Жива вяра - Врачански край


Царството на св. Цареи: Божият мост, Баните, Колесницата и Костадин камик


Категория : Моята история / нашата история
photo

Царството на св. Цареи: Божият мост, Баните, Колесницата и Костадин камик

Калина Тодорова

Царството на св. Цареи: Божият мост, Баните, Колесницата и Костадин камик

Светите равноапостоли цар Константин и неговата майка Елена в народните представи на българите са или брат и сестра, или две сестри (свързано с древния механизъм на митологичното двоично мислене и често срещаната в българския народен календар близначност на светците) или съпрузи. В приказките и легендите те са мъж и жена, които имат дъщери (най често три). Свети Константин е един от светците-змееборци (заедно със св. Георги, св. Илия, св. Тодор, св. Михаил, св. Петър и св. Марина), наследили езическите змееборци гръмовержци (Тракийския конник, Перун, Тангра). Заедно със светците Петър и Павел, св. Илия и св. Панталеймон, св. Константин и св. Елена образуват кръга на слънчевите християнски светци (легендата за самоволната жертва на елена – слънчев символ е отнесена календарно към техните празници).

Според народния календар денят на светците (21-ви май) отбелязва края на пролетта и прехода към лятото. В аграрен план това е времето, през което магически трябва да се осигури бъдещо плодородие и здраве. Обредните практики са свързани с езическия култ към огъня и слънцето, чиито християнски „заповедници” са св. Цареи - Константин и Елена: посещение на църквата (запалване на свещи); почистване на свещените извори (и пиене на вода от тях, т.е. ритуално очистване); курбанът-жертва.  На много места в този ден се правят подници, а невестите изнасят чеиза на слънце. Вярва се, че “Еленка носи в ръкава си градушката”, че “Еленка и Костадин носят градушката в чувал” и затова се чества за предпазване от градушка (Попов 1991). Изследователи определят играта върху жарава на 21-ви май (Св. св. Константин и Елена) като слънчева магия – обредност, свързана с култа към Константин-Хелиос и по-късно със св. св. Константин и Елена; с огнената същност на Сина-Слънце/Огън на Великата богиня майка Сабазий, носена от трако-фригийската етнокултурна общност. Християнският култ към св. св. Константин и Елена е формиран постепенно и няма данни кога точно Константин е канонизиран от православната църква за светец (в католическия календар той не фигурира, а света Елена се почита от католиците на 18 август). Майката на Константин се свързва с намирането на Честния кръст още в края на ІV век. Названите с християнски светци стари божества отбелязват и периоди от движението на слънцето.

Ако за Странджа е характерна обредната игра върху огнена жарава – нестинарството, предшествана от ритуалното очистване на аязмата, то във Врачанско езическата основа на легендите и преданията за светците „заповедници на Небесния огън” ни повежда към сакралния „скален къс” – към пещерата-утроба и нейните свещени извори. На този ден се правят молебени и курбани на старите оброци, посветени на светците – за здраве и живот, против градушка и други природни бедствия. В много селища оброците са в близост до извори, кладенци, чешми, а имената на светците са вплетени в различни легенди, свързани с интересни природни забележителности: планински извори и пещерни езера, скали и пещери, скални мостове и реки.

В Западния Предбалкан, между селата Лиляче и Чирен се откроява невероятно скално творение, наречено от местните Божият мост. Божият мост е остатък от карстова пещера, образувана близко до земната повърхност от подземния път на Лиляшка река. С течение на времето таванът на места се е срутил и се открила пещерна зала. Така се образувал скалният мост – огромна скална арка, с дължина 125 м. над старото легло на реката, като се оформила проходна пещера с три входа. В най-тясната част се образувало езерце. Във вътрешността на скалния мост са оформени различни пещерни образувания – скални колони, кубета, ниши. В древността Божият мост е използван като естествен мост, за което свидетелстват и останките от антична и средновековна крепост, намиращи се до него.

