Наследство


Цветята на Мара Врачанка: Градините и парковете на Враца


Категория : Моята история / нашата история
photo

Цветята на Мара Врачанка: Градините и парковете на Враца

Река Дунав е търговски път, свързващ българските земи с ев­ропейските народи през всички времена и епохи. През Възраж­дането тези връзки стават осо­бено силни и оказват специфич­но влияние върху развитието на българската култура. Това е вре­мето, когато в бита на българина трайно навлиза западната кул­тура, известна като Алафранга, която историкът Николай Ген­чев посочва и като неин основен белег. Донесена от българските търговци, които пътуват надлъж и шир, не само из цялата Османска империя, но и в Централна и Западна Европа, до Виена, Лайпциг, Беломорието, тя дава своя отпечатък, за­бележим във всички аспекти на бита в българските домове; става част от ежедневието им. Заможните къщи в Пловдив, в Копривщица и подбалканските градове, в Станимъка (дн. Асеновград) са красиви и удобни. Строени преди един, два века, но радват окото и днес. За тогавашния българин те са израз на напредък, на богатство и перспективност, на от­критост към широкия свят. В тях са положени основите на нашата модерна история, на градския бит и култура, чието начало датира още от XVIII–XIX век.
Това забележително явление — алафрангата, станало ем­блема на цяла епоха, има и собствено място в градска­та къща — характерен рису­ван орнамент върху стените, изобразяващ цветя, наречен алафранга. Макар и отмина­ла, заедно с възрожденските къщи, тя се пренася в живо­писта. Майстор на такива алафранги в ново време е един самобитен врачански худож­ник, роденият в началото на ХХ век във Враца Борис Коцев. Тези картини са още по-цен­ни за нас, не само защото са рисувани от врачанин, но и показват градския бит на Враца, чиито паралели се срещат във всички български градове.
 
Такива къщи има и във Враца – те могат и днес да пока­жат европейския градски бит на врачани в разнообразните му аспекти и измерения. Принадлежат на прочутите вра­чански търговски фамилии, които развиват усилена дей­ност по суша, реки и морета и свързват българските градове с европейските в продължение на цели поколения, далеч преди Освобождението. Вра­чанските търговци откриват търговски кантори във Ви­ена, Лайпциг и Франкфурт, из цяла Европа, Румъния и Цариград. Изнасят добитък и зърно, животински суро­вини и материали. Внасят европейски произведения, продукти и манифактурни изделия, колониал и мод­ни стоки; променят бита на врачани.
Една от тези фамилии, които налагат и показват градския бит на врачани от последните над три века е родът на Хаджитошини, ръководили със замах вра­чанската община поколе­ния на ред. Къщата им от­давна е музей и е загубила автентичния си облик, но са запазени снимки на ориги­налния й вид. Те привличат вниманието към един много специален акцент, който ни предава цялата специфика на атмосферата на градския бит – саксиите с цветя под прозореца. „Къщата на Димитраки Х. Тошев, строена от дедото на Димитраки – х. Тошо Ценов към 1725 г. от майстори дебра­лии. В тази къща са посрещани Каниц, Ами Буе, Иречек, Гам­бета, Братя Шкорпил и др. учени–пътешественици“.
Този интересен надпис под една от оригиналните снимки на къщата на Димитраки х. Тошев в нейния автентичен вид ни връща в едно време, когато пътешественици пристигат по Дунав от Европа, за да изучават, описват, а след Освобож­дението – и за да строят и живеят в Нова България, да спо­делят съдбата й. Така стават част от новата й история, в която написват цели глави.
Тази къща, посреща­ла Феликс Каниц, Ами Буе, Константин Иречек и др. из­следователи, освен с посло­вичното гостоприемство и наредбите на стопаните на една от най-богатите и прочути врачански фамилии, чуж­дестранните гости били омайвани още на входа и от нещо познато от собствените им домове – сандъчетата с цветя на чардака.
Присъствието на цветарството в градската култура е оригинален показател със собствено място и значение за нейното развитие, което може да се проследи от малката прозоречна саксийка до огромните паркове и градини в об­ществените пространства.
