Жива вяра - Врачански край


Орисници


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Орисници

Калина Тодорова

Орисници

Всеки от нас ще остане на Тоя свят точно толкова, кол­кото му е писано. Нито минута, нито секунда, дъх дори по­вече няма да има, ако пътят му тук е свършен и преминава през онази река към небесата. Този ден, час, минута, секун­да са изписани на челата ни. Това се случва на трета нощ, след като младенци сме дошли. Третата нощ след раждане­то. Ние пътя оттогава си го носим и си го следваме. Но не го знаем наяве – в бял ден. Наяве сме забулили в забрава това тайно писание, тази книга върху челото ни и така минава­ме през света като го спомняме и разгадаваме. Мнозина са се опитвали да прочетат написаното или да чуят бъдещето още тогава, в мига на трите бели жени в нощта, но в крайна сметка това не е променило съдбата им. Така казват баби­те, които не спирам да питам и разпитвам, така казват и младите. Затова важно е как ще срещнеш и гостиш повели­телките на съдбата. В нашия край навсякъде вярват в това, навсякъде им месят пресна пита, „гощават ги“, книга и пи­салка, и още всичко необходимо за добрата орис оставят до майката и бебето, мед и ябълки, и чушки червени слагат, че в родилния го носели, и днес носят. Денят е за Тоя свят, но­щта – за Оня. През деня свои баби го орисват и благославят с най-хубави думи за най-желани щастливи дни, но оставят всички магически предмети около младенчето, заедно с лю­бимите храни за през нощта – за трите орисници, които ще напишат на челото неговата съдба. Десетки истории чух – едни ги сънували, други дебнели да не заспят – да ги видят над люлката, трети разказваха пореден вариант на приказ­ката „Каквото орисниците орисали – това и станало“.

… Животът не е биология или история, никаква наука не е, не е поезия, нито религия – животът е тайнство в ис­тинския смисъл на думата. Онази дума, която носи силата да съ-творява… Нищо на Тоя свят не се случва без благосло­вия от Оня свят!

Сънят на Латинка Митрева

Знаете ли – аз се омъжих 1952 г. Очаквах да имам рожба – така и не се случи. Баба отиде, молила се е там, молила се е, в църквата се е молила – батко ми, на братовчедка ми мъж беше поп – Крум Шивачев, ѝ казва: „Моли се и предай на Латинка“ – една икона ми донесе баба ми в Русе. Аз като се омъжих, мъжът ми беше военен, бяхме в Русе – там се роди Роси (синът ѝ). Така – и да не ви разкажа подробности.

Аз вече имах син – датата трябваше да е през май, а той се роди преждевременно. Росен е седмаче. На третата вечер, обаче, акушерката ми вика: „Слушай, момиче, тоя родилен дом е еврейски дом, дарен от един богат евреин – да стане родилен дом. И тука повелята е коя родилка какво роди – да се запише в книгата!“ Ами мен като не ми идваше сън! А тя пак се връща: „Абе най-накрая затваряй тия очи и почвай да сънуваш!“ Преваля вече нощта и в момента, скъпи гости, какво мислите, че сънувам?! Пристига Ботев с един четник и носи едно военно облекло. И казва: „Ти роди син и той ще ме замести и продължи…“ И мъжът ми искаше да го кръстим Валери, той понеже е военен, викам: „Боже, не ми харесва това име!” Вече очаквахме да се запише името му. И как да го запишеме, как да го запишеме и когато сънувам Ботев: „ Ше го назовеш с мойто гальовно име Росен.“ Па тогава… Сега всеки трети човек е в България Росен – единствен беше тука в Козлодуй, в околията Росен. И така го записахме Росен. Така сънувах. Записах съня си и след около десет години бяхме поканени, всички тия, които сме записани в регистрите на родилното в Русе, да видат докъде сме стигнали. И децата из­раснаха, казахме им, че вече сме щастливи, Роси беше тогава в прогимназията вече. И когато Роси завърши военното учи­лище, отново бяхме поканени в Русе, за да видат наистина…

– Ти си записала там съня ли?

– Да, да. Там има една книга – е такава дебела (Показ­ва наистина дебела книга!) В тоя родилен дом, сега не знам дали съществува още, и всички сънища на третата нощ се записват там.

– И после отивате на среща да кажете дали тоя сън се е осъществил?

