Шареното (х)оро

...

Жива вяра - Врачански край


Шареното оро


Категория : Вярвания и традиции / песни

Шареното оро

Шареното (х)оро

Изработване и обредна функция на сватбен дар и чеиз („правене на руба”)
По материали от Врачанския край*

    „Върхът на всички забавления са сватбите, които винаги са свързани с известна разпуснатост...; играе се шарено хоро т.е. мъже и жени размесено... Друг път такива „силни” преживявания са безусловно забранени, по-право, невъзможни...”
(„Бал и хоро”, статия в „Родолюбец”, 1889/15

До края на ХІХ век шареното (х)оро се играело по време на сватбените тържества, „инак моми и момци играели отделно”. Постепенно, обаче, нравите се променили. Четвърт век по-късно Димитър Шишманов в „Необикновената история на малоазийските българи” разказва любопитна случка:  делегация от избрани мъже посетила няколко български села, тъй като малоазийските българи се готвели да се завръщат в старата родина. Видели мъжете шареното хоро и си казали: “Тува ни е за нас. Тува играят шарено хоро.”  И тримата имали моми и не били съгласни дъщерите им да се хващат за ръце с ергените на хорото (Шишманов 2000).
    Димитър Маринов описва шареното (х)оро като обредно хоро, което се играело на „изпроводяк, на довръшки” – т.е. в самия край на сватбеното тържество, след всички основни обреди, след „чертога”, „бунара”, „забраждането на булката”. „Това хоро се казва шарено хоро, защото в него няма ред, няма порядък и защото е изпъстрено: млади и стари, женени и неженени, мъжье и жени. Шареното хоро ще се води от старокята. До него ще се хване кръстникът, до него младоженякът, до младоженяка невестата, до невестата кръстницата, после иде десният девер, старокьеницата, левият девер и тъй наред” (Маринов 1984: ІІ 471 ).
    Съвсем естествено и затова почти незабележимо към неговата характеристика се добавил друг важен елемент – хорото било играно от сватбарите, окичени с даровете и към средата на ХХ век неизменно завършвало на селския мегдан. „Захващало се” непосредствено след празничната гощавка и раздаването на даровете. В Монтанско старокята или кръстника ще го поведе, като държи котела – дар за булката, а тя до него също се хваща за котела. Хорото е бавно, заиграва се надясно. Всички сватбари се хващали на него, „при това то „не се къса”, смятало се е за голяма обида някой да раздели двама души, които са се хванали един за друг (Елчинова 1989).
    През идните две десетилетия шареното (х)оро, водено вече от кръстника или булката и на което „са се наловили (в)сички с даровете”, било задължително за всяка сватба в Северозападна България – „по всичките села така беше, на времето така беше…”. Познато е и под наименованието „кривото хоро” (Баница), а във влашките крайдунавски села с дара и днес играят „моминото хоро”. Сред българите в Румъния също се играело шареното хоро, на което се хващали всички с даровете – един от най-атрактивните моменти от сватбената обредност.** Каракачаните във Враца изпълнявали с даровете „хорото на кръстника”. Дори и на сватба те не играели „размесено” т. е. мъже и жени заедно – играели и пеели (без музикален съпровод) с даровете, но мъжете водели хорото. Банатските българи в Бърдарски геран също обредно играели с даровете.
    В последните години на ХХ век шареното (х)оро започва да губи своя задължителен характер, както и самото даряване в традиционния вид постепенно отпада от същинската сватбена обредност, за да се стигне до съвременната сватба, в която за „мятане на дар” и игра с него все по-рядко може да се говори, но въпреки това в много села отделни елементи на обичая са съхранени. Шаренето (х)оро се свири и днес на всяка сватба във Врачанско, която е с музика „на живо – с оркестър”. Навсякъде се играе и с даровете пред кръстника.
    Озаглавихме настоящата разработка, посветена на художествената и обредна функция на тъкани и дрехи, предназначени за традиционната българска сватба  „Шареното (х)оро” не само защото то представлява своеобразна нейна кулминация и споменаването му веднага предизвиква асоциация за пищност, богатство на тъкани и багри, показани по един изключително зрелищен начин и едновременно с това насочва към сватбения обред, но преди всичко защото в годините става синоним на истински неповторим парад, празник на уменията на българката, на усета й за красота и хармония със заобикалящия я свят.