Цветарството съпътства човечеството през всички епо­хи на развитието му и с едно от най-удивителните белези на човешката цивилизация, заради факта, че природата не е създала саксийни растения, нито пък цветни градини. На едно единствено място в човешката история се говори за създаване на градина – и това е Райската градина от библей­ския разказ. Цветарството се открива като характерен белег на градската култура с появата на древните цивилизации в Месопотамия и Египет, древен Китай и Персия, където още преди хилядолетия се издига до висотите на изтънчено из­куство, което познаваме и днес, в изящните паркове, бота­нически градини, оранжерии и цветарници – тези градски пространства с изкуствено отглеждани цветя, които древни­те перси наричат „ПАРАДИЗ“ – Рай. Точно с това значение тази дума влиза в много от европейските езици.
Същевременно традицията за отглеждане на саксийни­те растения в домовете свързва българските земи по един уникален и ненатрапчив начин с Европа и страните по те­чението на Дунава. Тя идва у нас в епохата на алафрангата, заедно с много от най-обичаните и популярни стайни цветя, които отдавна се считат за наши си, възпяти в песните, в преданията и приказките, използвани в народната медици­на. И все пак те са гости от далечни страни, дошли най-чес­то с новите европейски моди. Мушкатото и индришето, бегонията и зокума, циганчето и обичките, петуниите и кактусите, цикламите и ружите, коледничето и великден­чето, примулите и фикусите, камелията и върбинката, ла­тинката и тагетиса, божура и столетника – всичките те са преселници в Европа преди векове от далечни, екзотични дестинации, но толкова отдавна са ни станали домашни, че екзотичният им произход е напълно забравен.
Точно затова и саксиите, със своето ненатрапчиво, но забележимо присъствие са неочакван, но знаков белег на градската къща, неделима част от вътрешния интериор. Те разкриват мястото на цветята в културата на Враца, като един специфичен знак на градската цивилизация от неза­помнени времена. Заедно с виенските мебели, изящни съ­дове и сервизи, домашни уреди и луксозни посуда, фини материи, модни тоалети и стоки, в домовете на врачанските чорбаджийки, както и в домовете на модерните домакини, още от епохата на Възраждането се появяват и стайните цветя в саксии като част от модерния интериор.
Дотогава векове наред българката реди китната си гра­динка с растенията, които познава от полето и планината, и ползва за подправки, и лек, пренесени за домашна употре­ба. Това са първите най-простички растения и билки, кул­тивирани, заедно със земеделските култури. Дворът става граница на усвоеното и защитено пространство от околния свят, оградено старателно с цветовете на шарените гърнета, поставени по оградите.
Това малко, защитено пространство се разширява по­степенно, заедно с навлизането на новите земеделски култу­ри, доплували по водите на океаните и моретата до Европа, а от там по Дунава и до нашите земи, за да станат новите любимци на домакините – бобът и царевицата, картофите и слънчогледът, доматите и тютюнът. Забележително и по­казателно е, че в началото някои от тях са се отглеждали за красота, заради красивите им цветове. Посланици на широкия свят, от далечни екзотични страни, част от домаш­ния бит на всяка домакиня.
Заедно с тях в интериора се появяват и цветарници­те – една нова мебел, която заема трайно и важно място в градския бит. Тя показва разликата със саксийните цветя в селската къща, които виреят само през лятото отвън по прозорците, а есента, с първите слани се прибират и зиму­ват в мазето. Цветарниците стават отличителен белег на градската къща, защото позволяват да се внасят саксии с растения и вътре в домовете, където да виреят и зимата – да красят интериора на домакинята през цялата година. Така за вътрешната украса на стаите в градските домове се по­явяват и започват да се налагат вечнозелените растения, които красят с разкошните си листа и стебла, без цветове. Аспарагусът, фикусът, кактусите стават неизменна част от украсата на градските домове.
Изследването на цветята в градския бит като негова специфична характеристика стана възможно благодарение на една изцяло запазена оригинална градска къща във Вра­ца, принадлежаща на фамилията на Дано Йончев, чиито наследници са я запазили и до днес така, както е оставена от последните си обитатели.
