<...

Жива вяра - Врачански край


Селото на Оня свят


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Селото на Оня свят

        Калина Тодорова, Ивайло Никодимов
Селото на Оня свят
Из: Топография на отвъдното. Опит за реконструкция
По материали от Северозападна България        
 
В традиционната народна култура на българите е съхранена старинната представа за съществуването на друг, паралелен на този свят, в който живеем – оня свят. Той е обитаван от Господ, ангелите, други митични същества и душите на всички хора след смъртта им. Животът там е продължение на живота тук – обитателите се нуждаят от същите вещи, от които са се нуждаели приживе, занимават се със същите занимания, живеят заедно – семейството, родата, махалата, селото.
В обредните оплаквания на мъртви, оплаквателните песни и надгробната каменна пластика от Северозападна България тези вярвания са отразени по специфичен начин. Отсъствието на споменатото от Христо Вакарелски „най-ново от всички вярвания по отношение на задгробния живот е за задгробното пребиваване на душата „на небето”, в християнския „Рай” или „Пъкло” при Бога, една представа, която в тия си форми народът си е изработил главно въз основа на християнската проповед” (Вакарелски 1990: 172) е важна отличителна черта на интерпретираните текстове. Погребалните и поменни оплаквания и песни съдържат значително по-стари, предхристиянски знания за отвъдното. Такива откриваме и в мемориалната каменна пластика от ХІХ и първата половина на ХХ в. 
Разработката се опира на документи, публикувани в научната литература - източници, познати в многоаспектни прочити и непубликуван теренен материал, събран от нас в края на ХХ и началото на ХХI век от два различни района на Врачански регион: Ботунския край с криводолските села (Баурене, Ракево, Градешница, Добруша, Фурен, Краводер, Галатин) и Белослатинско (село Габаре).
***
Оня свят в оплаквателните песни и каменната пластика е описан с помощта на универсални сложни и многопластови митологеми – слънцето, дървото на живота и неговия хоризонтален модел – реката, дома – мезокосмичен еквивалент на вселената, самобитно и оригинално реализирани в културната среда на Северозападна България. Слънчевият символ и световното дърво (в неговите варианти) могат да се видят върху каменните надгробия на територията на целия регион. Любопитно е „човекоподобното представяне” на слънцето в мемориалните каменни пластики от района на Врачанско и Монтанско: човешко лице с удължени, бадемовидни очи, около което се поставят обикновено два нимба; вътрешният е кръгъл или елипсовидно издължен, външният обаче е звездовиден, внушаващ усещане за излъчваща се светлина. Под това изображение се поставя една система от кръстове във вид на буквата „Ж”. Интересни са и изображенията на житни класове в многобройни оригинални комбинации върху т. нар. „житарски кръстове” (надгробия от криводолските селища във Врачанско, но срещащи се и на много други места). Представянето на мита чрез символи, митологични конструкции и отделни образи е характерно за народното изкуство на Късното Средновековие и Възраждането. Нещо повече – според емоционалния труд на архитект Ива Любенова „И гробовете умират” (Любенова 1996: 9), информацията върху оцелелите надгробия се концентрира в три основни семантично-понятийни кръга, чиято връзка представя именно народната философия за живота вечност на българите: „ […] поглед към все още оцелелите надгробия на нашите прародители като останки от понятията българин… неделим… безсмъртен.” Мемориалната каменна пластика въплъщава по един художествен начин срещата между времена и поколения (тук, където времето и пространството са във вечна взаимозависимост), но и срещата между „тук” и „отвъд” или казано на популярен език – между живота и смъртта). Авторката твърди, че „народностният характер” на това изкуство и неговите художествени решения безспорно са „дълбоко повлияни” от религиозните култове и вярвания, чиито основен въпрос е „какво става след смъртта” (Любенова 1996: 17). Връщането към тракийската торевтика и тракийската вяра-обредност е връщане към най-значителната и мощна следа по отношение на отразените и съхранени върху надгробията знаци-знания и практики – култ към слънцето, култ към безсмъртието на душата, култ към силите на природата. Те са допълнени от елинското изкуство и силното влияние на портретните надгробия в римското изкуство, което вече отнасяме и към другия вид паметници, разглеждани от нас.