    І.
Раздаването на дарове, даряването от страна на невестата е бил специален момент от всяко сватбено тържество – за всички сватбари, но най-вече за булката, момент, за който тя се готвела месеци, години преди това. Даровете на младоженяка, на неговите родители, на кръстниците, старокята и деверите, на останалите близки сватбари, по традиция се изработвали от булката и от тъщата. Още щом поотрастнело момичето и се научавало да тъче на стан, започвала подготовката му за деня на сватбата – започвало да готви „рубата” и даровете. Научаването на този занаят се смятало за нещо съвсем естествено, като част от израстването на женската челяд в семейството – момичето се увличало незабелязано от работата на майката, бабата, по-големите сестри и отначало боязливо, сетне все по-уверено сядало на стана. „Как растеш – така са учиш. Одим на училище, я съм учила основно училище. И съм излезнала от училището и майка ми турне да тъче и я влазам… Тя излезне – я влезна, та стъпвам и я по поднозите и совам със совалката… Като станах по-голема, почнах да си тъча и те това е…”. Нашите информатори твърдят, че момата сама трябвало „да си праи рубата”: „Сичко през нойните ръце минава, е може да помага майката некъде, ама булката си праи сичко”. В началото на разглеждания от нас период дрехите и тъканите, влизащи в състава на сватбения дар и чеиза на булката се изработвали при домашни условия – ризи със свилени и „фатени” ръкави, чаршафи, престилки, възглавници, кърпи, чорапи… Защото на сватбата „к’во посакат, я требва да го имам”.
    Обредите, свързани с чеиза и рубата на младоженката, изпълнявани по време на сватбеното тържество, основно можем да разделим на две групи – обреди, изпълнявани в дома на булката и обреди, изпълнявани в дома на младоженяка.
    Трябва веднага да уточним, обаче, че размяната на дарове започвала много преди деня на сватбата, както и показа на сватбен дар на публично място.
    Първото обредно даряване на тъкани и дрехи ставало на т. нар. „сгляда”. Тогава момата давала дар – „малкия белег”: в шарена торба или бохча се редели мъжка риза, чорапи, пешкир, а за свекървата – риза, престилка, кърпа. Торбата се връзвала и се закичвала с китка здравец. Следващата неделя или по-следващата се правел  „големият белег” – т. е. сега вече се давало гласност на годежа. С музика свекърът, свекървата, етърви, зълви, девери, зетьове и всички най-близки роднини отивали у дома на момата. На връщане, отново начело с музиката, с даровете (вече по-големи, дадени от булката – „големия белег”) годежарите се спирали на мегдана, където изигравали няколко хора, „жените ихкат, а мъжете гърмят с пищовите”.  
    С „големия белег” се насрочвала и сватбата. Тогава се уговарял и „чеиза, който трябва да се дава на сватбарите, както и мираза на булката”.
Най-зрелищният обред, свързан с невестинската руба, който бил изпълняван в моминия дом по време на същинската сватба, бил предшестван от обредното обличане на младоженката, която в Белослатинско като „хвърляла” старите си дрехи, за да се облече в новата си булченска премяна, казвала на момите: „Метам то робите па на вазе”, като своеобразно прощаване с моминството.
             В деня на сватбата голямото празнично шествие, тръгнало от момковия дом начело с уруглицата и коняците бивало посрещнато в моминия дом от самата бъдеща невеста. Тя „ръси на кръст сватбарите – за здраве” и подавала на младоженяка „китката”. Тази китка се завивала в малка, специално изтъкана за случая кърпичка и се наричала „ситен дар”. Нея младоженякът закитвал в горния джоб. В края на почерпката, преди да тръгнат сватбарите, насред дома се внасял ковчегът (сандъкът) с дара на момата. „Тоя дар се състои от: платно, ризи, гащи, пешкире, престилки, вълненици и други дрехи.”  На трапезата се поставял хляб, върху него сол, където гостите хвърляли пари в замяна на дара. Събраните пари били наречени „момино”. Сетне хлябът и парите се отнасяли на ковчега с даровете. Следвало опрощаването – опростваньето, в което задължителни  елементи били благословията на тъста и откупът на моминия дар, извършвани върху невестинския ковчег (Маринов 1984: ІІ 430-431).
    Товаренето на рубата и прощаването на булката бележело емоционален връх в сватбените обреди, извършвани в дома на младоженката. Всяка тъкан или дреха от чеиза била вдигана високо и показвана от шаферките „на жадните всичко да видят жени и девойки от махалата”. След това били застилани върху раклите така, че през време на превозването добре да се виждат и разбира се най-хубавите се поставяли най-отгоре. През цялото време музиката не спирала да свири, „а шаферките и шаферите непрекъснато играят и ихкат с даровете”.
     Сватбената процесия се приготвяла за път. В първата кола или каруца, в която била натоварена рубата или част от нея, се качвали и младоженците. На лявата ритла сядал младоженецът, а на дясната – булката, или сядал само младоженецът, а булката заставала до него права.
    Изключение прави сватбената обредност на банатските българи в Бърдарски геран, където не младоженците, а свекървата „често се качвала на каруцата с чеиза и така предвождала веселието по пренасянето на даровете”.
„Повсеместно потеглянето на сватбеното шествие с булката ознаменували с характерни сватбени провиквания и с „гърмежи от пищове”. Всеобщ бил стремежът сватбената процесия да има колкото може по-величав вид: отпред тръгвали музикантите, след тях старокята или деверът – на кон, с уруглица в дясната ръка, зад него – колата с младоженците и рубата на булката. На процепа на тази кола поставяли висок прът и на него разперяли свилена риза с фатени ръкави, „та отдалек да се белее, да личи, че сватба се е задало”. Повсеместна практика било да се окичват жеглите на биволите, впрегнати в колата на младоженците, с дълги бели кърпи от свила, нарочно изтъкани за тази цел от булката, а върху двата рога на десния бивол да завързват ръкавите на бяла риза и с нея да покриват гърба на животното, пак с цел „да личи, че сватба иде” (Манкова 1982: 133-134).