Построена е от търговеца Дано Йончов срещу ж.п. га­рата, факт, който я прави особено интересна за изследва­не развитието на града. Докато къщата на Хаджитошини е свидетел на стопанското развитие на Враца през епохата на Възраждането, когато центърът на живота се е въртял около градската чаршия или мегдана, известна като „сахат-мейда­на“, то след построяването на ж.п. гарата през 1915 г., гаро­вият площад придобива важна роля и се налага като едно от най-оживените и възлови места за стопанското развитие на Враца след войните.
Този дом разкрива модерния домашен бит на целия ХХ век и пази спомена за градския живот на врачани от някол­ко поколения, тъй като е построена през 1924 г. след голе­мия пожар във Враца и е постоянно обитавана от фамили­ята до 2002 г. Интериорът е запазен в оригиналния си вид – от мебелите и обзавеждането, до декорациите, облицов­ката и посудата. А домашните традиции отразяват живота на врачани в най-малки детайли. От търговския дюкян и ресторанта на първия етаж, до балконите, перилата и цве­тарниците от ковано желязо по тях, дървените цветарници по стълбите, стъпалата от врачански камък и саморъчно из­работените мебели от сина на Дано Йончев и съпрутага му Гена – Крум, учител в Коларо-столарското училище, всичко говори за модерните времена на Враца след Освобождение­то, с определящото място на занаятите и търговията. Всяка стая е с под от хубаво дървено дюшеме, обзаведена функцио­нално и стилно. Между мебелите освен изработените лично от Крум Йончов маса със столове, спалня и други, виждаме старинна ракла, оригинални салонни и кухненски бюфети и скринове. Виждаме характерните виенски столове и зака­чалки в стил бидермайер, и тонет, както и ръчно плетените дантелени перденца на прозорците.
В този дом, с характерната малка градинка, цветята заемат онова място, което модерният градски бит познава след Освобождението. И днес се вижда бухлатият чимшир, бръшлянът, здравецът, асмата, дивите праскови, хортен­зиите и ружите, божурите и петуниите. Японската дюля е станала голямо дърво, а под нападалите есенни листа се подават розетките на дивия карамфил, игликите и теме­нужките, които напролет ще разцъфнат. Днес са останали само те от богатата и изобилна зеленина, която се вижда от старите снимки. Във всяко мъничко местенце стопанката е „бодвала“ нещичко, за да цъфти и през всеки сезон да има красиви цветя. Като се започне от първите кокичета, игли­ки и зюмбюли, последвани от нарцисите и лалетата, за да се стигне до разкошните летни цветя – шибои, латинка, божур, кандилки, крем и момина сълза, петльов гребен, каймакам­ки, гюзел бахча и разбира се – рози и люляк. Малкото двор­че крие неподозирани за днешния посетител възможности да приюти всички любими градински цветя.
 
Но това, което истински отличава градския интериор са именно цветарниците на стълбището – дървени и от ковано желязо, те са акцент, който привлича вниманието към мяс­тото на домашните растения в бита на врачани през зим­ните месеци, когато в дворовете вече няма цветя, а зелени­ната се пренася в дома – по стълбището, където големите прозорци осигуряват достатъчно светлина за зокума, мъка­та на художника, алоето, бегониите, фикуса и индришето. В двойните прозорци се поставяли любимите на врачанки теменужки. Те показват цветята и въобще растенията, зе­ленината като истинска потребност на врачани, което ес­тествено ни пренася към въпроса за мястото им в градската среда на Враца.
Създаването на паркове и градини, като важен пока­зател за благоустройството на градската среда, е резултат от връщането на България към Европейската култура след Освобождението. Създадени от княжеските градинари, кои­то също идват по Дунава заедно с новите князе – първо с Ал. Батемберг, след него – с Фердинанд. Чехи и австрийци, нем­ци и французи. Те преобразяват облика на градовете след Освобождението. След Княжеските градини се появяват и дворцовите оранжерии, създават се и разсадници – т.нар. Пипиниери, земеделски училища, училищни градини. Поя­вяват се и първите градски градини.
Първо в Пловдив 1878 г., след него – в София. А ето че и Враца не остава по-назад. Чехът Карл Даламин е назначен за градинар към ж.п. гарата и построява цветарник за озе­леняване на гарите; появява се и първият обучен цветопро­изводител в града – името му е Петър Борисов.