– Да, да. Сънят се е осъществил – ето го (сочи синът си – военен). Ние бяхме три жени на военни – едната беше на моряк, другата беше на авиатор – така бяхме се случили и те също така – каквото са си писали, се е осъществило.

* * *

Като се роди детето – извикват се три жени и се слагат три книги, заедно с моливи. Сега каква книга е донесена – това е вече повеля. Всъщност едната е книга, а другите две са тетрадки. Тази книга, която са я купили за подарък на де­тето – ще броят листата: според правилника Господен, кол­кото листа има и тетрадките, където са донесени с молива – колкото листа има – толкова са годините… И го орисват. Едната орисница, водещата казва примерно: „Това дете да бъде благословено, да израсне, така, така честито, да бъде късметлия, да има Дух Господен!“ Така, другата казва: „Да бъде ученолюбиво, да обича книгата, трудолюбиво, да обича хората“. Много е важно какви листа ще избере. Те отиват без да знаят – това не се казва (влизат в книжарницата и искат тетрадки без да казват за какво са). Това анонимно – купуваш тетрадки – според повелята е колко листа има тетрадката, толкова това дете ще живее…

– А с книгата какво гадаят?

– Първият досег на детето с книгата – кат я отвори, да видят на коя страница е и да прочетат какво пише там. По смисъл. Това правехме ние тука у нашия род. Те се дават на родилката.

– А тези трите баби вие ли ги каните?

– Те са си баби – роднини на бебето. Орисниците са род­нини.

Разказ на Латинка Христова Митрева, р. 1933 г., гр. Козлодуй

Баба Димитра чака орисниците в родилния дом

Това за орисниците – третата вечер. Аз кога той са роди (сочи сина си) – на третата вечер, сичко донесе мъжа ми. Ние сме далече оттука – ние сме в Шуменски окръг – Шу­менски, Търговищки и така… И той идва, носи там какво е нужно… Мъжът ми – ние сме сами там, немаме близки – какво требва – книги, моливи, нещо за ядене – сичко са до­несе там и аз казах така: „Таа нощ нема да заспа! – Аз много чета и сега – и ше чета!“ Това е 28 октомври (родено бебето) – значи негде на 30-ти (на третета вечер, ще го орисват). Ше стоя да дойдат орисниците – да вида какво ше вида през това време. Таа нощ нема да заспивам!! Часовника – толко. Толко, толко, толко – вече наближава. А то селски родилен дом, още една родилка – те турци там беха, една кадъна там спи, акушерката с мене, там и прислужничката къде е й е помощничката, санитарката – сме четирите. А тя малко ми са подиграваше акушерката и вика: „До сега – и тя туркиня – до сега не съм видела, никой така не се е сещал. Да вида ти какво ше направиш?!“ Без 10, 12 без 5 – не знам какво стана? Дръпвам са, поглеждам – 12 и 5! Книгата ми е падна­ла на очите… Какво е станало за тия 10 минути – от 12 без 5 до 12 и 5 – и какво е станало – не знам!

Разказ на Димитра Иванова Станинска, р. 1935 г., с. Манастирище

Между съня и реалността – една млада майка в съвременния родилен дом:

Като родих първото си дете и си спомням – не мога да ти кажа на втория или на третия ден, щото не бех спала, спех на пресекулки и в просъница се събуждам и виждам три жени, пак така силуети – същите като фигури, обаче облечени в… абе като в престилки – помниш ли едно време имаше едни сини имаше такива, работничките където ги носеха, и си местат устата и нещо говорат. И аз пак така нали, между сън и просъница, и ги гледам, и се опитвам да разбера какво казват, защото са надвесили над детето. Лег­лото и до мене това, желязното креватче и те са от страната на детето. И нещо казват и аз ги гледам, нали хем спа, хем ги слушам – аз не ги разбирам въобще, не разбирам какво говорят и едната ме усети – се едно, че ги виждам и каза на другите по-бързо да свършват. И изчезнаха. И аз некак си пак задремах и като си отворих очите…, вече като се събуж­дам, като реалност – нали стаята си е стая (става въпрос за стая в болницата, където лежат родилките и бебетата). И аз знам, че си помислих тогава: „А, гледай, викам, тия…” – нали казват некога, че орисници идват, така съм чула и си викам: „Ма тия що беха с тия престилки, да ми не стане детето неко работничка, нещо…! (смее се) Да, така си поми­слих. И това нещо си го мислех докато съм била в болницата и се чудех защо е така силно като усещане…