В голяма част от текстовете се съдържат и конкретни описания на обекти или житейски ситуации, случващи се на оня свят – песни и оплаквания от цялата етническа територия (много от тях са цитирани в разработката на Николай и Димитрина Кауфман „Погребални и други оплаквания в България” (1988). Повсеместно разпространено е вярването, че в светата на мъртвите, душата, преминала трудните пътища между световете, е посрещната от всички свои близки покойници. На него се базира познатата практика при последното сбогуване с мъртвеца (погребална обредност) изпращащите „да му заръчат” някои неща, които той трябва да предаде като пристигне – послания към по-рано починали близки, и да пратят по пътника на своите мъртви някои вещи и храни, поставяни в ковчега или отстрани в гроба. (Описани подробно и проблематизирани в етнографската литература, акцент и в нашите теренни записи.) И днес се вярва в това, че мъртвите близки се събират на обща трапеза за посрещането на пътника. Наши информатори разказват, че са сънували тази трапеза и подобно я описват. Всъщност сън, в който близък покойник се появява на такава трапеза, споделят в не едно от селищата, обект на наши проучвания. И в оплаквателните песни е силно изразено вярването, че мъртвецът отива при „своите” – починалите от семейството и родата. В песен-оплакване на малко дете от Краводер майката (бабата) заръчва на детето:
          Там имаш баба и дядо,
          като при них идеш - да кажеш,
          че си на Марикя унуче,
          дрешките да ти обличат,
          обущата да ти обуват. 
          (Архив – РБХрБ)  
Представата за това, че близките там се „се събират” и живеят по същия начин като тук, е предана и в друго оплакване:
Мамина Дафино, мамино чедо, мама!
мамо, сбрахти ли са, мамо, със баща си, майко,
ти ли го, мамо, гледаш, ти ли го переш, Дафино,
ка ми, мамо, никъде ми са, мама, не обаждате, Дафинке.
Мамина, мамо, срещна ли чичо ти Вельо, мамо,
мамо, сбрахте ли са, мамо, с чича си Васила, Дафино,
мамини, да си им, мама, слугуваш!
Само гледайте са там, Дафино,
а па ние, мамо, тука ше ви мислим,
додето додем при вазе, Дафинке.
(Кауфман  1988: 255)
„Животът след смъртта е такъв, какъвто е и преди – роднините се събират, живеят заедно, грижат се да увеличат родата (затова и „прелъгват” някои живи родственици). Всеки се занимава с това, с което се е занимавал и на земята. В представата на едни оплаквачки техните близки „там” остават на годините, на които са починали. За други те растат, женят се, стареят. На оня свят има села, градове, ниви, добитък, къщи. Народът не може да си представи социална организация, различна от тая на земята. Като умре човек от „това” село, отива в „другото”, но всички мъртви от едно село се събират заедно. Преминаването на починалия на оня свят става тържествено, като на сватба” (Кауфман  1988: 247).
В ТДА-Враца се съхраняват документи, които свидетелстват за наличието на „старинни паметници с човешки изображения” на територията на Северозападна България (изброени врачанските села Кален, Кунино, Върбица, местностите Пустите гробища и Каличина бара във Врачанския балкан; Реселец (общ. Червен бряг); Спанчевци, Говежда, Репрене, Белимел, Монтанско; Рабиша, Чупрене, Салаш, Халово, Видинско). В същия документ се казва, че в по-късно време (ХVІІІ в.) „значителен брой такива паметници има из Белослатинско, правени в каменоделниците до с. Габаре и други правени до с. Вировско, Каменно поле и Върбица, Врачанско”.[1] Някои от тях все още са запазени (като надгробието на хаджитошевия син в Кунино, намиращо се в двора на църквата и ред други), но наистина впечатляваща е картината (описана от нас по-сетне) в габрешанските т.нар. „Стари” и „Батулски гробища”.
Гробището маркира територията на мястото за връзка между жителите на селото тук и тези на селото отвъд, но то е възприемано и като местообиталище на мъртвите, където живите идват да ги посетят. То е „врата” към селото на предците и в същото време негов образ и подобие тук на белия свят, среда за духовно общуване между живите, в която мъртвият присъства (дори и чрез изображенията – на него самия и негови сродници, предмети от бита и труда и т.н. – материализиране на идеята за живот-вечност). Подобно на селото, гробището е разположено край пътя, край реката, на високи могили и слънчеви места, в гора, в падина. „Изграждането на всички елементи от гробищния ансамбъл се съобразява с предназначението им да служат на човека. Поместването на отделни гробове върху гробищния терен отговаря на обособяването на селището по семейства, родове, махали и квартали. Различието в материалното благосъстояние намира тук своето отражение. В много от случаите гробищният паметник играе ролята на акцент не само с размерите и украсата си, но и с оставеното празно място – трапеза (поляна) около него, предназначено за групови гощавки” (Любенова 1996: 165). В периода 1915-1930 г. върху лицевата част на мъжките и женските надгробия в с.