„Пред очите на всекиму е нуждата от една градска градина, която да отговаря на своето назначение“.
С тези думи един от най-забележителните врачански кметове Цено Леонкев открива януарската сесия на град­ската община през 1891 г. Така за пръв път се повдига се­риозно въпросът за благоустрояването и озеленяването на Враца, която била твърде далеч от представите на своята школована в странство европейска интелигенция за красив и благоустроен град. Така градската управа поставя за пръв път озеленяването на Враца редом с наболелия въпрос за градоустройствен план и прокарването на удобни улици. Създаването на градинки и зелени площи, засаждането на дървета, се предприема с цел подобряване „хигиеническото“ състояние на прашните и кални улици, и не на последно място за разкрасяване на неугледния градски облик. Тези задачи присъстват неизменно след Освобождението в днев­ния ред на градската община.
Благодарение далновидността на Цено Леонкев, Враца се сдобива още в първите си години като свободен град с градска градина, по подобие на Софийската. Тя била по­строена на мястото на хаджи Дервишовия двор, намиращ се в центъра зад Владиковия конак. Тази бахча е превърната спонтанно от гражданите в първата градина за отдих.
Недоволството на кмета от нейния неугледен вид обаче, скоро довел до вземане на мерки за преустрояването º, съ­гласно европейските разбирания – с поставяне на желязна ограда, „направяне на градско кахвене“ и увеселителен па­вилион в нея, фонтан с шадраван, алеи с пейки и градинар, който да сади трендафили. За целта се отпуснали повече средства, отколкото за улиците в бюджета, тъй като е „за общата цел на градът“; арх. Кройцберг, планирал новата по­стройка, майстор Благоя Матеев построява новия красив му­зикантски павилион, с основа от дялани камъни. Фонтанът е поръчан от Регенсбург и монтиран от инж. Егер, шадрава­нът е построен от Иван Красини и след като е назначен гра­динар, който да се заеме с посаждането на лиляци и трен­дафили, на общината оставало само да загради градината с красива ограда, за да бъде уредена като Софийската и да имат гражданите истински красиво и подобаващо за града място за отдих. Тази градина, която врачани помнят до пре­ди 50 години, е първата в градската политика на Враца.
Стремежът за естетизиране и озеленяване на градската среда присъства целенасочено в общинските протоколи след Освобождението като израз на една последователна общин­ска политика с грижа за отдиха на гражданите и красотата на улиците и кварталите. Благодарение на редица врачан­ски кметове и съветници, за които озеленяването на улиците и хигиенизирането на града били от първостепенна важност, Враца започнала да придобива постепенно по-приветлив об­лик. Зелените улици скриват неугледните, разностилни и от­кровено безстилни сгради и олющени фасади.
Още в началото на XX век се решава да се създадат нови зелени площи и градинки за гражданите. След построяване­то на гарнизонния клуб, регулационната комисия намира, че в съседство, на мястото на бившия говежди пазар е добре да се уреди още един парк. Поръчва се шадраван от Виена и се оформя красив кът за отдих на врачани. Там се правят градински увеселения, танцувални вечеринки и абитури­ентски балове десетилетия наред в новата история на града, добре познати на поколения врачани.
Зелените идеи на врачани за истински европейски пар­кове не спират до тук. Обсъжда се уреждането на градски паркове, които да обгръщат като пояс Враца -100 дка парк от лявата страна на Оряховското шосе до гарата и при пло­щад „Козма Тричков“, прекръстен 1926 г. на пл. „Македо­ния“. Войните и тежките градски проблеми пречат за реали­зацията на тези амбициозни проекти с общински средства. Но гражданската инициатива подема и продължава идеята за залесяване, и озеленяване, и подарява на врачани Хижа­та и парка на болницата.