Разказ на Валентина Петрова,р.1978 г., гр. Враца

Орисници – когато идваме, но и когато си тръгва­ме от Тоя свет:

Обичаната учителка и събирачка на песни и обичаи Ви­олета Гергова от Хърлец ми разказва, че на третия ден след раждането младо момиче, „майчино и бащино“, от къщата на новороденото, меси пита (без мая, без мляко) само със сол и вода. Тя се поставя на стол до родилката, върху месал. В полукръг върху питата се поставя огърлица, а вътре – сол, захар, царевица, жито, монети. До питата – молив и лист хартия – да бъде учено, от другата страна – чаша с вино, чаша с вода, чушка, лук. Като дойдат орисниците през но­щта да видят всичко това. На детето на ръката се връзва червен конец – за уроки – и на малкия пръст на родилката. При майката и новороденото през нощта ляга жена – „да я варди“. Тя през нощта трябва да сънува орисниците и да запомни коя какво казва. На другия ден тази питка за орис­ниците се раздава на три къщи. Спомня си, че нейната све­кърва така вдигала питката над главата си и благославяла, и така благословила сина ѝ: „Да даде Господ да стане голям музикант“ – понеже и двамата дядовци свирели на различ­ни инструменти. И така станало – станал музикант.

„Орисниците хората си ги представят като три жени, от които една възрастна, друга – по млада и най-младата, която е с тях – тя е най-важната. Старата ще каже, следва­щата ще каже друго, но най-младата, казват, че е най-лоша. И тя прокобва и трудно може нейната прокоба да се отмени. Трудно. Дори и по-възрастните от нея не могат да отменат прокобата ѝ. [...] Забрадени си ги представят, дори казват, тази, най-възрастната, е забрадена така – под брадата се забражда с черно тя е облечена. И другата е с черно. Мла­дата – напротив, е хубавица, но е зла. Така си я представят. Мойта свекърва разказваше, че когато зълва ми е родила първото си дете, тя е спала там и е сънувала – не, не пър­вото дете, а второто – момиче е родила… И тя е спала ве­черта там, че те спът там да пазат родилката. [...] Тогава свекърва ми е сънувала. Мойта свекърва ми е разказвала. Сънувах – казва – ма уж сън, уж наяве, че минават хора по улицата и пеят. И аз да надникна през прозореца [...] и да погледна – казва – и как се бех хванала, вика, за желязото на прозореца и погледнах, то един от тия мъже – един мъж беше и две жени, мъжът ми опари с цигарата ръката. И аз се обърнах – за мъжа ми казва тя – уж казва е във стаята и вика: „Абе, сине, ти не виждаш ли, че ми изгориха ръцете! Изгориха ми ръцете!” А жената, която беше – едната от же­ните, която беше с този мъж каза: „Добре, че ти изгориха ръцете, та не изгориха детето.“ Когато детето станало на три месеца то цялото му лице се покрило с обриви и кели, които лекарите не могли да излекуват, мазали го с какво ли не, но без полза, докато детето три дена било така, вече си отива, защото цялото му лице било една кора. Свекърът го зака­рал при някакъв лекар в Оряхово, който му дал мехлем, от който веднага се очистило. Вечерта свекърва ми е сънувала същия сън – вика – същия сън и този мъж пак каза: „Добре, че ти изгорихме ръката, та не ти изгорихме детето.“

Сънят на баба Веселия:

„Кога ми умре пръвото дете, преди да умре, вечерта се­диме вътре у къщата с мойта мак’я и свекърва ми. Беше къс­но, у потайно време и на прозорецо са чукна и... женски глас ма повика по име: „Веселийо, къде живее тоа и тоа човек?!“ Добре, ама я лежа при детето и мама рече: „Свао, я иди упъ­ти жената.” И она излезна и като са връна нищо не каза. И са мина к’во са мина и детето ми умре. После свекърва ми ми каза, че тая жена е била орисницата на детето. Жена, облечена у черно, забрадена с черна шамия и заминала надо­ле. И после мина са колко една седмица и детето на ония ора (за които е питала непознатата) и оно са помина.“