...Някога цялата околност около чудния скален мост е била обрасла във вековни гори. Тръгне ли надолу по Божимостийското дефиле, реката се врязва в карстовите скали. Хиляди години са били необходими, докато се създаде този природен феномен. С  него се свързват легендите и преданията за цар Константин и царица Елена… Живели те някога в този край сред недостъпните скали и пещери, с разкошни “царски” зали. Неслучайно на това място е срещала златния изгрев, според легендата, царицата. На каменната площадка над езерото и езлъчето платно тънкосвилено тъкала… (Крал-баир 2000).

В непосредствена близост до Божия мост е разположена късноантична крепост с форма на трапец, а откритите артефакти са от ІІ-ІV в. В местността Кадин вир (1 км. източно от с. Лиляче) или Старата черква е съществувало тракийско светилище, проучено още през 1949 г. от Ив. Венедиков. Материалите от проучването са керамични фрагменти от съдове, бронзови монети, фрагменти от мраморни оброчни плочки на тракийски Херос, фибули и др. (Димитрова 1995).

Имената на цар Константин и царица Елена се свързват и с друга природна забележителност във Врачанския балкан  - Баните - две пещери, разположени в скалите срещу Алпийския дом край Враца. Старите врачани разказват, че тук царските чеда – чудно хубави девойки се къпели в бистрите пещерни извори и посрещали “чисти” на високите скали първите слънчеви лъчи... Колесницата, Кочиите или Крал-баир е местност във Врачанския балкан – според една легенда това е колесницата на бягащия цар Йоан Срацимир, според други – колесницата на цар Костадин и царица Елена. Местността се намира срещу Баните.

Връзката със свещените извори – аязмата, древните свещени места – езическите светилища, разположени в/до пещера представят местата на слънчовите заповедници като места – път към онзи свят и Бога. Баните са разположени в скалния пролом Вратцата, пред любимата на алпинистите Централна стена, непосредствено до откритата през 2009 г. наследствена пътека „Антична и средновековна Вратица”. Археологическото проучване на античната и средновековна крепост, разположена в местността Градище продължават, но находките, открити до този момент доказват съществуването на тракийско селище в местността през ІV в. пр. Хр. То вероятно прераства в династичен център, управлявал племенния съюз на трибалите, който е населявал земите на днешна Северозападна България. Местните владетели са погребани в гробниците на Могиланската могила, която се намирала в центъра на днешния град Враца (Торбов 2005).

Златната царска колесница е търсена и по на север от Балкана. Западно от село Фурен и югоизточно от съседното Лехчево, на левия бряг на река Рибиньъ върху естествено защитена скалиста тераса са развалините на градището Костадин – местността е известна сред местните като Цар Костадин и Костадин камик. Високата, отвесно отсечена от три страни скала е скътала пещерата Царската дупка - издълбано в скалата елипсовидно помещение, в дъното на което, според легендата, било поставено каменно легло... Царско ложе било то – на самия цар Константин. А под голямата скала се намирало тайнствено подземие, в което изкусни майстори златари секли златни монети и изработвали изящни златни украшения. Тук се пазела и златната статуя на царица Елена, седнала в златна колесница, впрегната в златни коне. В близост до пещерата, в местността Костадин, съществува стар оброк, където до средата на ХХ век се събирали хора от всички околни села в деня на светците Константин и Елена (Христов 1995).

             Царската дупка се намира в района Калето. Тя представлява издълбано в скалата елипсовидно помещение, широко около 4 м, дълбоко 3 м и високо 2,5 м. В дъното на това помещение  е имало каменно легло, на което според преданието, е лежал цар Константин. На около 600 м от скалата Цар Константин, се намира оброкът върху Еленина могила. При разкопки на могилата е разкрито ритуално погребение - предполага се, че това е било погребална могила на жената на виден военачалник от тракийското владичество. Според сведения на археолога Богдан Николов долният културен пласт на градището Костадин е от укрепено селище през края на медно-каменната епоха, над него са строени укрепления и крепости през късната античност и ранното средновековие. Тракийски общества са обитавали землищата на селата Фурен и Лехчево и са оставили следи от селища и няколко земни надгробни могили. В съседното на Фурен село Лесура оброкът на Константин и Елена е върху тракийска надгробна могила (Димитрова 1995).