Благодарение на Туристическото дружество, подкрепе­но от Общината, през 1925 г. започва залесяването на ого­ления баир Калето. В продължение на десетилетия упорит труд, с участието на всички институции, врачани се сдоби­ват с едно уникално по оригиналността си място за разходка и отдих, увенчано с Хижата, която се превръща в емблема за града. Не по-малко оригинален е боровият парк на болница­та, който отдавна се приема като природна даденост. Той е дело обаче на инициативата на д-р Витанов, подкрепен от болничната управа, която през 1912 г. внася предложение до Общината да се превърне целият район над болницата до Скакля в парк „с който би се украсил тоя край на града Враца и би се подобрило хигиеничното му състояние“.
Общината дълго се колебае, поради желанието си хем да съдейства за реализиране на тази хубава идея, хем да не се лиши от скъпоструващите общински парцели. Надделя­ва обаче гражданското съзнание на кмета Иван Симеонов и се отстъпва даром цялото място, при условие бъдещият парк да бъде на обществен достъп за разходка.
Красотата на града и здравословното подобряване усло­вията за живот на врачани със създаване паркове, градини и залесяване на улиците, с цел пречистване въздуха от прах са водещи мотиви на Общината до средата на ХХ в. Взимат се мерки и за уреждане места за отдих, развлечение и спорт. През 1906 г. се дават 4 дка до новата болница на „Семейна­та спортна дружба“ за изграждане на игрище. По-късно се отпускат места за игрища на спортните дружества – „Хр.Ботев“, Колоездачното дружество, „Орел –Чеган“, „Юнак“.
Още 1926 г. се определя отделен квартал за бъдещия стадион с парк. Създава се лятно детско игрище от Съюза за закрила на децата в България. През 1927 г. се обсъжда и нуждата от плавателни басейни за врачани и особено за децата. Идеята е реализирана през годините от отделни граждани като Тодор Лютибродски, Никола Щерюв, така и от д-во „Морски сговор“. Лятната къпалня „Лидо-Венеция“ десетилетия наред става символ на плаж за врачани.
Поройните склонове над града създавали истинско бед­ствие за Враца в дъждовно време. Затова общината и лесни­чейството предприемат залесяването на Балкана над Вра­ца, Бистрец и Згориград – местностите Войводин дол – 2500 дка, Манастирски дол – 2000 дка, Боровица и Славов дол – 2000 дка, което приключва за 17 години през 1906 г.
През 1914 г. започва и планомерното залесяване в района на Вратцата, като целта е била целият склон, чак до Скакля, да се превърне в боров парк, който да подобри хи­гиенното състояние на града и да спира поройните дъждо­ве, които стигали чак гарата и обръщали улиците в реки, а площадите – в езера. Десетилетия минават за поправяне щетите на гората.
Своя принос за озеленяването и разкрасяването на Враца са дали и офицерите. Благодарение на тях е залесена отново любимата местност на врачани Бутов дол, която по време на войните е била подложена на безогледна сеч. Благодарение на полковник Кирков – командир на гарнизона през 20-те години са засадени с тополи двете страни на шосето за Вър­шец покрай цялото протежение на казармите. Благодарение на него, тази улица накрай града придобива най-градския и европейски вид в цяла Враца – съвременниците заслужено я наричали „алея полковник Кирков“. Неслучайно тя влиза в първия документален филм за Враца, направен през 1930 г., редом с останалите градски забележителности.
Така постепенно, въпреки несгодите, недоимъка, вечно недостигащия общински бюджет, войните и тежките ико­номически сътресения, които преживява Враца, тя не била лишена и от някои истински модерни градски преимущест­ва. Тъкмо между двете световни войни врачани осъществили едни от най-знаковите градски решения за благоустройство­то, които определили облика на града и станали негови сим­воли – Хижата с парка, парка на болницата, стадиона и зале­сяването на крайградските склонове на Врачанския балкан.
Благодарение на модерните виждания на доказани специалисти и на потребностите на врачани от красива и приветлива градска среда, модерната и днес идея за „зе­лен град“ се осъществявала с преимущество сред градски­те приоритети за благоустройството. На пръсти се брояли представителните сгради – църквите, училищата, някой и друг хотел и банка, Ловният дом, Съюзът на запасните офи­цери. Благодарение обаче на своите кметове и общински управи тя не изостанала по отношение на озеленяването и благоустрояването. Облик на града давала китната зелени­на по улиците, градинките и парковете, които скривали и преобразявали вида на доста невзрачните, недотам хубави къщи в пословично бедния град. И макар самата Община да нямала собствено помещение, затова пък врачани имали красиви паркове, зелени, макар и прашни улици, и привле­кателни места за отдих и развлечение.
