Жива вяра - Врачански край


Мито-поетичният образ на река Дунав през Възраждането


Категория : Вярвания и традиции / песни

Тамо де се белий Дунав лей: Митопоетичният образ на река Дунав през Възраждането

Тамо де се белий Дунав лей
Митопоетичният образ на река Дунав през Възраждането
 
За българите Дунав е свещена река. От най-древни времена отношението към нея е двояко – на страх и култопочитание.
Още римските християни вярвали, че Дунав е райска река. Вярването, широко разпространено на Балканите през Средновековието е отразено и в старобългарските текстове: “…Това е една от четирите реки, които изтичат от извора в рая, именно Фисон, както се нарича от нашето Писание, от гърците Истър, от римляните Дунавий и от българите Дунав” (Псевдо-Кесарий 1992: 108); “Фисон, който се нарича Истър и Газ, и Истър и Дунав от траките, също излиза от рая. Като мине под дълбините на земята и стигне до Запада, излиза при Пеонската планина, която се простира от Сицилийското море до германците, при Северния океан. Оттам той тече на изток и се влива в Евксинския Понт (Черно Море) през пет устия” (Костенечки 1992: 150).
В песенния фолклор Дунав е най-възпятата река, наречена е „бял Дунав” и е обвързана с редица митологични конструкции, видяна е като „сакрална, свещена”, извираща от дървото на живота (в различните му варианти - дърво, момина китка и др.), самата тя като хоризонтален модел на световното дърво, като път и граница между световете, като световна ос.
През Възраждането сакрализацията на реката придобива нова семантика в поробената ни страна – тя се идентифицира с България и българското и носи характеристиките и функциите на граница и път между свое и чуждо, майка и син, слава и позор, свобода и робство, между живота и смъртта. Дунав е част от „свещените знаци”, с които се чертае не само географската територия на родината, а и чрез които се рисува и мисли България въобще в тази „най-българска епоха”. Новото съдържание на митологемата Дунав е обусловено от националната идея, но е обвързано с най-древни нейни значения.
                       
1. Де е България? 
            Българската литература през Възраждането „изпълнява силна културосъздаваща роля”. „Именно във „високите” художествени и публицистични жанрове се създават символичните форми, в които се мисли България — един емблемен, нагледен образ с ударна национално-идеологическа функция. Там се създава условно конкретизираният, опредметен или персонифициран образ на отечеството: родината е земя и майка, тя е мила, скъпа и заедно с това свещена.” Дунав е един от онези „езиково-образни форми, чрез които се осмисля родното - обединяващото име „България", което акумулира в себе си огромно афективно напрежение и обикновено се изрича като възклицание…” (Кьосев 1995: 145).
            В Паисиевата „История славянобългарская” великата река съдбовно е премината от българите. Този „малък народ, но непобедим” създава тук, „покрай Дунав” своята държава България, за да царува „самостоятелно и славно”. „Покрай Дунав” ще бъде споменавано многократно от Хилендарския монах като място на съдбовни битки и геройски дела, като място на българското величие и слава. Все в този контекст ще го срещнем и в поетическите текстове от епохата на Възраждането. “Нъ слушам! Марсова тръба наблизо ихти / край Дунав окол стари град Дростол...” („Отлъчие от България едного разпаленаго родолюбца българина в лето 1853” – Г. С. Раковски) (Възрожденски 1969).
            Дунав е райска река, течаща из нашата райска родна земя за „тогоз, кой е расъл във рая славянски, / тогоз, кой е дишал въздуха балкански”:
Скитал съм край твойте брегове засмени,
що ги прохлаждава Дунавът студени…
…Хубава си, земльо, и благословена,
кат гардина цветна, кат жена засмена,
всичко в теб е пълно с плод и благодат,
хълмите ти – с грозде, горите ти – с хлад,
полата ти – с ниви, гърдите ти – с щедрост,
реките ти – с злато, небето ти – с ведрост…
(„Разходка до Баняса” – Иван Вазов) (Вазов 1974, т. І: 124)
            Идеята за родната българска земя – райска земя е характерна за патетичното образно слово на възрожденската ни и следосвобожденска литература. Достатъчно е да споменем текста на П. Р. Славейков „Татковина”:
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай.
Сърце младо и невинно
за теб трепка и играй…
и написаната от Цветан Радославов песен „Горда стара планина” –  настоящ химн на България, родила се в момент на патриотичен порив на автора й „сред водите на Дунав” при завръщането му през 1885 година в родината:
….
Мила родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
            Възрожденската поетика на географското, определяйки и очертавайки границите на България, създава един нагледен образ на родината, който в народното съзнание ще битува десетилетия, столетия след Освобождението. В съзнанието и на съвременния българин стои непокътнат отговорът на въпроса: „Де е България?”, който дава възрожденецът:
...Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина…
...
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля…
(„Де е България” – Ив.  Вазов) (Вазов 1974, т. І: 46)       
            В стила на възрожденската “поетика на географското”, “идеологът на нацията” Иван Вазов определя границите на “България цяла” и в по-късни творби, където винаги присъства Дунав като символ на изконно българското, част от „наследството” свято на дедите-създатели на държавата: “От Дунава до Охрид, до Бялото море, / един народ нещастен под тежко иго мре...”(1877 – „Векът”); “...От Дунав до Егея, / от Охрид до Евксин...” (1916 - „Раздори ли?”);“...от Охрид до Чаталджа, / от Дунав до Кавала...” („Тържествен час” – „Песни за Македония”) (Вазов 1974).
Наред с Вазов трябва да споменем цяла плеяда възрожденски поети, в чиито стихове Дунав е неотделимо свързан с родната земя, с „татковината”:  „Нек ся ширит, ся раздава / в България горна, долна, / от Вардара до Дунава / дума свободна, народна.” („Русляр в собор” (отпеч.1862г.) – Райко Жинзифов); “На уста ми сладка дума – / ще да бъде този кът /дето Дунав, Вардар, Струма /и Марица си текат!” („Татковина” – П. Р. Славейков); “Да се възвишат знамена / на българските рамена / от върха на Дуная / в Тесалия до края” („Къде си, вярна ти любов народна” – Добри Чинтулов) (Възрожденски 1969).
Ботев описва в “Хайдути” цялата българска земя, запяла песента хайдушка: “Затуй му пее песента / на Странджа баир гората, / на Ирин-Пирин тревата; / меден им кавал приглашя / от Цариграда до Сръбско / и с ясен ми глас жътварка / от Бяло море до Дунав / по румелийски полета...” („Хайдути” – Хр. Ботев) (Ботев 1976).
           