Години след смъртта на баба Веселия записахме инте­ресен разказ на нейната внучка. Преди време, когато баба Веселия била все още жива в село Ракево, нейната внучка и нейният внук били на гости до късно и се наложило той да си тръгне преди сестра си. Прибирал се пеша през селото. Било посред нощ и точно до ъгъла на една голяма къща в центъ­ра, изненадващо бил спрян от стара жена, облечена в черно. Той я описал като висока бабичка, цялата в черно. Търсела пътя за Лехчево през Градешница. Младежът бил учуден от късния час и на свой ред я попитал къде е тръгнала по това време – не е редно да ходи сама по пътищата нощем. Тя му отвърнала да не ѝ „бере грижа“ и повторила въпроса си. По­казал ѝ пътя и си тръгнал. Като направил няколко крачки, се обърнал да види „накъде е фанала тая бабичка“, но никъде не я видял – била изчезнала така внезапно, както се била появи­ла, нищо, че пътят бил осветен и всичко се виждало отдалече. Мъжът се изплашил и се прибрал. Когато след малко се при­брала и сестра му, го заварила завит и треперещ в леглото, а до него седяла баба Веселия. Бабата обяснила, че внукът ѝ е видял орисница и очаквала нещо да се случи. Още на друга­та сутрин получила вест, че племенникът й в Градешница е починал. Тогава тя се досетила, че със сигурност и в Лехчево има починал, защото жената в черно е тяхната орисница.

Нешка Иванова, гр. София

Пита за орисниците:

Софрониево

В Софрониево, щом се роди бебето, завързват една фъ­кана престилка на бабата и тя цяла неделя ходи из селото с нея и така известява за новороденото.

На първата вечер се прави лютика и питка – ако днеска са е родило, довечера се събират само жени (роднини) и се меси питка, прави се лютика с червен лук и с червени чуш­ки – да е детето червено, живо и здраво. На първата вечер е питката с лютиката и се еде само това. И се прави малко, за да може да се изеде всичкото – да не остане за другия ден – да не е лигаво детето, да е яшно. И не се седи до късно, да не доде каракончо. И вечерта, когато се прави питката – питката ги дигат три булки, които имат живи родители и казват (на влашки): „Не целувам питката, целувам луна­та“. Три пъти от трите жени (се повдига нагоре и се казват думите) и после се разчупва – в средата се слага малко сол и една паричка, и се отрезва хлеба около солта в кръг, и се дава на родилката, и се връзва паричката на ръката ѝ – с червен конец.

Третата вечер се готви вече кокошка или петел – до­машно нещо, вари се цело, голема паница с брашно, оби­колена с вълна, правят се две дупки – детето да има трап­чинки, шише с червено вино. Това се подарява на бабата с престилката, моашата. Баница, също и питка и сладкиши. На масата и пак се събират същите хора – роднини, сега на орисниците могат и мъже. Също така на масата се поставя тетрадка с химикалка и с пожелание от хората на вечерята – всеки си пише, пожелания за детето, примерно – да за­върши доктор, да е живо и здраво – е така. Тетрадката се слага на масата и всеки, който присъства, по желание за­писва в тетрадката на детето и то като стане големо си чете пожеланията. Аз например, на мойта дъщеря паза – тя си я взе в Добрич, тя си я пази, защото аз бех викала кръстника и кръстницата, и те беха начетени хора за онова време, и много хубави пожелания имаха. Стар обичай е, да! И това, всичкото, което се слага до леглото, на другия ден се дава на бабата с питката, с брашното, с пилето. И подарък даже ѝ се купува – нощница било, нещо друго. И се слага на питката стотинка – да е здраво, железно, да не се разболява, бонбон­ки отгоре и се пали свещ, и се кръсти 40 пъти, и се клека. Аз съм клекала – бабата, моашата, клека 40 пъти.

Демек тия (орисниците) идват през нощта и предсказ­ват живота на детето, какъв ше бъде и ти ги уважаваш, като им слагаш това – да дойдат вечерта демек, да имат сичко – да има добро предвещание на детето. Се едно ги посрещаш с това. За това се прават тия орисници.

Разказват Еленка Димитрова Танкулова, р. 1938 г., Елка Стефанова Станоева, р. 1955 г, Виолета Петрова Динко­ва, р. 1949 г., Аксения Горанова Царянска, р. 1950 г., Снежа Цветкова Балева, р. 1954 г., Силвия Миткова Богданова

Селановци

Като са роди дете много е важно кой ще ти прекръши питата. Първо не дават на сирак да замесва – моа да омеси питата, ма не моа да замесва. Пръвото тесто са замесва от кой не е сирак. После моа ги шараш – прави ги кво щеш, да ги праи кой ще, но замесването го прави кой не е сирак. Като стане питата, разчупването над главата гледат да е от некой, дека не се превива баш – никой не дири добър човек, кротък човек, а дири човек, къде по-моа са възправа така на това, де му са случва. Такъв да е – по-твърд! Не дири мек чо­век да прекръши питата! Те това е – и дават млого мънинко парченце в устата на майката – да са менинки зъбенцата на бебето. С малко сиренце. Като дойде бебето там от родил­ния дом и слагат една книга – бебето не първо у креватчето, у люлката, ми го слагат на дебела книга – да стане учено. Дома си. Книгата – на масата – бебето връз книгата отгоре – та да стане учено!

Разказ „по селановски“ на етнопедагога Петя Русинова.

Козлодуй

След като са роди дете, се събират на третия или до пе­тия ден, до една седмица. Аз го правих тази година на моята внучка. Така си е останало от некога – викаш първите си бра­товчедки – задължително на ритуала присъстват само жени, независимо дали момче или момиче. Викаш ги – месиш една пита сутринта на третия ден, с квас, хубава пита, голяма или с името, или с датата, годината там отгоре направена, из­писана – се да има нещо изписано на питата. Идват и на тази пита се слага боб с люти чушки. Бабата, която е поканила гостите, вдига тази пита, а другите оставят пари, слагат това върху питата (чушките, боба и парите) и дигаш три пъти на­горе и наричаш: „Да е здрава! Да е умна! Да е родолюбива!...“ Само бабата – три пъти вдига и след това сядате, чупите пит­ката за здраве на детето и тези пари си ги дава след това за детето. Това е питка за орисниците. При детето се слага на третата вечер в креватчето една книжка, играчки, дрешки – така да „преспат“ на третата нощ обезателно.

Катинка Цветанова Савова, р. 1950 г.

Баба Гълъбица разказва кратичко един от мно­гобройните варианти на народната приказка „Ори­сан(а) да умре на сватбата си“

Едно момиче било много (х)убаво. И орисниците го ори­сале като са родило, ча като са зажени, на сватбата да умре – като дойде музиката да засвири и оно да умре. Некоги сват­бите са праени така – дигат та със сватбата – и невестата. Не като сеги да са жениш напреде. И като са задале (сватбарите) и засвирила музиката, а момата (булката) зела китката и къ фръгала китката, така пада и умира на вратата... Че така са биле орисале орисниците. Бабичката излезнала – баба ѝ – она била съботница, се е родила у събота и сичко е чула. Съботница – чува се такива работи (може да чува и вижда митологични и демонични персонажи – орисници, самодиви, караконджовци). Некоги е имало такива неща и она е чула и рекла: „Нема да се плашите, защо я не смеях да кажа: така а орисаха орисниците. Една викаше да земат майка ѝ, друга – баща ѝ, а третата рече: „Дай като са зажени на сватбата она да умре“. И музиката вместо да засвири за сватба, засвири­ла за погребение. Тава какво та орисат орисниците – това та стига. Не може да се отмени. Смъртта не се отменува.

Гълъбица Евденова Канчева, р. 1938 г.в с. Баурене, от 1962 г. живее в с. Ракево

Орисниците и търговецът – още една народна при­казка от Ботунския край

Орисниците са три жени. И ти си родила таа нощ момче ли е, момиче ли е – к’во да е и тия идат и го орисват. И каз­ват: „Те така ше стане, те така ше са отчува, те така ше е...“

Един бил младеж, па оди търговец. Купува овци, про­дава овци. И дошъл у едно село, ама требва да пренощува некъде. Питал едни ора. Купувал овци през деньо, а вечерта ше пренощува у тия ора. И попитал, рекъл:

– Моа ли да пренощувам? Я съм от далеко, тука купувах овци, тава-онава...

– Па може. Те ние сме със старецо, па имаме невеста една и ни са е родило детенце.

Седнали, вечерали и му постлали до чирепнята – там турнали сенце и му постлали, а не-вестата па там – на оня край лежи с детето, тука бабичката и старецо лежат до огни­щето. И тоа като имал пари – он не заспивал, че го било страх тия да го не пребият и да му земат парите. И он не заспивал никак. И като дошле три жени... ка тава дете са е било роди­ло, на третата вечер... и влезнале. И он... понеже старецо и бабичката са били заспали, невестата а заспала, а он го било страх да заспи и рекъл: „Бе, тия жени, тия ше ма пребият и ше земат парите...“ А они очле (отишли) право при майката и детето. И като очле трите жени, пръ-вата рекла:

– Това дете да стане една красива мома. И те тоа, къде лежи у чирепнята, те тоа ше са ожени за нея!

Он слушал, па си рекъл: „Па това коги ше стане да го зема па и за жена?!...“, ма си мълчал.

Втората рекла:

– Да стане една красива мома да нема цена, та да нема да я купи никой!

Третата рекла:

– И ше роди две деца с по една звезда на челото.

И тоа чул тава и не заспал. А майката си спала и детето до нея си там спи. И он си ре-къл: „Тава коги ше порасне да са ожена я за него?!...“ И зел та станал лекичко и зел детето къ си било у пелените, а майката заспала. И он леко изско­чил и одил, одил, одил и у един балкан земе та го фърли, къ си е било увито. Фърли го детето у балкано и рекъл: “Тва ша са прибие, нема да го има никакво.“ И бегал.

И тия сутринта коту станале и нема детето, нема и тръ­говецо. Нема, нема... Ревале -тва било, онова било – така мъчиле са ората...

...И една бабичка и един старец заранта ше идат за дръ­ва – да си сберат дръвца, та си донесат на рамо, та са греат. Там живяле накрай селото. Брали, ама чули, че реве дете. И като чули, ча реве дете и айде, айде бабичката нататъка и рекла:

– Абе, мъжо, реве дете!

Он рекъл:

– Ма, тава са свраки.

– Не, дете реве, бе!

Айде, айде нататъка. А он коту го фърлил, но паднало на един павитак, та не се е прибило, а една клечка сал го бучнала тука те на бузичката баш. И тия па не са имале деца. И като очла бабичката и го видела и рекла:

– Мъжо, я яла да видиш! Ние немаме деца, ама едно де­тенце тука – ше го земеме.

Зели детето и зели дръвата и го завели у них. Живяли накрай селото. И завели го. Ба-бичката дои козата -рани де­тето. Старецо и он така. Така, така и тава дете са отчувало. А тоа, тръговецо, не минал. Он бегал и рекъл: „Край, тука нема да минувам я у тава село!” И са минали пет-шеснайсе годин и он рекъл: „Що не ида да вида онова дали са го изеле свраките?“ И коту дошъл – он ергенин, не женил са и му аресало едно момиче – млого красиво момиче. Коту му аре­сало така те запознал са с нея. После един-два дена седел там и попитал:

– Имаш ли майка, баща?

– Язе имам деда и баба, а майка и баща немам.

Ше са ожени он вече за неи, дако она е млого млада, ама ше са ожени за нея. И коту са оженил и он зел та а попитал:

– Тука имаш белег на образо... От к’во ти е тоа белег?

Она рекла:

– Па знам ли – баба и дедо са ма намерили на един пави­так, че съм фърлена. Кой ма е фърлил?!... Ни имам майка, ни имам баща...

И он са сетил вече, че тава он го е направил и зел та а прегърнал и тогива ѝ казал. И она казала на баба си и на деда си, а они рекле така:

– Сине, немахме дечорлия, а Бог е накарал тоа тръговец да та фръли на павитако, та ние та зехме, та та отгледахме. Те сеги са ожни за него.

Та глей орисниците какво праат. К’во кажат – това ше бъде. Никой нема да го отмени.

И он са оженил за това момиче. И като са ожениле – она ражда две близнета – момиче и момче. И доде годинясале тия, она ражда пак две близнета – момиче и момче и са на­пълнила къщата.

Това, къде са орисниците орисали – това ще стане...

Веселия Илиева Йорданова -Василка Панова, р. 1918 г. в с. Белотинци, Монтанско, от 1943 г. живее в Ракево, Врачанско.

Истории от Жива вяра - Врачански край