Зелените идеи на старите врачани днес са мода от на­ционален мащаб, която във Враца е била приоритет в град­ското благоустройство, издигнат преди повече от век!
В цялата история на човешката цивилизация цветя­та присъстват като един парекселанс предмет на лукса и разкоша, превърнат от холандците през Средновековието в индустрия, която дори започва да граничи със същинска мания. Какво кара още най-първите представители на чо­вешката цивилизация да се заемат с отглеждане на цветя за украса, редом с усилията по отглеждането на растения за изхранването си? Цветята – растения, които не служат за храна, нито за фураж, които са така нетрайни, капризни, уязвими от всичко в околната среда, което ги прави едно от най-луксозните удоволствия за човека от древни време­на, до ден-днешен. Лукс, който същевременно единствен е достъпен за всички слоеве, и за бедни, и богати, и чието развитие се дължи единствено на любовта към красотата и нуждата от радост в ежедневието. Не е ли това еманация на вечния човешки стремеж да реконструира мястото на об­щението си с Бог, да си построи отново изгубеният Рай и да се надява, че Бог отново би го посетил; или поне да изпита далечен отглас от онова състояние на безметежно блажен­ство останало в паметта на човечеството с определението „райско блаженство“.
В продължение на цели епохи се създават все по-съ­вършени шедьоври в цветарството, градинарството и пар­костроенето. Създават се цели научни клонове, които изучават красотата на растенията и начините тя да бъде пренесена в домовете – ботаниката, цветарството, сложната наука ландшафтна архитектура. Стотици хиляди са култи­вираните и изкуствено селектирани сортове цветя, открива­ни и създавани още от зората на науката ботаника, които ботаниците от всички епохи търсят по цял свят и ненаситно се опитват да възпроизвеждат, да създават все нови и нови, все по-разкошни сортове и хибриди.
Тази потребност и стремежът към пренасяне на красо­тата на цветята и растенията в дома присъства и в българ­ските домове от незапомнени времена. Любовта и умението на българката да отглежда и съчетава цветята в градинката си са станали христоматийни в литературата ни, възпяти са не само в народните песни, но и от поети като Петко Славей­ков и Иван Вазов. Нещо повече – редица възрожденци за­почват да изследват растенията, техните народни названия и богатството на българската природа. Важността на тази тема е осъзната още през Възраждането и развита след Освобож­дението от зараждащата се българска ботаническа наука. Описания на цветята по нашите земи правят личности като Михалаки Георгиев, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Цани Гинчев и др. През първата половина на ХХ век вече се поя­вяват и сериозни академични изследвания за българската флора, за народните названия на растенията, за ботаниче­ските градини на Царя.  
 
При все това, мястото на цветята в домашния бит зависи от личния вкус и индивидуалните потребности и умения на всеки отделен стопанин и стопанка. Затова мястото на сак­сийните растения в дома и градината са истински показа­тел за природната култура на човека, на тази негова вечна, неутолима и нестихваща потребност да не губи връзката си с природата като далечен, неосъзнат отглас от изгубения райски мир. Защото не е ли появата им в домовете резултат от желанието на човек да пренесе в дома си парченца красо­та и радост, която му носи мир и любов, парченца от изгубе­ния рай. Защото природата не е създала растения в саксии. Нито пък растения, които да са едни и същи за всички кра­ища на земята. И въпреки това днес растенията се срещат и виреят от хилядолетия вече далеч от родните си места, аклиматизирани, селектирани, култивирани и пренесени само и единствено от човека, в неутолимото му желание да се заобикаля с всяко красиво цвете, растящо по света.
И до ден днешен тези обитатели, неделима част от бита и ежедневието ни, всъщност са една жива връзка с много далечни времена и епохи, единствените живи свидетели на отминалите години. Ако можеха да говорят!

Автори/Информатори:

Весела Пелова / Дунав - път през времето, мост между световете, 2018

Истории от Наследство