Не е случайно, че от четирите врачански църкви, именно в църквата „Св. св. Константин и Елена” („Свети Царей”) една от иконите, образуващи т. нар. „голям” или „царски” ред на иконостаса е „Животоприемен източник”. Църквата е разположена в югозападната част на града, в близост до река Лева и недалеч от мястото, където започва дефилето за село Згориград – Вратцата, в чиито високи скали се намират Баните и Колесницата и където е мястото на първите поселища на града – Кемер махала. Сегашният храм е построен в началото на ХХ век на мястото на съществувал през турското робство малък, скрит в земята едноименен храм. От лявата страна на царските двери в храма, четвърта поред е иконата „Животоприемен източник”. Върху нея, наред с лика на Божията майка, е изобразено аязмото на манастира в цариградския квартал Валукли. Иконописецът е изписал сцена от преданието, за което се разказва в Синаксара на Светлия петък – намирането от император Лъв Велики Макел (457-474г.) на чудотворния извор, станало по указание на Богородица, и чудесата, които неговата жива вода твори – изцерение на болни, слепи, недъгави, възкресяване на мъртви. В църквата „Св. Царей” във Враца Светлия петък се отслужва съборна света литургия, а срещу самия ден през нощта се извършва велик пасхален водосвет. (Свети 2009; Празничен 2007).

Във вярванията и легендарните текстове, достигнали до нас и обвързали природните забележителности с имената на народно-християнските заповедници на слънцето Константин и Елена се съдържат редица древни останки от почитането на Слънце-бога. В представените от нас текстове царят-Слънце и царицата са съпрузи и от брака им се раждат чудно красиви дъщери. Като съпрузи ги откриваме и в една народна приказка с мотив „чудно зачеване” - бездетните съпрузи цар Константин и царица Елена зачеват с помощта на златолюспеста риба и се сдобиват с близнаци (СбНУ 46, с. 341 - № 1). Връзката с древните вярвания може да бъде представена и чрез опозициите под формата на семантични редове: слънце-небе-мъжко начало, земя-вода-женско начало, изградили образа на божествената плодородна двойка.

В ежедневния и празничен живот на българите са съхранени остатъци от култа към небесното светило, следи от този култ се откриват и върху образци на традиционнато народно изкуство (кръгът, свастиката, розетата) – символи върху предмети и уреди от ежедневния живот, както и такива с утилитарно предназначение. Като слънчеви символи в българския фолкор и занаятите са често срещани: предмети – пръстен, златно колело, корона, яйце; птици – орел, лястовица, петел; животно – елен, кон, вол, бивол. Слънчевата колесница (и във вариант златна колесница) продължава да присъства като един от най-древните и универсални символи на бога-Слънце в представените фолклорни текстове. Още в праисторическата епоха слънчевата колесница символизира движението на слънцето по небесната крива и свързва двете противоположни линии на хоризонта от изток на запад. Тази колесница се превърнала в колесницата на Аполон, Митра, Кибела, Атис, когато те били отъждествени с бога-Слънце. Във всички религии на античния свят съществува колесница, която се носи със силен грохот, карана в небесната шир от всемогъщ водач (колесницата на Зевс или на Слънцето). Обитаваните някога от тракийското племе трибали земи на Северозападна България (където са разположени и природните забележителности, обект на настоящото проучване) „разкриват” и „показват” на съвременника едно след друго древни златни и сребърни съкровища, които са богат материал за изучаване култа към Слънце-бога по тези земи. За могъществото на трибалските владетели красноречиво говорят погребенията в Могиланската могила в гр. Враца, от скъпия инвентар, съдържащ дори колесница от предримската епоха. Според археолози, (Фол 3003: 16) погребенията са от първата половина на ІV в. пр. Хр. и се отнасят към кръга на трибалските първенци, предвождали нашествието към Абдера и чиито наследници се сражават с Филип ІІ и с Александър Велики. За силата на династията може да се съди и от Рогозенското съкровище. Рогозенското съкровище съдържа 165 сребърни съда с позлата. Те са били ритуално  Великата богиня-майка, яздеща лъв и въоръжена с лък и стрела е върху тялото на друга кана с позлата от съкровището. Върху сребърен наколенник с позлата от погребението в Могиланската могила в гр. Враца е представен стилизиран образ на Великата богиня-майка с бръшлянов венец. Фило-софията на Орфическото учение е базирана върху тракийската вяра-обредност, отправена към бога в два образа – Дионис и Аполон (опозната от старите Гърци) или, наречени от изследователи Синът-Слънце (Аполон) и Синът-Огън (Дионис). „В тази вяра „богът умира разкъсан”, за да се роди наново и да постави началото на всички небесни, земни и човешки цикли на смъртта и възкресението” (Фол 2003:10).

