Жива вяра - Врачански край


Обредният танц „Бо̀торо“ – отглас от шаманските ритуални пътешествия между световете


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Обредният танц „Бо̀торо“ – отглас от шаманските ритуални пътешествия между световете

Калина Тодорова

Обредният танц „Бо̀торо“ от с. Баурене, Врачанско – отглас от шаманските ритуални пътешествия между световете

Криводолското село Баурене е старо поселище на тери­торията на Врачански регион. Намира се в район – средото­чие на древни култури (т. нар. от археолозите култура „Гра­дешница“ и култура „Криводол“ – Праистория, Античност и Средновековие (Вж: Николов 1984). Селото е съборен тип, но се състои от две стари махали – Горельовската и Грънчарни­цата и една сравнително нова (от нач. на ХХ в.) – Полянската. По фолклорни данни по време на робството е опожарявано, а част от жителите му се спасяват във Влашко, където в бли­зост до гр. Крайова основават селище (Николов 1996:11-12). Преселниците през втората половина на ХIХ в. са предимно от близките села Уровене, Ракево, Пудрия, Крапчене и Сту­бел. Основен поминък – земеделие и животновъдство. Както повечето села в Северозападна България, днес жителите му постепенно „се топят“ (ок. 370 в нач. на 2015 г.), но през годи­ните, макар и да е едно от най-малките села в общината, на­селението му достига 1200 души (1946 г.). В средата на ХХ в. в Баурене има детска градина, училище, читалище с богата дейност и състави, духова музика.

В резултат от редица наши и на колеги от РИМ – Враца теренни обходи (от втората половина на ХХ в.) са събрани интересни образци на песенния и словесен фолклор, голяма част от които отвеждат изследователя към старинни пласто­ве на духовната култура. Като наследник на древна обред­ност от шамански тип определяме и регистрирания от нас обреден танц „Бо̀торо“. Двата разказа, части от които пуб­ликуваме, са записани в интервал от петнадесет години, но въпреки това информацията, която носят е изцяло взаимно допълваща се, уточняваща и изключително идентична що се отнася до знания за обредно действие, време, персонажи. Такава е и по отношение спомените на останалите инфор­матори, с които разполагаме.

* * *

Разказва един от дългогодишните участници в „свир­ката-игра“, както сам я определя, Тодор Христов Каменов, роден през 1924 г. в село Баурене. Научил е танца от по-въз­растните местни музиканти. Преди да започне разказа си, той свири мелодията, по която се играе, на своя тромпет.

„Тази свирка – игра, която е останала от старите музиканти и аз съм я наследил и са казва „Бо̀торо“. И са изпълнява така: Отиваме на сцената или в неко стая (обикновено танцът се изпълнява в разгара на сватбеното веселие, а в по-ново време – и на други общи празници и ве­селби – б.м.), нареждаме се 5-6 човека – колко има музи­канти: аз, Тошо, съм първия и вода танца, а кларнетиста свири мелодията. Тя е записана (говори за записа, който направих, преди да започне този разказ – б. м.). И команд­вам: „Напред, бо̀торе!“ – караме напред, играеме. „Назад, бо̀торе!“ – връщаме надире. „Кашляй, бо̀торе!“ – кашлят, 168 169

„Кихай, бо̀торе!“ – кихат и така. После пак играеме и ви­каме: „За уше, бо̀торе!“ Фащаме се за ушетата. Викаме: „Кашляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ – „Киху, киху!“ Е така – майтап. И тогава се обръщаме към публиката и викаме: „Коси, бо̀торе!“ Косиме, косиме... И викаме: „Кашляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ – като първия път. После: „На колен­це!“ Клекаме на колене и викаме: „Меси, бо̀торе!“ Месиме така с ръцете напред-назад, напред-назад... „Заревай, бš­торе!“ Зареваме хлеба. „Кашляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ Ей това се изпълнява и тогава викаме: „На гъзер, бо̀торе!“ Обръщаме се на една страна „на гъзер“, подскачаме и казва­ме: „Кашляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ Обръщаме се па на другата страна „на гъзер“. „Кашляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ Тогава завършваме това нещо и ставаме и почваме да играеме. През това време музиката се свири.

Ставаме и са нареждаме пак и играеме, викаме „Каш­ляй, бо̀торе!“, „Кихай, бо̀торе!“ И изпълняват, изпълняват доде бегат и остане само този последен – вторио по мене, който ще изпълнява нататък. Той „ще умре“. Играем и му казвам: „Кашляй, бо̀торе!“ – не иска да кашля. „Кихай, бо̀торе!“ – пак не иска да киха. Аз му ударих една плесница и той падна и „умре“. Аз зех чинела и с палката и бия за камбана. А един от музиката реве колкото може, че е по­чинал, че е умрел – оплаква го. И това се изпълнява до неко време. През това време музиката е запрела. Той е „умрел“ – музиката е запрела. И аз почвам: вдигам му един крак, режа му като на овца с палката, мушкам му крачолите и го надувам. Надувам го дорде са разпентари целия, дорде са разпъне. И тогава викам: „Ше го одереме да му земеме кожата!“ Бухам му краката напред-назад, напред-назад, той завалията: „Пърц, пърц...“ – ей така като го надувам и блъскам. И го надувам и го слагам като умрел. И викам на кларнетиста: „Колко ше ми земеш да го съживиш?!“ А той вика: „Абе кажи к’во ше дадеш?“ Аз му казвам: „Пет лева“. Той вика: „Ако щеш – два лева!“ И почва да свири и той („умрелия“ – б.м.) пошайва, пошайва. И става. И става и почва да играе. Играе, играе и запре – запре и музиката, запре и той и го питаме: „Какво става на оня свет, бе?! Има ли стопанство, нема ли?!“ – „Абе стопанство – кае – нема, ама тоа, къде е ревал за мене, казаа да иде там да ги научи на „Бо̀торо“!“ (Х. 1993 г. с. Баурене, Врачанско. Запи­сала Калина Тодорова)

