Жива вяра - Врачански край


Юнашкото сърце: Юнак се роди


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Юнак се роди

Под думата „юнаци” народната вяра и поверието говорят за момци. „Тях представляват като човеци, обаче обладаващи свръхестествени качества: сила и хубост. Тия човеци-юнаци имат такава сила и такава мощ, каквато липсвала на всички други обикновени мъже; с тая сила те вършили подвизи вън от възможностите на обикновен човек”1 И още: „...народното вярване не е турнало никаква спънка, никаква невъзможност в подвизите на нашите юнаци.” Те имат няколко сърца, които не се събуждат „наведнъж” – „Ако трае борбата по-дълго, събуждат се всичките сърца... ...И когато се пробужда това последното сърце, тогава юнакът става непобедим и неудържим, тогава извършва свръхчовешки подвизи”. Има и още едно важно уточнение в така най-общо обрисувания образ на българския юнак – „Такива юнаци... ...всякога са родени с личба, раждали се някога, па и днеска се раждат, но много рядко, защото „светът се много избеззаконил”; „Такива юнаци е имало и между нашите войводи ... – тях куршум не ги ловил.”2 Такава сила, според преданието от Врачанско, е имал и славният войвода Христо Ботев. Броени години след драматичните събития около националноосвободителните борби, народното вярване отрежда място на българските войводи сред юнаците.
Тодор Ив. Живков в „Българското предание” говори за връзката във фолклорните ни текстове жидове-юнаци-герои, закодирана най-вече в преданията и легендите, а в предговора към „Блажена гора зелена” се спира на българския национален пантеон и отношението между старите юнаци и героите: „Юнакът е, който изпълва епичните времена на българите, където те се връщат, когато историческото им битие е поставено на изпитание, затова Марко Кралевити е физически безсмъртен - той е там, в пещерата, в царството на мъртвите ни предци и чака своя час. Причината да се оттегли там е повтаряна у нас многократно през епохата на Възраждането. Той, юнакът, чиято сабя сече скали и върхове, първогероят, който шета с исполински крачки, среща овчарче с пищов в ръката си - на заплахата, че с тази играчка може да бъде прострелян, отговаря с извечната доверчивост на безсмъртните и подлага длан на дулото на непознатото оръжие. За да осъзнае, че неговото време е минало. Времето на юнаците. Този мит съдържа една от най-дълбоките догадки в българската фолклорна философия. Светът се променя, променят се и героите, които се създават. Но те отиват в света на предците, който е вечен.” За да дойдат новите герои: „Да, чрез Хаджи Димитър и неговите другари, чрез привидната отчаяност на тяхната саможертва народът усети силата си. И затова Хаджи Димитър стана първият, когото народът постави между онези, които в бъдеще ще бъдат неговият национален пантеон.”3 Към друг съществен факт в тази връзка ни насочва Николай Аретов: „Всъщност, за митологията по принцип е характерно именно добавянето, а не заместването. Новото изтласква старото, ограничава го, но не го изличава.”4 Тъй битуването на различни българи-юнаци от различни епохи в мита български е съвсем естествено явление, както и представите и вярванията на народа за тях като за негови закрилници и пазители, като за различни превръщения, "възраждания", "прераждания" и въплъщения на безсмъртното българско юнашко сърце...    
***
      Народните песни, легендите и преданията разказват, че българските юнаци „се раждали с голяма вънкашна личба: с криле, със звезда на чело, облечени с риза, с три или девет сърца”.5 В потайна доба нареченици им предричали славни битки и нечувани геройства... Така се раждали, били орисвани и дарявани с необикновена сила и старите юнаци, и героите от българския национален пантеон.
      Необикновената сила на юнака не му е дадена просто така, не е самоцел, а средство за постигане на съдбовна мисия – да пази и защитава онеправданите, да се бие за свободата на своя народ...
В легенда, записана от нас в село Ракево, Врачанско не самодива, ни змеица, а кошута-майчица кърми Крали Марко и той става юнак над юнаци и „се го е насъсквала,  пращала го е света макя Богородица – да спасява се такивана, къде са биле у беда. Уна за тава го е кърмила – да спасява...
…Много са се раждале големи и едри юнаци. И Ботев е бил силен... Те така и Крали Марко е бил...”
Подобно на стария юнак Крали Марко, Христо Ботев е надарен с такава сила – „да спасява”...
Сладкодумците от с. Вазово пък разказват, че Ботев „бил роден с поличба на връх Коледа и кръстен на божието име, защото като Христос бил определен курбан за народа си да иде, кръвта си за свободата да пролее и докато свободата не дойде той да не умира.”
Самите стари войводи, свидетелства Панайот Хитов, след разговор с един от тях, се смятат за пратеници Божии с мисия – да закрилят и утешават беззащитните, да „вардят честта” на българския народ: „Ние сме изпратени от Бога да вардим сиромасите и да наказваме злочинците, а ако е така, трябва да бъдем честни, правдолюбиви и чистосърдечни. Българският народ няма ни царство, ни покровители, ни защитници... А ако е така, хайдутинът трябва да варди честта му, да варди нещастните и вдовиците и да утешава беззащитните.” 6
 