2. Мойта майка... ...към Дунав гледала...
            Дунав през Възраждането се свързва с националноосвободителната идея – свещената река стои на пътя, разделящ изгнаника-хъш от Майка България. Взор на надежда и очакване е отправен към нея, защото от там поробеният народ чака своя избавител, от там майката чака да се завърне синът - изгнаник в името на народа. Тя отново се явява граница, в смисъл на препятствие, което трябва да бъде преодоляно, за да се осъществи онази дълго чакана прегръдка между майка и син. “Излязла е мойта майка, / на прагът седнала, / очаквала чедото си, / към Дунав гледала...” („Преминуват годинките” – Л. Каравелов) (Възрожденски 1969); Захари Стоянов по-сетне ще опише в своите „Записки” майката на комитите баба Тонка Обретенова да „стои по цял ден на дунавския бряг и изглежда с внимание приходящите параходи и кораби, дано познае в някои от тях четата на Хаджи Димитър или да види за последен път синовете си...” (Стоянов 1975: 128).
           
3. През тиха бяла Дунава
            Синът-изгнаник също отправя взор към реката – тя е път – съдбовен и единствен към родната земя, който трябва да бъде извървян; път към гибелта и славата, път към свободата и/или смъртта: “Аз зная, майко, мил съм ти, / че може млад да загина / ах, утре като премина / през тиха бяла Дунава!” („На прощаване” – Хр. Ботев) (Ботев 1976). Две са познатите ни, рисувани от Ботев, последващи преминаването на реката картини: свобода или смърт юнашка. Но въпреки това или именно поради него преминаването й е жадувано, желано събитие, копнеж и блян, на който юнашкото сърце се отдава безрезервно. Броени дни след като мечтата се превърне в действителност, народният поет ще възпее Ботевото преминаване на Дунава: “Тих, бял Дунав се вълнува, / весело шуми.../ Дунавът се по вълнува, / весело играй. / Много време се измина / как не бе носил / храбра българска дружина – товар за него мил.” („Радецки” – Ив. Вазов) (Вазов 1976: 405).
             Вазовото стихотворение излиза от печат под заглавието „Радецки”, но става известно по цяло Българско като песента „Тих бял Дунав”. Още при пръв прочит личи близостта с фолклорния Дунав. Епитетите „тих” и „бял”, които дава поетът са познати от народните песни. Древното значение на последния епитет в славянските езици може да бъде определено като „свят”, „сакрално чист”, „благ, добър, хубав”. По-късно „бял” започва да означава „волен”, „свободен” (Мачинский 1981: 159). Според една доста провокативна и спорна, но интересна хипотеза за семантиката на етнонима „българи” „бял Дунав” означава „български Дунав” и това е свързано със старинни представи и вярвания за/на прабългарите (Иванов: 2004). Могат да се преведат примери от научни разработки и на други автори, но и в тях семантика на епитета е обвързана със сакралното, както в по-тесен, така в по-широк смисъл на понятието. Обусловен от националната идея, в конкретния случай „бял Дунав” от една страна ни връща към древните значения на „бял”, от друга – „Дунав е свещената река” – ни казва възрожденецът – „за нас, българите днес е символ на началото на българската държава (като свещен акт на сътворение), на славното ни минало, на величието на дедите ни - тя е свещеният мост към нашето бъдеще (предшествано също от свещен акт – възкресение)”. Отново Дунав е съпричастен към народното дело и отново носи към родния бряг „храбра българска дружина – товар за него мил” - смелите юнаци, верните синове народни, тръгнали срещу вековния тиранин, обичаните, чаканите синове, принасящи пред олтара на Майка България своята кръв. Отново, подобно на Дунав от народните песни, реката е персонифицирана – вълнението, обзело въстаниците в парахода се предава и на нея – в началото „се вълнува”, в края, когато параходът приближава родния бряг „се по-вълнува”, „весело играй”. Българският Дунав ликува така, както ликува юнашкото сърце в тези съдбовни минути.
            За смелчаците на „Радецки” той в последните съдбовни минути е граница и път между майка и син, свобода и робство, но и между живота и смъртта. Той е неизвестността, обграден с ореола на мистицизма и очакването, на светостта и страхопочитанието за Вазовите герои от „Немили-недраги”, дръзнали да го прекосят: „Бързо взе тоягата си и с дъската под мишница той се завърна към незамръзналата река в Дунава; спря се до нея, измери я с поглед, опита с тоягата твърдостта на леда и внимателна хвърли дъската на двата бряга на бездната... ...Македонски, който от години не беше се кръстил, сега пред тая зеюща яма неволно вдигна ръката си и се прекръсти: стъпи на страшния мост и премина благополучно на другата страна. Това по-после на 1876 г. сториха и Бенковски, и Волов, когато насред замръзналия Дунав им се беше изпречила една река срещу Бекет” (Вазов 1976: 163). „Бездна”, „зеюща яма” и „страшен мост” са епитети, дадени на същия този Дунав, който в мечтите далеч от роден дом юнакът нарича „тиха, бяла Дунава”... Страшен е той сега, зловещ, но е избраният път, единственият.
            Образът на Дунав в творбите, посветени на Освободителната война е преди всичко образ на величествената, опиянена от радост „могъща” река, „носеща” свободата. По „чуден мост” на Дунав Цар Освободител ще премине на „българския бряг…
…дето робът волен става
след пет векове…”(„Царят в Свищов” – Ив. Вазов) (Вазов 1974, т. І: 118)
 