    Описанието, което прави етнографът Йорданка Манкова, се отнася до сватбената обредност във Врачанско от края на ХІХ и началото на ХХ век. Възстановявайки (по разкази на информатори) този момент от картината на традиционната сватба в по-близки до нашето съвремие десетилетия (средата и последната четвърт на ХХ в.) откриваме, че цялата зрелищност и пищност продължава неизменно да го съпътства. И в миналото, когато сватбеният дар се е товарил върху конете и пренасял така от село до село, сетне върху каруци или в тежките зими – върху шейни, а към средата на ХХ век вече в камиони или автобуси, той е бил реден със същото приповдигнато настроение, песни, показ и множество „ихкания” и „ахкания” върху модерния скрин в ремаркето или до гардероба, заменил вече невестинския сандък.
     Своеобразният парад, започнал в дома на младоженката, продължавал и из целия път до дома на младоженеца. Обикновено колите с чеиза на по-заможните младоженки обикаляли главните улици на селото и стигали до дома на жениха по най-заобиколния път, за да могат всички да го видят. „…И тия обикалят цялото село с каруците и викат: „их-у-у”  и през това време сватбата си върви, а тия викат и обикалят селото – сички улици… да видат хората. И хората по пътя излизаха и гледаха: „Леле, таа какво има…”.
    В много селища част от дара се пренасял на ръце – шафери и роднини носели своите подаръци „на показ”. В Бърдарски геран големите мебели товарели на каруците, а сватбарите от рода на младоженеца, с музика и игра на ръченица, понасяли на ръце възглавниците, покривките и дуньите и за да може цялото село да види чеиза на булката.
В дома на младоженяка, за да се внесе дарът, отново искали откуп, който бил плащан най-често от свекъра.
    Повсеместно разпространен обичай било в деня на сватбата, „после венчавката”, свекървата да посрещне с хляб и сол, с мед, масло и вино младите в новия им дом и след като тя или булката помаже вратата с меда, новобрачните да бъдат въведени в него. Познато е така нареченото запрягане на невестата или младоженците – някога ставало с привоя (от кожен примик, с когото се свързвало ралото с ярема) (Оряховско). За да влязат в къщата, те се провирали под престилката на свекървата и били въвеждани вътре от свекървата или девера, отново „захамчени” т. е. запрегнати с преметнат през тях или само през булката пешкир, някъде пояс, цедило или повой.
    Въвеждането на булката в новия й дом било съпроводено със задължително даряване от страна на свекървата и от близки роднини. Някога свекървата дарявала младите с черга, с която да се завиват, с ризи и чорапи, пешкири. Богати и пребогати дарове получавала невестата, която отивала в по-заможен дом – одеала, чаршафи, възглавници, престилки, вълненици, платно – вълнено, памучно, свилено; цели топове платна и черги. Дарът се мятал на лявото рамо на всеки от младоженците, а по-късно бил наложен обичаят младите „да си сплетат” ръцете – и така „да хвърлят” дар отгоре им. Всяка вещ, преди да бъде „метната” върху техните сплетени ръце, е била вдигана високо от шаферките и сред всеобщо „ихкане и броене” – „мятана”. Натрупаните „багажи”, щом станели толкова много, че двамата „немож ги удържа”, техни приближени „отвалвали” отстрани на столове и мятането продължавало отново върху освободените им ръце. Друга често срещана практика била „да се опъне въже”, върху което на показ „са мятани” даровете, след като били свалени от раменете на младоженците.
    Кулминацията и краят на сватбеното веселие винаги било отбелязвано с даряването на сватбарите и заиграването на „шареното хоро”. „Водена от свекървата, булката минавала край всички сватбари, като започвали от кръстниците, и според важността им като обредни лица, ги дарявала с ризи, пешкири, чорапи, кърпи. Тя мятала даровете си на дясното рамо на сватбарите и целувала ръка на по-възрастните, от които получавала по някоа пара и приготвените за семейството й подаръци – от кръстниците – бакърени котли, а от другите – тепсии, тенджери, котлета и други” (Манкова 1982).
    Широко разпространена била и практиката с даровете да се играе пред кръстника. Шаферките играели ръченица с нашития дар, кръстникът го „откупувал”, а булката целувала ръка и „качвала” дара първо на кръстниците, после на свекър и свекърва и така на по-близките, сетне и на всички сватбари. „Пълен дар” се давал на основните обредни лица и на близките роднини. „Пълният дар”, както го наричат нашите информатори, се състоял от одеяло и/или чаршаф, а на него пришити риза, по-късно - пижама, възглавница, табуретка, чорапи, каре, мильо. Такива дарове за всяка сватба се приготвяли обикновено  над 10-15 броя. (За сватбения дар Вж. Прил. № 2, 4.)
    След даряването се заигравало шареното хоро (някъде кривото хоро или моминото, хоро на кръстника) - сватбарите се „наловат на него с даровете” и така, играейки излизали на мегдана, където веселбата продължавала до късно „и сички гледат даро на булката”, докато „сватбата се разнесе”.
    Интересни са каракачанските обичаи, свързани с даровете и невестинския чеиз. „И у понеделник сутринта вече багажа на булката се разтура на една поляна да се види какъв чеиз има, какво има и го прескачат. Младите хора прескачат чеиза на булката за здраве. Багажът на булката се прескача – е пет, девет души, там колко – прескачат. И след това се събира багажа на булката и тя почва да дарява. Най-напред почва от свекъра, свекървата, кръстника, кръстницата и девери, етърви, зълви – подред от първо коляно най-близките ги дарява. Почват хората после. Играят с даровете до обед”. (Вж. Прил. № 5)    
    По даровете се съдело както за имотното състояние на невестата и жениха, така и за нейната сръчност и умение да тъче, плете и шие, да върши женска работа, за усета й към красивото. „Тежестта му” – т.е. колкото е по-голям и включва повече елементи – изразявала почитта на младоженците към участниците в сватбата. Най-богато са дарявани старокята и кръстниците, деверите, родителите на младоженеца. Като знак за уважение булката дарявала и всеки, присъствал на сватбата (обичаят бил задължителен за всички селища и всички общности на територията на региона) – „…и най-близкия, и най-чуждия, и най-малкия, и най-стария”: „И на най-малкото, и на най-далечното от улицата дете да дойде, са дава кърпа. Щом е влезнал у двора на невестата, му са дава кърпа ли е, чорапци ли е – ако е момиче – престилчица, ако е момче – кърпичка. Но щом е влезнал у двора на невестата, обезателно му са дава дар.”

 Бележки:
    
    * Настоящото проучване се базира на сведения, получени от 52 информатора (7 мъже и 45 жени) от различни райони и етноси (българи, власи, каракачани, банатски българи) на Врачанския регион  по време на теренни проучвания, проведени в периода 2000 – 2010 г. (Събраните материали се съхраняват в колекция от архивни документи „Врачански край: Етнография и фолклор” – Регионална библиотека „Христо Ботев” – гр. Враца.) Добитите данни за традиционните женски занаяти и традиционната сватбена обредност се отнасят до различни периоди на отминалия ХХ в. Използвани са лични и семейни архиви, оглед и описание на три семейни колекции от съхранени през годините традиционни тъкани –  на наследниците на Флорина Флорова Барбулова от с. Хърлец, на сем. Николови – сватбения дар и чеиз на дъщерите в сем. Горанови от с. Ботево и на Мария Николова Бунева от с. Бърдарски геран.
    ** Описанието е направено през 1968 г. от шейсет и три годишния жител на с. Котяна (голямо селище от окръг Олт, Румъния. Освен от Ломско и Монтанско, то е населено  с българи и от Оряховско – Крушовене, Крушовица, Манастирище) Илия Труцеску.

Автори/Информатори:

Калина Тодорова / Из "Златни ръце", 2010

Истории от Жива вяра - Врачански край