Габаре, Белослатинско, каменоделците започнали да правят релефни изображения на покойниците в цял ръст. Ако случаен посетител тръгне между каменните паметници, ще остане смаян от гледката: върху надгробие на Дина се усмихва млада жена, с книга под мишница и цъфнала клонка, до нея – мъж и жена в традиционно облекло, в цял ръст, хванати за ръка; селският чорбаджията е с калпак, облечен в традиционен народен костюм – с потури и обточена с гайтани дреха, здраво хванал кесия пари, а чорбаджийката е окичена с наниз пендари, забрадена „на перо” и роза в ръка. Тук са и няколко войника, застанали мирно в своите военни униформи; със саби и пушки на рамо; униформени ученици с фуражки и ученички; забрадена „под брадата” стара жена, уловила момиченце с разпуснати коси; баща в традиционно облекло, който води двете си празнично облечени невръстни дъщери; майка с двете си малки момиченца. Тук е и учителят с книгата, попът с кадилницата и разтворено свето писание, овчарят с гегата и торбичката. Цялото село е тук – преселило се на оня свят! Всеки със своите и до своите, с вещите, служели му в живота и професията тук, така необходими му и там[2] (Вж: Приложение 1). Портретната характеристика на изображенията, настроението и излъчването – достолепност, празничност, особеностите, свързани с облеклото и атрибутите – строго индивидуални и различни за всекиго; цялостната картина – всички, заедно, подредени по родове в своите вечни домове е изключително впечатляващо творение, нагледно предадена идеята за живота-вечност-единство, стояща в основата и на традиционния обреден цикъл у българите. Отвъдното село е топос, който съществува в народната култура и получава своите конкретни характеристики от различни нейни области – вяра и обредност, мито-поезия, наративната традиция, сънища и народна медицина, пластичните изкуства. В тези области са разгърнати най-отчетливо градивните елементи, запазили своя предхристиянски характер и напластяванията върху тях. Документите, обект на нашето проучване са особено показателни – в тях откриваме детайли в усещането за, структурата или битуването на митологичния образ, но и цялостната реализация, получена от обединението и съвместното съществуване на детайлите. Отвъдното село е част от семантичната верига човек-семейство-род-село и съществуването на всяка от тези брънки е взаимообвързано с това на останалите, каквато е и вечната взаимообвързаност между обитателите на селото тук и там – едно от посланията на Батулските и Старите гробища в Габаре. Все още „живите” надгробия „демонстрират” цяла редица отправки към съвремието, най-съществената от които е изписана върху лицата и жестовете на каменните фигури – времето не съществува, а любовта и единението с ближния са в основата на градежа на отвъдното село, утопично-митичното място, където разделението и болката не съществуват. Реално, достижимо и красиво – в съзнанието на нашите предци.
Любопитен разказ от с. Ракево (общ. Криводол) допълва картината. Случаят не е изолиран и е интересен, защото ни дава ясна представа за дълбоките корени на народната вяра. Когато починал поп Стефан през 1971 г. (в Ракево от 1925-26 г.,  – основен инициатор за изграждането на църквата „Св. Цар Борис І Покръстител”, осветена на 27 октомври 1940 г. и служил в нея до смъртта си) не бил погребан в църковния двор, както е прието за свещенослужители и ктитори на храма, а в селското гробище, което се намира над черквата, по негово желание: „Нашия дедо поп не иск`а да го ко̀пат в черквата, а в гробищата – при другите. Беше си иззидал гроба приживе. Не иск`а да се дели от хората. Казваше: „Какво ще правя в църквата сам, тука (в гробището) кой как мине, се некой ще ме прелее, свещица ще ми запали...”[3]
Своеобразно продължение на разказа за живота „отвъд” са персонажите, действието и диалозите в обредния танц, игран към средата на ХХ в. в съседното на Ракево село – Баурене. Танцът се нарича „Бо̀торо”, изпълняван е в разгара на сватбеното тържество и участници в него са самите музиканти (селската духова музика). Един от тях ще „преживее” мнима смърт и ще свидетелства за отвъдното – основното обредно лице, „ще се пренесе” чрез мистерията в оня свят – т.е. „ще умре” в обреда и „ще се съживи”, ще се върне, за да разказва.[4]  Сочените в научната литература (Овчаров 1996) за основни моменти – етапи на класическото шаманско пътуване – са не само съхранени в „Боторо”, но и ясно разграничени: музика, магически танц – въвеждане на участниците в мистичната ситуация; ритуално убийство, пътуване и връщане с послание. „Боторо” е веднъж представление – преминаване през „театъра на живота” чрез влизане в множество житейски и обредни роли и обреди, рязка промяна на емоционално състояние, втори път – на друго ниво – промяна на духовно състояние, което в крайна сметка може да бъде обяснено и коментирано единствено с помощта на символи и метафори, характерни за време-пространственото съзнание. Разгледан в контекста на шаманското ритуално пътешествие между световете, обредният танц дава много интересни сведения за проблематиката, обект на настоящото проучване: вярата в задгробния живот и преодоляването на границата между световете, за самия ритуал при смърт – оплакването и неговата връзка със света на живи и мъртви;  представа за живота „там” и конкретни описания на отвъдното село (Вж: Приложение 2).