            ***
            Новото съдържание на мито-поетическия образ на река Дунав през Възраждането е обусловено от националната идея, но е обвързано с най-древни негови значения. И във възрожденските текстове нему е отредено специално място на център-средоточие на пространството, където се разиграват съдбовни за българите събития, на труднопреодолима преграда, отделяща героя от целта, на път, свързан с изконна промяна, на „бездна” и същевременно „мост” между световете.
            Дунав е част от образа на възкресеното славно минало, чрез което възрожденският творец (поет, публицист, художник – гравюрите, картините на Ст. Доспевски!) се опитва да „събуди” национална гордост у българина, част от символите-топоними, но и митоними в българския космос, с които се рисува свещената родна земя - „земен рай”. Той е неотделима част от всички онези думи-понятия, съставящи „речника на безсмъртието”, формиран през възрожденската епоха, с които мислим и означаваме националния си живот: “България”, „родина”, “история”, “героизъм”, “безсмъртие”… „Съставът” и “смисълът” на този речник могат да бъдат попълвани, изменяни, но не могат да бъдат заменени” (Ганчева 1996). Именно възрожденката литература и изкуство раждат онези живи ди днес в народната памет образи и картини, населяващи българската национална митология, в които Дунав има знаковото присъствие на „бялата свещена река” – начало, живот, светлина и свобода; „Божи мост”, събиращ свои със свои; „пъпна връв”, навеки свързваща славните предци с достойните потомци.
ЛИТЕРАТУРА:
Ботев 1976: Ботев, Хр. Събрани съчинения :  Т. І. Ред. Цвета Унджиева. София, 1976.
Вазов 1974: Вазов, И. Събрани съчинения : Т. І, ІV. Ред. Георги Цанев. София, 1974.
Вазов 1976: Вазов, И. Събрани съчинения. Т. VІ. София, 1976.
Възрожденски 1969: Възрожденски страници. Антология. Т. І. Ред. Петър Динеков. София, 1969.
Ганчева 1996: Ганчева, Б. Иван Вазов. Лирика. // Българска литературна класика : Ч. І. Пловдив, 1996.
Иванов 2004: Иванов, И. Върху семантиката на етнонима българи и религията на прабългарите // Авитохол, 2004, №27.
Костенечки 1992: Костенечки, К. Отломки по средновековна космография и география. За Едем. // Стара българска литература : Т.5. Естествознание.София, 1992.
Кьосев 1995: Кьосев, Ал. Идеята за родното в лириката на Вазов. // Вазов, Иван. Поезия : Т. 1. Съвременни оценки, критически анализи и литературни разработки. Велико Търново, 1995.
Мачинский 1981: Мачинский, Д. „Дунай” русского  фольклора на фоне восточнославянской истори и мифологии. // Русский север. Ленинград, 1981.
Псевдо-Кесарий 1992: Псевдо-Кесарий. Диалози. // Стара българска литература : Т.5. Естествознание. София, 1992.
Стоянов 1975: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София, 1975.

 

Истории от Жива вяра - Врачански край