Идеята за необикновеното, чудно раждане, раждането с „личба”, раждане с мисия е елемент от месианската идея – героят е роден и дарен със свръхестествени сили и способности за да служи на правото, на доброто дело, той е безсмъртен – не умира, а само заспива и „се събужда” винаги в съдбовни за народа моменти, за да воюва за него, подвластен на своята мисия свише. Изключително интересен в тази връзка е цитираният текст от село Ракево, в който „майчица – Богородица” кърми юнака за да сдобие той сила и да спасява поробените християни. Връзката Божа майка (Богородица) – кошута – юнак, защитник на християните, обусловена от редица представи и вярвания, някои от които още от предхристиянска епоха, добива конкретна семантична натовареност в този текст. Според народната вяра млякото на кошутата  е „чудно” и лековито. Юнак, сукал такова мляко, е здрав, силен и непобедим. Кошутата е част от обкръжението на Божа майка – в коледните текстове обичаното женско божество се появява яхнало кошута. Особено важен за нас e образът на кошутата в Българското предание... Според него, българите някога били доведени в сегашните си земи от една кошута, която ги превела през Азовско море. Всички я благославяли, защото земята, в която ги довела била плодородна и богата. Елените, които се родили от нея в новата родина на българите излизали веднъж в годината на доброволна саможертва чак досега.
Света Богородица, подкрепяща и помагаща на юнаците, биещи се за християнска вяра е запомнящ се персонаж в редица народни текстове. Когато с предателство турците завземат крепостта на цар Костадин, тя му подава дървена сабя с кръст, с която да спечели битката и спре нашествениците, но царят от гордост не я послушал и царството му паднало. Дървен меч пресвета майка Богородица поставя и в ръцете на Крали Марко, разказва споменатата легенда от Ракево, който става златен, та с него „да спасява”...Тя закриля братя Миладинови и всяка нощ ги извежда от зандана в Цариград.7 По време на Руско-турската освободителна война, когато се водят боевете при Стара Загора и Самарското знаме попада в плен, над бойното поле се появява в бял облак сама Богородица, за да го спаси.
Пратеник „Божи” с мисия – „кръвта си за свободата да пролее”, носещ името на Божия син, роден на Рождество е Христо Ботев в преданието от село Вазово; в преданието от Калофер откриваме редица аналогии с раждането на Спасителя и отново образът на Богородица-закрилница: тъй като му родителите му нямали свой дом, Христо „е роден в някогашното вехто училище при черквата „Св. Богородица”, „а майка му, Ботевица, каза, че ще го кръстят Тинко (разгалено Христо), на Господа...”.
Съвсем спонтанно информаторката, говорейки за Крали Марко в цитираната легенда от Ракево, изведнъж променя сякаш обекта на своя разказ – заговорва за Ботев, казвайки, че и той бил така силен, сетне се връща отново на  разказа за Крали Марко. Не случайна е връзката, която тя прави – Крали Марко – Христо Ботев: според народната вяра юнашкото сърце и юнашката сила не се губят, не умират, не изчезват безвъзвратно – те се пре-раждат и въз-раждат чрез новите герои в уречения час, за да продължат мисията. От друга страна Врачанско и главно Оряховско са едни от регионите, в които са широко разпространени – до ден днешен – легендите и преданията за юнака Марко Кралевичи, което е едно от основанията на специалистите да предположат, че преди битката на Ровине край Крайова, в която през 1394 година историческата личност Крали Марко намира смъртта си, той е пребивавал тук за известно време. В целия район (а не само в селищата, през които е минала Ботевата чета) и до днес всеки втори местен жител ще разкаже по нещичко за похода на юнаците през май 1876 година от Дунав до Балкана. Исторически свързана точно с тези герои, народопесенната традиция ни открива и дълбоките връзки във фолклорното знание между юнака от времето на падането на България под турско робство, юнака-бранител и юнака от националноосвободителните борби, юнака-освободител, подчинени на идеята за раждането с мисия и юнашкото безсмъртие. Ще добавя само още един факт: и старите войводи („Ние сме изпратени от Бога да вардим сиромасите и да наказваме злочинците...” – П. Хитов. „Моето пътуване”), и новите възприемат себе си като изпълнители на тази мисия, като предопределени и позовани в уречения час от своя народ, като юнаци в смисъла, който влага народът в това понятие: „Нашата девиза е: юначество и великодушие”. (Хр. Ботев. Писмо до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски. „Радецки”, 17 май 1876 г.) 
В речника на възрожденския автор думата юнак е използвана наред с ударните думи-символи на борбата за свободна България. Чинтулов: „стани, стани юнак балкански...”, „сам юнак на коня с тръба зове свойте братя” ; „български юнаци, ще ли още спим” – заявява се идеята, позната и във фолклора – събуждането на юнашкото сърце, защото „дойде време, вече ставайте, оръжие захващайте” – пробуждането на народа е пробуждане на заспалия юнак – часът съдбовен е настъпил, часът на новите герои и на новите свети мъченици. Та нали именно Ботев е един от първите, които полагат основите на българския национален пантеон – в своя календар за 1875 година той добавя до имената на традиционните светци, тези на загиналите борци-великомъченици – Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Ангел Кънчев и Васил Левски, братя Миладинови, намерилите смъртта си в Диарбекир, Цвятко Павлович и Никола Войводов... Това прави и с поезията си - „Хаджи Димитър” и „Обесването на Левски”... Като юнаци се самоопределят нашите революционери –  Раковски в своето „Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лето 1853” изповяда пред майката дълга си да се бори за свободата и я заклина да не ридае, когато разбере, че чедото й е загинало „за славно дело, что съм юнашки съвършил…”; „Аз Васил Лъвский в Карлово роден / от българска майка юнак аз роден…” – пише в стихотворната си автобиография Дяконът; „Но кажи какво да правя, / кат си ме, майко, родила / със сърце мъжко, юнашко…” – изпява в „На прощаване” Христо Ботев… Любовта към майката българска, към майка България, към „майка-свобода” го прави „чуден, невероятен”, любовта към онеправданите „братя и сестри” стои в началото на пътя към Голготата... И те му отвърнаха със същата безгранична любов и вяра: отредиха на Войводата, повел „белите комити” в битката свещена неоспоримо място в българския мит - не стихва легендата, родила се в първите години след смъртта му във Врачанския балкан, че не е убит, че е жив и в уречения час ще се завърне при своите - постави го народът „в галерията на знаменитите спящи рицари от световния фолклор, които чакат само определен знак, за да се събудят и освободят човечеството от едни или други окови”.8
 