            Според семантичната интерпретация на Проп златната украса е присъща на боговете, на мъртвите и на посветените, позлатяването е белег на принадлежност към митичното царство.  Златото е метал, чиито блясък и дълговечност обуславят семантиката му. То се възприема като символ на светлината (връзка с огъня и слънцето), безсмъртието и вечността. Свързва се и със света на мъртвите и чрез него и с плодородието (Българска 1994: 147-148). Интересни тук са каменната колесница, каменният мост и камъкът на цар Костадин, скалата и пещерата като знаци на вечността и безсмъртието, като път към оня свят, но и като знак на божественото (Божи мост, каменна колесница, сътворена от Бога – т.е места на Бога и сътворени от Бога). Каменната колесница на Константин и Елена, която става „златна”, обитавана от Слънцето – т.е огряна от слънчевите лъчи върху хоризонта. Отново търсим сакрализацията на „скалния къс” в древното минало на тези земи. Тракийските царе и династически семейства имали и свещена функция – Гети (Даки), Трибали, Беси, Едони, Одриси са прозвища на властващи жречески семейства. Всички тези жречески династии извършват своите свещени ритуали на сакрални места – Гетите, свързани с култа към Залмоксис, който прекарва четири години в пещерата-утроба и за да излезе на петата и започне да проповядва безсмъртие. Бесите изпълняват свещенодействия в своето централно светилище в Родопите, където през деня лъчите на Синът-Слънце се спускат до олтара, а през нощта Синът-Огън ражда пламъци от същото място към черния свод. Едоните обожествяват планината Пангей. Името й има едно и също значение с това на Великата богиня-майка – Всеземие. Светилищата, които одрисите посвещават на Великата богиня-майка са в дъбрави. „Ако свещената дъбрава не увенчава скален връх, а се зеленее в равнината, тогава Одрисите поставят сред дърветата скален къс, за да виждат образа на Великата богиня-майка и на нейния Син” (Фол 2003: 23).

Водата присъства в различни форми – река, пещерни езера и извори и е задължителен елемент. Свещени течности за траките са водата, кръвта (виното), меда, млякото, маслиновото олио. С тях се извършват свещени жречески функции. Сакрализацията на изворите е универсална – те представляват началото на живата вода, която е като дъжда, божествената кръв, семенната небесна течност. Те са и символ на майчинството. Изворната вода е бистрата, девствена вода, самата същност на чистотата. Обяснимо е участието й днес в ритуали с подобни цели: тя очиства и лекува не само тялото, но и душата.

Природните забележителности, наречени на слънчевата двойка - светците Константин и Елена пазят спомена за древни свещени вярвания и ритуали. Легендите за тях са отзвук от култа към бога-Слънце, но и поредното свидетелство за голямата почит към слънцето в традиционната народна култура на Северозападна България от началото на ХХ в. Израз на тази почит са най-древните негови символни обозначения, чрез които присъства в текстове, както и географските реалии, свързани с култа (златна колесница, пещера с извор, скалата), запазени не само в наименованията на природните обекти, но и в народното знание за тях.

Автори/Информатори:

Калина Тодорова / Из Сп. "Будител", 2014

Истории от Жива вяра - Врачански край