***
Отразените в обредните оплаквателни текстове и мемориалната каменна пластика от нач. на ХХ в. представи за задгробния живот и за оня свят като за единно място-обиталище-дом на всички след смъртта им, отсъствието на делението Ад - Рай,  на християнската топография на отвъдното, потвърждава още веднъж старинните корени на народните вярвания. За древната представа за живот след смъртта в свят, в който всеки е част от неделима общност говори и широко използваният пословичен израз: „(В)сичките на едно место ше идем!” „Пренасянето на болните и техните разкази подир пробуждането им от летаргията, ни показва явно, че народът вярва крепко в задгробния живот, в оня живот, дето целите семейства се събират на безкрайната поляна по зелената морава […] ” – пише Цани Гинчев през 1890 година (Гинчев 1988: 25).  Ние можем да потвърдим, че повече от век след него тези представи все още са основа на народните вярвания в безсмъртието на душата, същност, която ги доближава до съвременните научни теории, свързани с трансцедентното и ги превръща в солидна база, на която се опираме при съпоставянето на традиционната култура на българите и опитите за реконструкция на духовното пространство на хипнотерапевти и регресионисти – посока на нашите изследователски търсения през последните години.
Източници:
ЛАИН – Личен архив на Ивайло Никодимов.
РБХрБ – Регионална библиотека „Христо Ботев” – Враца. Архив „Краезнание”.
ТДА – Териториален държавен архив – Враца.
Литература:
Бизеранова, С. 2013. Между живота и смъртта. Видин: РИМ.
Вакарелски, Хр. 1990. Български погребални обичаи. София: Издателство на БАН.
Георгиева, Ив. 1983.  Българска народна митология. София: Наука и изкуство.
Гинчев, Ц. 1988. По няколко думи за занаятите, билкарството и поверията на българския народ. София: Земиздат.
Димитрова, М. 2013. „Домовете” на смъртта. – Български фолклор, № 4, 456-474.
Експедиция 1958. Експедиция в Северозападна България през 1956 година. Доклади и материали. София: БAН.
Кауфман, Н. и Д. Кауфман. 1988. Погребални и други оплаквания в България. София: БАН.
Любенова, Ив. 1996. И гробовете умират. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”.
Маринов, Д. 1994. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София: Наука и изкуство.
Овчаров, Д. 1996.  Шаманското действо като спектакъл. В: Празници и зрелища в европейската културна традиция през Средновековието и Възраждането. София: Община Врана, 51–67.
Стара 1982. Стара българска литература. Т.І. Апокрифи. София: Български писател.
Стоин, В. 1928. От Тимок до Вит. София: Министерство на народното просвещение.
Фол, Ал. 2001. Тракийската култура. Казано и премълчано. София: Рива.
Traditional Bulgarian Culture still contains the ancient idea of another, parallel to the one we live in, world – the Next World. It is inhabited by the Lord God, angels, other mythical creatures, as well as the souls of all the dead. Life in the Next World is a continuation of life on Earth – its inhabitants do need the same items they needed in their lifetime, deal with the same matters, live together – the family, relatives, neighbours, and whole village. Those pre-Christian beliefs are described in this Paper based on ritual laments and tombstone reliefs from Northwestern Bulgaria from the beginning of the C20th. The perception of the Next World as a shared place-dwelling-home for all the departed, the absence of the Heaven and Hell Dualism, of the Christian Topography of the Afterlife, prove the ancient roots of folk beliefs and, at the same time, reveal a similarity to the modern theories of psychologists and hypnotherapists addressing the Transcendental.
Ключови думи: каменна пластика, надгробия, оня свят, оплаквания, предхристиянски вярвания.
 

[1] ТДА – Враца; Ф. 1122, оп. 1, а.е. 30.
[2] Фотографиите са непубликувани и са част от подробен фотоархив на трите гробища в района на с. Габаре, Врачанско – фотогр. Ивайло Никодимов.
[3] Краеведски материали за с. Ракево, Врачанско. Теренни записи от 1993 г. Инф. Цветана Николова Панова, зап. Калина Тодорова. Архив на РБ „Хр. Ботев” – Враца. Краезнание. Нетрадиционни носители на информация. В процес на дигитализация.
[4] Сватбарски танц „Бо̀торо” - село Баурене, Врачанско. Разказва един от дългогодишните участници в танца Тодор Христов Каменов, роден през 1924 г. в село Баурене и научил танца от по-възрастните местни музиканти. Преди да започне разказа си, той изсвири мелодията, по която се играе от самите музиканти, на своя тромпет. Х. 1993 г. с. Баурене, Врачанско. Записала Калина Тодорова. Архив на РБ „Хр. Ботев” – Враца. Краезнание. Нетрадиционни носители на информация. В процес на дигитализация.

Истории от Жива вяра - Врачански край