1. Д. Маринов. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София,  1994, с.242.
2. Пак там, с.243-244, 246.
3. Тодор Иванов Живков. Между бита и пантеона. В: Блажена гора зелена: Хаджи Димитър и Стефан Караджа в българската фолклорна традиция. Съст. Владимир Демирев и Николай Ников. София, 1994.
4. Николай Аретов. Национална митология и национална литература. София, 2006.
5. Д. Маринов. Цит. съчинение, с.242.
6. Панайот Хитов. Моето пътуване. Изд. ІІ, с.19.
7. Борис Илиев. Български легенди. София, 2002, с.89, 167.
8. Христо Вакарелски. Христо Ботев в българското народно творчество. Сб. Христо Ботев, по случай 100 години от рождението му. София, 1949, с. 474.
Легенди и предания
  Он а бил цицал от кошута Крали Марко като мъничък. И бил а много слабо дете. Пратиле го с козите и она рекла: „Яла да цицнеш на мене” – ...ма е приказвала кошутата. И он като цицнал: „Я иди -  кае - протръси тава дръво!” Тава е било пресвета макя Богородица, дека а цицал на нея, не е било кошута, а така са е била преобразила на кошута. И он разкрътил (дървото). Втория път като цицнал, он вече подигнал дървото. Третия път рекла: „ Я яла още малко  - да ти дам сила голема!” Като фане боздугано - кае - он трепере у ръцете му. И като фанал дръвото и го... А он носил боздуган, ама дръвен меч. И она рекла: „Я иди да отсечеш едно дръво.” Като зел да сече – погледнал у ръцете му – станал златен (мечът).          И момчето а било много умно. И оно видело и са върнало. Рекло: „Ти не си кошута, ти си майчица.” Рекла: „Къде къ можеш – се път да си просториш!” И са изгубила.
И карало- варало вече и турците покарале три синджира роби да ги изтрепат. И Крали Марко пил вода на едно езеро и са обърнал и погледнал: отпреде тия, чалмите, турците... И една майчица оставила детето. И го завръзала и рекла: „Като духне ветрец – полюлее ше та, като падне дъждец – окъпе ше та, като мине кошута – надои ша та.” И он са сетил за кошутата, дек го е доила. Като извади боздугано, като почне – три дни е секъл, сички турци а изсекъл. И а освободил три синджире роби. Тогива майката си зела детето, и го назад върнала, и го благословила...
Имало е такива (х)ора – много силни, много големи... Деца големи е имало – много са се раждале големи и едри юнаци. И Ботев е бил силен... ...Що Ботев е минавал през Борован – ни куче е залаяло, ни човек е имало. Рекъл: „Спи, Борован, спи – вечно ша спиш!” Сичко било излегало, нема и куче да залае, а он а минавал с четата...
Те така и Крали Марко е бил... Он а бил негде по текива работи пращан – се го е насъсквала,  натръпквала го е света макя Богородица – да спасява се такивана, къде са биле у беда. Уна за тава го е кърмила – да спасява...
Разказала: Гълъбица Евденова, р. 1921 г. в с. Баурене, Врачанско, от 1962 г. живее в с. Ракево, Врачанско. Записала: Калина Тодорова, 1.01.2002  г., с. Ракево, Врачанско.
 
