен министър в София, който изнася данни за нарушенията на клаузите за въоръжаването, за нелегални складове с излишно оръжие, (чл.76); за разкритите нелегални оръжия след 9 юни и комунистическите вълнения през септември и предприетите стъпки от Ликвидационната служба за неговото изземане и унищожаване. В: Косев, Д. Цит. Съч., л. 725-726.
[31] Действително, в никой от процесите, водени срещу организаторите на септемврийското въстание не е повдигнато обвинение за опожаряването на Враца и дори не е водено разследване. Вж. Г. Димитров, Съчинения, т. VІІІ, 1953 г., л.162 (той дори използва този факт  като актив в своя полза срещу правителството). 
[32]  Врачани години наред изпращат благодарствени телеграми до Н.В. Вж. ТДА - Враца, ф. 64К, опис 1, а.е. 80.
[33] Дн. Бул. “Хр. Ботев”.
[34] така е в текста
[35] В спомените си П. Грамчов, който е бил между арестуваните твърди, че Т. Динов е арестуван на 23 септ. 23 г.
[36] снишавали
[37] осъдени на смърт
[38] Авторът е р. 1916 г.
[39] Има разминаване между очевидците за часа, посочван за начало на експлозиите.
[40] Местности във врачанските лозя
[41] Намек за събития, научени от срещите му с местни хора след години, които за съжаление не е описал.
[42] огън, клада (тур.)
[43] Продължителността на пожара също се описва различно от очевидците
[44] В спомените си (пак там, л. 101), той описва разговора си с Ангел Грамчев след години по повод пожара, според който нареждането за него е дадено на “прохода Св. Никола, южно от Белоградчик… и че истината я знае само Ангел Анадолийски, който живее в Нови сад.” Описанията за военно-техническата подготовка в цит. спомени от ОПА, връзката с Цеко поп Дамянов, достъпа до нелегалните складове и плановете за действие на партийните организатори разкриват достатъчно мотиви, цел, организация, създадена още 1922 г., пълна информация за нелегалните складове и възможности за извършване на деянието, в подкрепа на версията, разкрита според М.Цолов.
[45] В предговора към стихосбирката си “По обраслите пътеки” – ч. І, Легенди, М. Цолов разказва, че е обиколил местата на събитията и събирал местните спомени и предания след потушаването на въстанието. Той посочва имената на учителите Шилови от с. Бели мел, Дядо Горчов от с. Згуриград, семейство Йосифови  от Бойчиновци и писателя Димитър Осинин. За съжаление събраните сведения не е описал като спомени, а ги е използвал като основа за стихотворните си опити, което ги прави неизползваеми като исторически извор и не позволява да се установят фактите, които е научил от тези лица.
[46], 46 Изтрит и неясен текст

Информатори / Автори
Весела Пелова - Държавен архив - Враца
29.09.2018 г.
Споделяне

Истории от Наследство

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa