В чеиза на младоженк...

Жива вяра - Врачански край


Шареното оро - дар и чеиз


Категория : Вярвания и традиции / песни

Шареното оро - дар и чеиз

   В чеиза на младоженката неизменно присъствали тъкани, свързани със сватбените дарове, които изпълнявали специфична обредна функция. Такава функция имали и някои от приготвените за дар дрехи и тъкани, изработени от свекървата.
    По направа, украса и обредна функция, освен частите на невестинския и младоженческия костюм, се отличават кърпата, която момата ще даде на момъка при годежа или така нар. „годенишки пешкир”, кърпата за глава, която той ще й донесе -  сватбарските кърпи (кончове), някои от кърпите, които се даряват на сватбата (кърпе сърбещь) (власите), пешкирът или пешкирите, с които ще се прави уруглицата – сватбеното знаме, (в някои селища (Бистрец) и определени елементите от женското и мъжкото традиционно облекло, необходими за направата на „женска” и „мъжка” уруглици (ризи, карпи, чорапи), сватбената риза или „ризата за честта”, на някои места цедило, повой, пояс, престилката на свекървата.
    Особено ярко е изразена обредната функция на сватбените пешкири, чиято орнаментика се отличава предимно със своя зооморфен и антропоморфен стил. Доминиращо място в украсата на тези пешкири заемат образите на птици.
    Още при годежа, предхождащ същинската сватба, младите си разменяли дарове – кърпи. Бялата тънка забрадка, която в Хърлец наричат тулпан (тюлбан) е била дадена на младоженката от нейната свекърва при годежа (скимба). Това е фино тъкана свилена кърпа за глава, изплетена с нежна дантела. С тази кърпа годеницата излизала на празници – връзвала се на конч  отзад на косата, а отстрани се спускали панделки.
    Младоженката (родена през 1914 г., омъжила се през 1928 г.) от своя страна дала везана кърпа, оплетена с пришити сини и зелени мъниста. Пошева е без канава. С памучни конци е извезан червен петел в единия от четирите й ъгли. Своя чеиз тя е изработила сама като момиче – четиринадесет годишна. Двете кърпи грижливо се пазят от наследниците на Флорина Флорова Балбулова и са част от уникалната колекция „влашки” тъкани, изработени от нея през първата четвърт на ХХ в.
    Петелът, според българската народна митология, е слънчев символ, свързан е с усвоеното пространство, защитено от болести, вредоносни сили и свръхестествени същества. Олицетворява мъжкото начало и оплодителната способност, както и женското възпроизвеждащо начало. Ярък символ на потенция. Откриваме го и в украсата на прека престилка от началото на ХХ век от Мизия, върху пешкир от Софрониево и множество шевици от Врачанско.
    Богато украсени пешкири на сватбата невестата подарявала на младоженеца, на кума и кумицата, а също и на девера. В тях се срещат изображения на кон и лъв. Лъвчета и растителен мотив – китки от бяла и червена роза  красят такъв пешкир от Хърлец, а върху друг (пак от същото село) е изтъкан обязден бял кон.
    Уруглицата – сватбеното знаме била основен сватбен реквизит, с изкючително богата сематична и обредна натовареност. На дрянов или черничев прът или прът от плодно дръвче се пришивали с червен конец изтъкани от булката бял и червен свилен пешкир, два бели пешкира и по средата червен пояс, само бел пешкир – „на гълъбе”, пояс с бял пешкир по средата. Наша информаторка (р. 1916 г. в Крапец, задомила се в Моравица - 1936 г.) си спомня, че пешкирът за уруглицата е имал антропоморфна украса – „с други шарки, некоги тъчеа с човеци”. На върха се поставяла варкосана червена ябълка и китка, също с червен конец прихваната или ябълки и китки на три места. В традиционната народна представа уруглицата е олицетворение на самата сватба. И до днес в много села от региона тя е задължителен атрибут, и днес там можеш да чуеш думате „сватба без уруглица не е сватба”. Определяна е от етнографите като „сложно композиран модел и символ на световното дърво, на семейното дърво, на булката и младоженяка, в едно и също време, едновременно” и определя (съгласно Топоров) неговата хоризонтална и вертикална структура (Иванова 1992:  115). Интерес представлява и цветовата символика бяло-червено – основните цветове и на булченския и младоженческия костюми, и на сватбеното знаме – уруглицата. Цветовете, според Мони Алмалех, освен други основни значения, символизират „ритуалното разсъбличане на двойката младоженци” и „като символи на плодородието обрисуват семейството като репродуцираща сила” (Алмалах 2007: 68). Подобно тълкуване на цветовата символика насочва и към търсене на семантична връзка с образите върху пешкирите – „лози”, „гълъбета” и „човеци” –  значенията и внушенията на цвят и образ се допълват и устойчиво се затвърждават.  

Според етиологичните легенди гълъбът има човешки произход и се свързва с плътската чистота и съпружеска вярност. Той е благословен от Богородица. Образът му се втъкава, извезва и извайва в редица предназначени за сватбения обред вещи: сватбени хлябове, сватбени кърпи и сватбени възглавници за новобрачните „на гълъбета”. В сънищата също е сватбен знак. „Гълъбчета” е най-широко разпространеното галено название на влюбените и младите съпрузи, като гълъби са видени младоженците от народния певец в любовните и обредните песни.
    
„Ризата е свещена за момата и булката. А такава я представлява и народното вярване. Ризата представлява самата мома или самата булка. Ето защо всяка мома или всяка булка, па и по-млада жена, пази своята риза като очите си.” – Пише Димитър Маринов.
    В традиционния народен мироглед тя е „небе на българина”: „Още повече, че сред българските вярвания, просъществували до края на ХІХ в., е и това за „ризата-небе”, определящи небето като „твърда кора от седем дипли – риза неткаена, в чиято най-долна дипла са слънцето, луната, звездите, които са закачени като кандила.” (Ганева 2003: 12)
        „Ризата играе много важна роля в сватбата. Венчалната риза на невестата и младоженяка, която е везана от същата невеста като мома, след венчанието се пази и къта; народната вяра препоръчва в същата риза и да бъдат закопани, защото на оня свят човек ходи по ризица, то в тая риза, в която се венчал. Но тая риза трябва да бъде чиста, а чиста риза е тогава, когато булката е излезнала чиста, девствена. Нечистата риза се хвърга.” ( Маринов І с. 221)

    По-късно, когато булченският костюм се променил и булката се обличала вече в модерните за 30-те и 40-години на ХХ век „градски” дрехи – рокля и „купешко” цвете на главата, бял воал, мястото на сватбената риза (като обредна функция) за определен период било заемано от така наречената  „риза за честта”.
    „ - А ти като дойде тука, свекървата даряваше ли та с нещо? - (К.Т.)
    - Свекърва ми ми даде „риза за честта”. И като се… с дедо ти такова… я бех с честа си. Сипаха ракия отгоре – да видат дали действително имам това. Тогава е тука запалиха огън и турат на един кол запален сноп ластунье и викане до сутринта, и ихкане и викане…”. Сватбата, която описва информаторката, се е състояла през 1941 г. в с. Букьовци (гр. Мизия) (Вж: Прил. № 3). Такава риза още през втората половина на ХІХ век свекървата е дарявала „за сигурност”, която невестата била задължена да облече по време на осъществяването на брачното съставяне.  
    „Брачното съставяне се осъществявало привечер, когато се разотивали всички сватбари. С подготовката на булката се заемали отново две по-възрастни жени от момковия род, свекървата или бабата „ахчик‘я”, която ръководела всички обредни действия в сватбата. Те разплитали косите й, сваляли дрехите й и й давали да облече нова риза, приготвена от свекървата. Старателно проверявали навсякъде из стаята да няма „нещо скрито”, с което да симулира дефлорация, нещо „вързано” или „зашито”, с което да е направена магия на младите. Изпълнили докрай задълженията си, жените си отивали, но пред вратата на стаята им оставяли девера или други двама-трима мъже от момковия род, „та да пазят младите”.
    Първа при тях, след подаден знак от девера с гърмеж от пушка, влизала свекървата. Със запалена свещ в едната ръка тя изнасяла брачната риза, поставена в решето, и я показвала най-напред на свекъра, а после и на останалите сватбари. Свекърът хвърлял върху ризата сребърна пара. Последвали го и другите с по-дребни монети. Чак тогава гайдари или музиканти засвирвали, и то така, че „земята къртели”. Заигравали се буйни хора около големи огньове и всеобщо веселие обхващало всички.” (Манкова 1982: 139)
    Димитър Маринов също прави подробно описание – „чертог” и макар и да твърди за началото на  ХХ век, че „не се гледа толкова строго на невестата, която е излязнала нечестна”, нашите информатори, родени през 20-те и 30-години, които се венчавали около 40-те и 50-те години, без изключение разказват за така наречената „риза за честа” и нейната обредна функция и строгите предпазни мерки, които се изпълнявали в първата брачна нощ, свързани именно с доказване на „честта” на булката. Информаторка от с. Баница (р. 1921 г.), която се венчала през 1940 година, описва своята първа брачна нощ така: „…Свърши са това, разнесоа са ората и ша легаме. И кут ша легаме и стрина Гена и свекърва ми и даде една риза тук с шевици едно-друго и ми дадоа едно сито и викат: „Това сито куто спиш при брайно, ше съблечеш ризата и ше ги турнеш у ситото… И ние легнааме… Я бех млада и глупава… Он си мъж – пет годин по-дрът от мене… Куто свръшихме работата я зех та ги съблекох и на ризата имаше кръв. И я куто ги турнах у ситото и уни чукнаа на вратата и Петко (младоженецът) са подаде и подаде ситото и уни ихкаа, ихкаа до некое време…”
Когато младите „се приберат у собата”, булката била „препипана” от лелите на младоженяка да не би да има останал по нея някой остър предмет – я фиба, я друго.  „Дойдоа и ми слекоа вало и обраа по мене игла къде има. И свалия роклята от мене... да не би да са драсна негде и да потече кръв...” – разказва за своята първа брачна нощ информаторка от Ракево (венчала се през 1942 г.) – „Влезнаа тетка и майка (свекърва й) и зеа ризата, а деверът стои на вратата... И вънка насред дворо туриа на тупаньо ризата и цела нощ пеяаа и викаа...” Свекърът хвърлял пари на ризата, а на сутринта отивали в бащиния дом на младоженката „на блага ракия”, като свекървата носела бърдето с греяната ракия, а отстрани сватбарите припявали.
    Ако ли пък невестата „не е честна, я водат сутрин да я къпат”- това ставало в ледените води на реката и нерядко водело до тежки здравословни проблеми. Такива „къпани” жени често оставали бездетни. Срам понасяли и родителите - „фръгат боб у сватовете” или им изпращали пробито бърдето с греяната ракия.
    Към средата на ХХ век „ризата за честта” е била заменена с нощница, ушита от кенарено платно, бродирана.    
Ризата била предпочитан дар – при „пълния дар” била задължителна, с ризи били дарявани на сватбата и по-близки роднини, както и „коняците”, участници в сватбената кушия.
    Когато в настоящото изложение описахме въвеждането на булката в новия й дом, споменахме за няколко вида тъкани, участващи в обреда – престилката на свекървата, „късания” пешкир за младите, пояса и повоя. Следващото по-подробно описание на обредните практики в различните населени места е наложително за изясняване обредната функция на тъканите, както и семантичната връзка между самите тях като обредни атрибути.
Свекървата посрещала младите с хляб и сол, мед, масло и вино на прага на къщата. След като тя или булката помаже вратата, новобрачните, за да прекрачат прага на дома, трябвало да се проврат под престилката на свекървата (Боденец) или да бъдат въведени вътре с пояс, преметнат и през двамата едновременно (Хърлец); в Софрониево шаферът/деверът въвеждал младите, като ги опасвал заедно с тъкан шарен пояс, а останалите ги тупали по гърба; въвеждани били от свекървата или девера, като през вратовете им премятали дълъг бял „късан” пешкир (характерно и за каракачаните във Враца), на който дърпали краищата или „захамчвали” младоженците с привоя  (Белослатинско и Оряховско). В Букьовци (Мизия), след  помазването на вратите малко дете подавало на младоженците бял пешкир и така ги въвеждало в тяхната стая. В Джурилово (Нивянин) свекървата посрещала булката с пита и мед, завързвала й престилка и замятала през врата й повой – водена с повоя от свекървата тя прекрачвала прага на новия си дом. Очевидна е предпазната и репродуцираща функция на обредните тъкани – и престилката, и поясът, и повоят са семантично и символно свързани с оплождането, раждането и обезпечаванто на продължението на рода; с белия пешкир двамата са били въвеждани от малко дете. Първите обредни практики след въвеждането на младоженката - край огнището, също са с такава цел.  
    
„Престилката е белег за жената. Мъж престилка не носи”(Маринов 1984: І 221). Заедно със забрадката и пешкира, престилката в сватбената обредност е един от най-често представящите женското начало символи. Различните изследователи я определят като „еквивалент на женската утроба” и „врата, която затваря пътя към дома-утроба при раждането и сватбата”. Новороденото задължително било поемано в престилка – на майката или на бабата.  Чрез нея се осъществявал преходът от оня към тоя свят. „Като един от главните декоративни центрове в костюма престилката се изравнява по значение с ризата. Не случайно всички символи, заложени във везбената орнаментика на ризата, се открояват дори по-силно в нейната тъкан.” (Ганева 2003: 55)
    Според една етиологична легенда от с. Фурен, Врачанско, Господ някога бил наредил да раждат и мъжът, и жената. Веднъж жената родила, повила новороденото и взела да го кърми. Когато дошло време да роди, мъжът се качил на една трънлива круша. „И зел да го ражда вече да пада доле на земята. И Господ го гледал отгоре. Добре, ама жената, като видела, че мъжа зел да ражда, она отишла и си отворила престилката. При падане на детето от мъжа она подложила престилката и го фанала…” Господ проклел мъжа никога да не ражда, а благословил само жената да ражда. Оттогава ражда само жената (Когато  1993: №14).

    За настоящата разработка особен интерес представлява запазеният сватбен чеиз и дар на дъщерите в семейството на Вълкана и Христо Горанови от с. Ботево, Врачанско.
    Най-малката дъщеря – Симеона (р. 1921 г.), която се омъжила в Букьовци (гр. Мизия) през 1941 г. получила като дар от своята свекърва вълненик – 30 лакти, много тъкани престилки, ризи, чаршафи. Свекърва й била от богат род – Крайчовци. Няколко престилки от този дар са особено важни за нея, които запазила и до днес – „престилката с лозичката” като тя я нарича, кафява сатенена престилка, модна по онова време, обшита с черна купешка дантела, каквато свекървата дала и на етърва й, „престилката с парите и гюловете” – три червени и розови рози с пришити пари и най-важната престилка – „престилката с лулките (люлките)”, както я наричала свекърва й баба Йордана (родена 1894 г. в с.Букьовци и тук омъжена) - червена прека престилка с множество геометрични мотиви, с богата монетна украса, обшита с тел, кадифе и маниста. Тя изпълнявала специална обредна функция - опасана с нея за пръв път като млада булка изкарала на паша стоката.
    В село Ботево често срещан мотив върху престилки са маковете и тези тъкани се отличават от останалите именно по яркостта и наситеността на цветовете, по големината им, заемащи цялата им площ. В престилка на Вълкана Горанова, р. 1878 г., майка на сестрите, композицията е съставена от четири китки – две по-малки в горната третина на престилката и две, заемащи цялата долна половина. Разделени са по средата също с орнамент – розови цветя.  
Специално внимание можем да отделим на престилка, тъкана от другата нейна (доведена) дъщеря – Горана, и тя омъжена в Букьовци (Мизия). Това е т. нар. „престилка с петлите”, която споменахме по-напред в настоящата разработка. Изтъкана е от Горана като момиче – майка им била строга и карала дъщерите си от рано сами да си готвят рубата. Изпълнена е в два основни цвята – черно и лилаво – прека престилка. Долната половина е отделена и окантена в двата края с оранжева ивица, върху която са разпределени симетрично малки геометрични мотиви – жълти, зелени, розови и лилави триъгълници. По средата на долната половина е изтъкана редица от пет петела, всички обърнати в една посока. В средата е ярко жълт петел, от двете му страни  - ярко розови, а в краищата – лилави.  По този начин центърът изпъква и привлича вниманието - ярко жълтият петел с неговата слънчева и оплодителна символика.
Престилките, запазени в невестинския ковчег на третата дъщеря – Димитра са типичните тъкани преки престилки на червени и изпъстрени на дребни шарки ивици, обточени с кадифе и телена дантела, с изключително богата монетна украса. Те са от типа „престилка на лулките (люлките)”, за която стана вече дума.
    Птиците и растителните мотиви са предпочитани за украса на тъканите престилки.
    В Оряховско, във влашките села, престилките са с такива големи гюлове и цветя, които заемат цялото пространство, изпълнени в ярки и разнообразни цветове. Подобни растителни мотиви в различни цветове красят и вълнениците от крайдунавските села. С особен колорит се отличават женските традиционни костюми от селата Горни и Долни Вадин, Софрониево – ризите са с изключително богат пошев, а престилките и вълнениците в ярко жълто, синьо и червено с огромни гюлове.
    Интересна откъм композиционна и символна натовареност е престилка от Долни Вадин, която в кръгообразна форма е разработен вариант на дървото на живота – качулата птица с красиви пера и изящна опашка, най-вероятно фазан, обградена от родила лоза с гроздове и вплетени в нея жълти, розови и червени цветове. Композицията заема две трети от цялата престилка. Основата е синя.
    Познати са престилките на две и на три нива – най-отдолу два големи цветни букета, над тях три-четири по-малки, а най-отгоре множество единични цвята, наредени в редица.
Специфичната обредна функция на престилката на свекървата е с репродуктивна насоченост, а престилки, изработени от свекървата, са задължителен елемент от сватбения дар за бъдещата снаха. В много селища при посрещането на невестата в новия й дом свекървата й завързвала престилка, а в Боденец младоженците заедно, влизайки в дома се провирали под престилката на свекървата (обичаят се спазва чак до последната четвърт на миналия век).
    В Хърлец свекървата посрещала младите с питка, мед и вино и след като помажела вратите на кръст с меда, премятала един пояс и през двамата, а деверът започвал да ги дърпа навърте, хващайки двата края на пояса и така ги завеждал в тяхната стая.
    По традиция момъкът запасвал пояс на 15-16 години, когато за пръв път ще коледува. Според народните представи носенето на пояса на кръста - средата на тялото обозначава земния живот, символ на земното време, „на човешкото, тук и сега, чийто край – смъртта – се отбелязва с израза – дотук му бил пояса” (Ганева 2003: 213). Символиката на пояса в народните вярвания е свързана основно с мъжкото начало и оплодителната способност, приписва му се плодоносна функция като основна част от мъжкия костюм, според специалисти, единствената, която не отстъпва по семантична натовареност на женското облекло. Освен като продуциращ, той е възприеман и като предпазващ и лекуващ магически знак. Дъгата, по която се гадае за плодородието през годината българите наричат освен „Бабино платно” и „Господен пояс”. В случая е използван в сватбения обред и като белег на брачен съюз.
    Червеният пояс участва като основен елемент в направата на сватбеното знаме – уруглицата на много места.
    Женският пояс е натоварен с обредна и предпазна функция при обредите, свързани с бременността и раждането. Венчалният пояс се използва в традиционната народна медицина.
Богато украсени шарени сватбени пояси се пазят в Хърлец – ярки червени, розови и жълти цветя са разположени около лоза, заемаща цялата дължина на пояса, завършваща с множество завити лозинки (вече посочената от нас лична сбирка).
    От цитираното изследване на Димитър Маринов става ясно, че в края на ХІХ век вълненикът бил една от най-предпочитаните дрехи за дар, поради факта, че жената без предна престилка можела, но без задна – не. Дори и на полето можела да махне престилката, но не и вълненика – „завеската”, защото само по риза тя не можела да бъде, без вълненик тя е „гологъза”. Пак той сочи, че поради тази причина „в даруването било на сватба, било на кръщенье завеската играе някак по-видна роля и се предпочита от престилката” (Маринов 1984: ІІ 191). В много селища даряването на вълненици (и от свекървата, и от булката) било свързано с различни обредни практики.
    В Боденец на „големия годеж”, когато се дава и „големият белег” момата разпервала на софрата червен вълненик, а върху него свекърът хвърлял пари за нея. Този вълненик (бръченик) изпращали на свекървата, като знак, че са съгласни с годежа. В селата Девене, Буковец, Бутан и Лиляче в знак на съгласие момата нанизвала на врата на свекъра „корден вълненик до трийсет лакти, в замяна на което той връзвал на шията й наниз от жълтици (или петолевки), изпратени по него от свекървата за бъдещата невяста”.
Освен „аления вълненик”, възпят и в много песни от Врачанско, в крайдунавските селища се срещат пъстрите, ярки и богато украсени вълненици – буквално отрупани с гюлове и цъфнали цветя. Такъв вълненик, разперен е „цъфнала пролетна градина” – трудно може да се опише по друг начин, а изработката му предполага невероятна фантазия и усет за форма и цвят.     
    Чорапите били задължителен елемент на „пълния дар”, на „мъжката” и „женска” уруглица, както и предпочитан дар за близки и далечни роднини на всякакви семейни празници.   В Баница, след даряването, музиката засвирвала кривото хоро и всички се хващали на него с даровете, играело се от дома на момчето до сред селото, където веселбата продължавала чак до вечерта. След като „сватбата се разотива”, младоженците съпровождали кръстниците до дома им. Тук се извършвал поредният обред: булката събувала кръстника, измивала му краката, избърсвала го с чиста кърпа  и му обувала нови чорапи – изработен от нея дар.
    Белите сватбени чорапи от Хърлец са с бродирани „на три обръча” изцяло със сини и черни мъниста лозички. Въобще, в сватбеното облекло, в дара и чеиза, както и в сватбената обредност от Врачанския край мотивът „лоза” заема водещо място.
    Възглавниците за новобрачните са с тъкана или везбена украса –  с пошев „на гълъбета”. Срещат се и такива с растителни мотиви – най-често „на лозички”.
    Винената лоза и виното са на особена почит в традиционната ни народна култура. Произходът на лозата в българския фолклор се свързва с мотива за чудните превращения – завързани от хайдути младоженци, чиито тела „лоза станали и зрело грозде родили”. Като символ на плодовитост и изобилие я откриваме върху множество тъкани и предмети, предназначени за новобрачните.
    С особена изработка се отличават и тъканите, приготвени за бъдещото дете. В отделни населени места някои от тях участват в сватбената обредност. В Паволче, след като „се намета” и нареди чеизът върху скрина, който ще бъде докаран с волска кола от дома на булката в дома на младоженяка, най-отгоре майката на булката поставяла цедило за бебето и шарена торба – за хляба. С нея невестата по-сетне носела хляб на своя стопанин на нивата.   В балканските села цедилото е „сякаш сраснало се с жената” – за да са свободни ръцете й, тя се „задевала” с цедилото и така в него можела да пренесе всякакъв багаж по стръмните балкански пътеки, така носела и своето бебе на гръб, а когато се наложело, то без затруднение можело да „се преобрази” на люлка, в която под сянката на някое дърво да остави детето, докато работи на нивата.
    Повоят, с който се увиват и стягат пелените на бебето се плете от вълнен плат. Вълната трябва да бъде бяла и от овца първескиня, която е обягнила мъжко агне. Според народната вяра има много важно значение за здравето и щастието на детето. Широко разпространен във Врачанско е израза за нещастен човек „у чрън повой е повиван”. В разглежданите от нас обреди се използва с репродуктивна насоченост. Някои информатори твърдят, че въвеждането на булката от свекървата в новия й дом с повоя е и напомняне, че от нея  се чака продължение на рода.
***
    Даряването на вещи и храни в делничния и обредния живот на българите е особено широко разпространено явление. В речника на Найден Геров срещу думата дар са посочени три значения: 1. Нещо подарено, дадено без заплата, дарба, поклон; подарък, подаренье, дар. 2. Дарба, подаренье, отпуснат от Бога; дарование, дар, талант. 3. На сватба онова, с което даряват булката и с което булката дари рода на младоженяка. Самото отделяне на сватбения дар като отделно самостоятелно значение на думата говори за значимостта на този обред в съзнанието на българина. Според същия този речник, руба, освен „облекло, дреха, одело”, означава и „пращане момините дарове на момковата рода преди сватбата” (Геров ч. І: 277). Самото даряване е акт на уважение и почит, но и на приобщаване към света на предците или към определена социална група. Сватбеният дар на булката (руба, чеиз, прикия), освен всичко друго, е и знак за социален престиж. Той показва „на яве” уменията на младата невеста.
    В сватбената обредност изследователите откриват момент на препокриване и равенство между даряването и благославянето: възприемането на благословията като вид дар – специален и най-важен, а обреднто даряване като вид благопожелание, понякога „без думи” – с езика на вещите и символите, понякога придружено и с благослов. „Благословиите са изградени върху вярата в магическата сила на словото. Те се произнасят, за да подкрепят определени обредни действия с магически характер или изцяло да ги изместят. Не случайно се благославя при размяната на дарове или изричането на благословии само по себе си се схваща като акт на даряване. Затова този, който благославя, сам трябва да притежава даваните в дар пожелания” (Иванова 1984: 220). Можем да потърсим огледалния образ на казаното и да разгледаме акта на даването на сватбен дар като благопожелание и благослов, изразен с езика на цветовете и символите – петли, коне и лъвчета, гълъби и пауни по сватбените тъкани, червено и бяло, жълто, зелено и синьо в китки, лози и вейки – живот, плод, изобилие, ситост, хубост, здраве, берекет. Идното добро в новороденото семейство е повикано и обезпечено веднъж чрез обреда, втори път чрез словото, трети път – чрез „магическите” символи и знаци върху възлови за сватбения обред предмети, дрехи и тъкани.

 „Сватбеният сандък, който се поднася на невестата заедно с чеиза й в деня на сватбата, е пожелание за щастие на младото семейство. В течение на години и столетия в почти неизменен вид по него са вдълбани знаци-заклинания, които би трябвало да обезпечат естественото повтаряне на жизнения цикъл в установената му вече ритмичност” (Ангелов 1989: 158).
Тъканите и дрехите в обреда са магически предмети, носещи както предпазната и здравеносна сила на материала, от който са направени, формата, цвета и символиката на украсата, но и голямата магическа сила на уредите, с които са изработени или в които са съхранявани.  
Освен чисто утилитарното си предназначение, станът (някъде наричан разбой) и свързаните с него уреди за тъкане, били важен реквизит в редица календарни и семейни обреди. Съществували вярвания и забрани, някои от които свързани с това в кои дни (от седмицата, месеца и годината) да се заснове за чеиз, в кои дни да се тъче и в кои – не. Те важат и за определени периоди от годината (не се тъче през Мръсните дни, Мишите и Вълчите празници, Великденските празници.) За забраната да не се преде и тъче в петък, за да не се разсърди света Петка във Врачанско се разказват приказки и легендарни истории.
Всички уреди, предназначени за женско ръкоделие, участвали в множество обреди с предпазна и прогностична насоченост. И хурката, и вретеното, мотовилката, чекръкът, сновалката (совалката), кросното, бърдото, нищелките,  според народната вяра, са надарени с особени магически качества и тяхното участие в магии, наричания и баяния било широко разпространено. Хурката има голяма сила – тя предпазвала момата от змея и самодивите, от лоша среща, от лоши очи и магии. Интересно е обяснението, което дава Димитър Маринов за участието на хурката в сватбения обред, хурката, която невестата получава от майка си или девера: „Значението е, че до чертога а пазил деверът, а после чертога и по-нататък я пази хурката”. (Маринов 1984: 208) Совалката пък има силата срещу магии за любов и омраза. С нея се гадаело за женитба: докато момата тъче и готви своя чеиз, ще излезе на прага, че остави там совалката и ще се ослуша кое име ще чуе най-напред – с това име ще е бъдещият й жених (широко разпространено моминско гадание във Врачанско). Тя се използвала по време на сватбената обредност отново като магически предмет: обикновено майката пускала или провирала няколко пъти през пазвата на булката една совалка – това се правело след първата брачна нощ при гостуването в бащиния дом на невестата, след дефлорацията й - „за да роди лесно невестата, да са не мъчи кога ражда”.
    Използването на дрехи и тъкани, изработени от булката, тъщата и свекървата по време на сватбените обреди е с предпазна и репродуцираща функция, запазване и продължаване на рода, осигуряване спокоен и щастлив семеен живот, безпрепятствено и „леко” раждане, късмет и здраве на бъдещото дете. С такава семантика са натоварени и основните сватбени обичаи и обреди. Изучавайки различните тъкани и дрехи и използването им (в точно определено време, на точно определено място, от точно определено обредно лице) в сватбения ритуал, разглеждайки ги като съвкупност от „магически инвентар”, ние ги отделяме от чисто практичното им, ежедневно-битово приложение и извеждаме онези техни функции, носещи общата и конкретна обредна символика на сватбата като свещен съюз между мъжа и жената, между мъжкото и женското начало с цел продължаване на рода, на човешкия род, на живота на Земята. Обредното хоро с дара е свещен кръг от ритуално танцуващи хора, окичени с магически атрибути – емоционален и семантично натоварен връх на магическия акт, акумулирал в себе си множество положителни енергии и „отключил” време и пространство за поредното ново единствено и неповторимо зачатие.
    Десетки разработки на етнографи, изкуствоведи и краеведи са посветени на тъканната орнаментика в традиционната народна култура и уменията на българката да пренесе богатствата на родната природа върху своята дреха, върху чергата и завивката, да съчетае форма и цвят и придаде „живот” на извезаните или изтъкани растения, птици, животни и хора. Материалите от направените от нас теренни проучвания разкриват една изключително динамична картина на промени в традиционните женски занаяти (различните периоди на  ХХ в.) от една страна, и от друга – проследяват отношението на българската жена от селото към навлизането на фабричната тъкан и унифицираното машинно производство на облекло, а заедно с него и на една съвсем нова естетика и поглед към дрехата.
Постепенно с навлизането на модерното, градското „купешкото” – т.е. фабричното самите тъкани се променят, намалява и участието в изработването им на традиционните уреди за женско ръкоделие. Шивашките курсове и курсовете по машинна бродерия още в средата на ХХ век се радват на значителен интерес от страна на девойки и младежи в цялата област.  Във все повече домове може да се види шевна машина, а във всяко село – поне по няколко майстора-шивачи. Уникалните ръчно изработени дрехи са изместени от конфекцията (серийно изработено облекло по стандартни образци). В края на ХХ в. в основата на сватбения дар все още са някои от описаните дрехи и тъкани като артикул, но съвсем различни като модел, изработка, качество, други пък напълно отсъстват или са заменени със съвсем „нови”, навлезли през годините. При домашни условия вече не се тъкат одеала – добитата от животните в личното стопанство вълна се заменя срещу фабрично изработени тип „родопски” завивки, в бита свое място намират памучните и копринени кувертюри, тъканите чаршафи с дълги дантели отначало отстъпват място на ушити от хасе, но с богато ръчно бродирани краища, които пък са заменени от чаршафи с машинна бродерия. На мястото на женската риза се появява комбинезона и „купешката” жарсена нощница, на плетените шарени чорапи - фабрични памучни, сетне – финни копринени, крепнайлоновите чорапогащници. Подробно описаните от нас богато орнаментирани сватбени пешкири са подменени с хавлиени кърпи, а тъканите престилки на „лози”, „петли” и „рози” – с басмени, ушити на шевна машина престилки… Дори в последните десетилетия на миналия век, обаче, богато избродираните карета и плетените на една ръка миля красят сватбения дар и рубата на невестата във Врачанско, която въпреки всички новости на индустрията и модата не спира да твори „с ръцете и сърцето си” красота и да цени уникалността на сътвореното от самата нея: „Я какво съм плела, я какво съм работила – ако си го видела, да си примрела! …Знаеш ли к’ва покривка „на филе” и възглавници… Има едно мильо – „спирала” се казва, ама красота, ама красота… …От т’ва, дека си го работила с ръцете си, по-добро нема – да знааш!”