Ботев като са родил, майка му е казала: „Сине, ма срещна нещо и ма завръте, и ми каза каква ше ти е съдбата: ти ше бъдеш борец и ше бъдеш много силен човек, но теб ше та убият и ше земат една торба жлътици за главата. Те така. И го е убил българин и го е предал за една торба жълтици. Те това са знае от некоги за Ботев.
Разказала: Гълъбица Евденова, р.1921 г. в с. Баурене, Врачанско, от 1962 г. живее в с. Ракево, Врачанско. Записала: Калина Тодорова, 1.04.2007 г., с. Ракево, Врачанско. Публикува се за първи път.
Христо Ботев бил роден с поличба на връх Коледа и кръстен на божието име, защото като Христос бил определен курбан за народа си да иде, кръвта си за свободата да пролее и докато свободата не дойде той да не умира.  Нали и сам писал, че тоз който падне в бой за свободата, той не умира?
По разказ на Станьо Костов от с. Вазово. В: Борис Илиев. Български легенди. София, 2001, с.169 -172.
 
Спомням си, че един ден през 1918 г. ме повикаха госпожите Лала Хр. Брадинова и Мария Костова Загорчева – тогава те бяха на възраст около 75-78 години (свещеникът е объркал годините – Н. Начов) и ми казаха: „Попче, слушаме че се говори в Калофер, че Христо Ботев бил роден в еди-коя си къща тук, в Калофер, понеже баща му нямал своя, но ние знаем, че той е роден в някогашното вехто училище при черквата „Св. Богородица”. Там имаше свободни стаи и те там живееха тогава. Еднаж нас, като комшии, млади булки, ни поканиха на пилаф, че Ботевица имаше дете. ...Когато на софрата ядехме, стана дума как ще кръстят детенцето, а майка му, Ботевица, каза, че ще го кръстят Тинко (разгалено Христо), на Господа, и от това знам, че детето беше Христо Ботев, а не другиго от братята му!”
Спомен на калоферския свещеник Стефан Балиев. В: Н. Начов. Де е роден Христо Ботев. 1933, с.5.
За Ботев съм чул, че е родом от Осен (Врачанско), баща му бил учител там и после са преместил в Калофер…
Разказал: Красимир Василев Маринов, р. 10.02.1947 г., гр. Враца, Кемер махала. Записала: Калина Тодорова, 26.05.2007 г., Врачански балкан.  Публикува се за първи път.
 
Не ще се намесвам в спора за родното място на юнака. За мен по-важно е друго – желанието на хората по някакъв начин да са изконно свързани с героя, особено врачани, които са свръхчувствителни към темата „Ботев”. Духът на Войводата витае по тези места и ударите на юнашкото му сърце отекват в преданието и легендата, в мита...
Спорът за родното място на героя, твърди историкът съавтор на на сборника "Ботьов си поведе белите комити" Весела Пелова, може да бъде видян и като „своеобразно мерило за величието на поета-революционер”. Подобно на световно известните си събратя по перо Омир и Сервантес, за които по седем селища си оспорвали правото да се нарекат тяхно родно място (за Омир седем града в Стара Гърция, за бащата на Дон Кихот - седем градчета в Кастилия), то и Христо Ботев е удостоен с подобна чест.
Регионална библиотека „Хр. Ботев” – гр. Враца. Сборник „Ботьов си поведе белите комити: Христо Ботев и четата му в народната памет”.

Автори/Информатори:

Калина Тодорова /Из "Ботьов си поведе белите комити", 2008

Истории от Жива вяра - Врачански край