Петнадесет години след тази среща разговарям с друг бауренченин, играл „Бо̀торо“. Найден Цеков Иванов – Начо Гергов е роден на 24 юни 1931 г. в село Баурене, Врачанско. Отрасъл в родното си село, където за първи път е гледал „Бо̀торо“. След казармата започва работа в съседното село – Ракево като фелдшер, където се оженил и останал да живее.

– Къде си гледал да играят „Бо̀торо“?

– Никъде не знаат и не го играят – само в Баурене. Сви­реше кларнетиста от Баурене Иван Пандов и тия, музи­кантите го изпълняваа.

– Значи танцът се играе от музикантите?

– Да. Само тупанджията не играеше и тоя, кларне­джията.

– На какви инструменти се изпълнява мелодията?

– Кларнет. Нашите хора, гледал съм, го играят на сватби, на кръщенета – на веселба кога е. Свиреше го на цигулка и Касъм от Галатин (село във Врачанско – б.м.) – цигулар – съм видел пак да го играят младежи и други.

– Значи „Бо̀торо“ е сватбарски танц? Така ли?

– Сватбарски танц е. На кръщеньета и сватби обеза­телно ше се играе „Бšтора“. Кога е много весело. Играли са го и неко път насред село на площада. Вътре, в стаи – сват­бата са праи вътре. И навънка са го играли.

– Значи само бауренските музиканти са го играли?

– Само бауренските музиканти са го играли и младе­жи от Баурене го играеха.

– Но по принцип се играе от музиката?

– За пръв път съм видел музиката да го изпълнява, оба­че после така, кат са сберат неко компания... И аз съм иг­рал – пееме си и играеме „Ботора“.

– Добре, разкажи ми как се играе.

– „Бо̀торо“ е не повече от четири-пет човека и така се хващат за ръце – един зад друг с ръце на раменете. Пър­вият – свободно ръцете и командва първия: „Напред, бšто­ре!“ Дават напред. – „Назад, бšторе!“ – отстъпят. И след това казва: „Кихай, бšторе!“ – сички кихат: „Киху, киху!“ То и музиката такта дава на тия команди и отговорите. „Меси, бšторе!“ Всички се обръщат, коленичат – на колене и започват „да месат“. „Плескат“ хлеба. „Фръгай, бšторе!“ – да фръгат хлеба във фурната и след това изправат се, па се фащат така в една колона и тоя продължава да команд­ва: „На сено, бо̀торе!“ – малко се разреждат. „Коси, бšторе!“ Сички „косат“. „Жъни, бšторе!“ – жънат. И по едно време тие се отказват... – то много команди има, ма не си ми казала, да си припомна – и тия постепенно (се отказват) и остава само един зад него. И тоя командва, ама втория зад него усеща, че другите ги няма и не изпълнява командата. Казва: „Кихай, бšторе!“ Тоа не киха. „Кашляй, бšторе!“ – не кашля. Обръща се и му бие един шамар. Оня пада. Другите, дет са играли там, притичват и почват да ревът като на погребение – кой к’во може нарежда. А тоа, който го уда­рил, са чувства гузен и само гледа. По едно време... А тоа, тупанджията бие на дзило с палка­та: „Дам... Дам...“ – на умрело (ими­тира биене на камбана – б. м.). Другите плачат, нареждат... Прос­то много са инте­ресни! И след това един предлага от тех: „Ей, он а умрел, умрел – дайте да го одереме – децата му барем да носат опинки, кожата му е добра!“ (Смее се.) Почва с палката на барабана на краката и надува и тоа постепенно, постепенно, както си гледала животни – на­дува, тупне го тука по корема: „Готов а!“ Добре, ама тоа дека го ударил казва така: „Колко ше ми искаш, бе – пита кларнеджията – да го съживиш тоа човек?“ Оня вика: „Бе, ако дадеш пет лева...“ – „Е, пет – не може ли десет, бе?“ – той е гузен. „Е, неща, неща – ако дадеш четири лева!“ – „Де, бе, на двайсе лева, бе.“ – „Не, не!“…„Ако си съгласен – двайсе и пет лева?“ А кларнеджията казва: „Не – три лева!“ – „Трийсет лева“ – казва другият. - „Два лева!“ И стигат до един лев. Единьо качи, другио спада (обратно на нормален пазар – б.м.). И вика: „Добре.“ Дава му един лев и кларнеджията почва да свири същата мелодия за „Бš­тора“. Тоа, като е легнал така почва първо да шава така с пръстите (на ръцете) под такта така – със стъпалата, постепенно почва да мърда цялото тяло. Става и почва да играе и тия питат: „Ей, какво има на оня свет, бе?“ – „Абе, баща ти пита – какво праиш, как си?“ Други такива къде му задават въпроси, той отговара така – хуморис­тично. Много хумористично. Така завръшва – съживи са тоа, заиграва.

(…) (Откъс от разговора, проведен на 17 юли 2008 г. в с. Ракево, Врачанско. Записала Калина Тодорова.)

 

Истории от Жива вяра - Врачански край