      Литература:
    Алмалех 2007: Алмалех, Мони. Езикът на цветовете. София, 2007.
    Ангелов 1989: Ангелов, Валентин. Следи от фолклорната митология в пластичната култура на Северозападна България. // От Тимок до Искър, София, 1989.
    Български 2005: Български народни носии. София, Национален етнографски институт, 2005.
    Ганева 2003: Ганева, Радослава. Знаците на българското традиционно облекло. София, 2003.
    Елчинова 1989: Елчинова, Магдалена. Сватбената обредност в Михайловградско // От Тимок до Искър, София, 1989.
    Иванова 1984: Иванова, Радост. Българската фолклорна сватба. София, 1984.
    Когато 1993: Когато Господ ходеше по земята: 77 фолклорни легенди с тълкования. София, 1993.
    Кръстева-Ножарова 2981: Кръстева-Ножарова, Гина. Домашно традиционно тъкачество и орнаментирани тъкани в България. София, 1981.
    Манкова 1982: Манкова, Йорданка. Традиционни сватбени и следсватбени обреди и обичаи във Врачанско от края на XIX  и началото на XX век // Известия на музеите в Северозападна България, т. VІІ, София, 1982.
    Маринов 1984 І: Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т. І, София, 1984.
    Маринов 1984 ІІ: Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т. ІІ, София, 1984.
    Шишманов 2000: Шишманов, Димитър. Необикновена история на малоазийските българи. София, 2000.

Автори/Информатори:

Калина Тодорова / Из "Златни ръце", 2010

Истории от Жива вяра - Врачански край