Черепишки манастир


Излет в дебрите на Стара планина…


Категория : Откак се е село заселило
photo

Иван Вазов / Излет в дебрите на Стара планина…

ЧЕРЕПИЧ: ИЗЛЕТ В ДЕБРИТЕ НА СТАРА ПЛАНИНА И НА БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА
                                 
                                  О град крамолен, столнино прашлива,
                                  бегах от твоите радости и язви,
                                  като дете на майчини си пазви
                                  почивам мирно в таз природа дива.
Бившият княжески камердинер Сава ме посрещна приветливо при спирката „Черепич” и ме въведе в хотела. Г. Сава е жив и пъргав момък, с лице интелигентно, с обноски изящни и светски. Служил в двореца единайсет години, той носи печата на някакъв аристократизъм, заедно с една дълбока, неизменна и умилителна почит към предишния си горд заповедник.
Хотелът, който Сава сега държи под наем, е притежание на Черепишкия манастир. Зданието е двукатно, просторно, с чисти стаи и весело се белее на зелената ливада, на трийсетина метра от линията. По-преди си го е държал сам манастирът и го е държал в невъображаема мръсота и запустение, каквито благополучно царуват сега в самия манастир.
След тия няколко думи за осветление на гостите, които биха желали да се възползуват от гостоприемството на хотела, няколко думи – и за местността.
Тя е прекрасна и много живописна.
Аз се намервам в една усамотена долинка, оглашавана от Искъра, в най-дълбоките недра на Стара планина. На север, твърде близко, се издига величествената скалиста стена:Бабини плазове. Тая стена има червеникав отцвет и на нейните отвесни зидове, продупчени с дълбоки пещери, грамадни орехи и други дървета, заловили корените си на камъка, висят мечтателни със зелените си клонаци над пропастта. Искър, невидим, шуми в полите й. Отдясно просторът ми е по-голям. Долинката се точи на изток дива, засмяна, пълна с дърволяк и зеленина, сред която, опрян до канари, тъне в тайнствена самота Черепишкия манастир със своите градежи и чардаци. Зад него високи рътове, препасани и увенчани със сиви скали, дигат щърбите си чела в небето; отляво завоят на долинката се губи в прелестни дивотии, които те канят да се углъбиш в тяхната самотия и сенки, екнали от дивия и при това весел шум на реката. На известно разстояние зад хотела рътът се възвишава, облечен с тъмна, гъста гора, оживена сега от мелодиите на славеите.
Как е хубаво, спокойно тука! В цялата дължина на пролома надали има място по-красиво и по-привлекателно за летуване от тая долинка, едничка снабдена с един свестен хотел.
Преди съграждането му многочислените туристи търсеха подслон и отдих в манастира и намерваха там лишения, мръсота и навъсени и дрипави калугери. След като обядвах в хотела, аз посетих тая света обител. Заглъхналият и запустял двор дреме скръбен сред грухналите килии и вехти чардаци, гдето ни едно човешко лице не се мярва, за да оживи пущинакът. Пущинак настана и във всичките манастири, откогато Светият синод има странната идея да забрани гостуването за повече време на мирски лица и заедно с това да изгони смеха, веселостта и живота из оградите им. Като влазях из портата, аз прочетох надпис над нея, който не позволява по-близо от осемдесет метра от манастира да свири гайда! Това малко ми науми известния Дантев надпис: „Lasciate ogin speran”... Един млад говорлив калугер с нечиста и оцапана антерия дойде и се здрависа с мене, когато седнах на кьошчето при чешмата.
Преди още да го запитам нещо за манастира, той захвана да ми се оплаква от съдбата си: гонен бил от манастир в манастир, преследван от завистта или паметозлобието на църковни големци, онеправдан, съсипан и най-после хвърлен в черепишкия пущинак. А калугерът нямаше повече от трийсет години. Аз го пресякох:
– Отче, защо тогава не захвърлиш това мазно расо и тая несресана брада, не се повърнеш към грешния мир и станеш по-полезен човек?
– Обещание сме дали, господине, не е добро да сторим така – отговори той убедено.
И додето продължаваше да ми се оплаква от положението си, дойде един стар калугер, ужасно дрипав и отвратителен, простря огромна, костелива, черна, потна ръка и стисна моята, па седна до мене. Узнах, че това е дядо Серапион, оня дядо Серапион, който така беше изплашил с вида си Алека и който му посвети няколко драстически реда в един от подлистниците си. Един болен човек още и един млад и здрав момък – писарят на манастира – туй бе сега всичкото манастирско население.
Пожелах да видя черквата. Тя не представлява античен интерес, понеже е горяла и обновена. Показаха ми само един златен кръст, изработен художествено с разноцветни камъни, намерен в разрушената църква „Св. Георги”, стърчаща сега по на север в дола. Стори ми се, че тоя кръст е изделие, остало от историческата ни старина. Добре е да се прибере от Народния музей. Казаха ми, че манастирът пазел още един ценен предмет: сабята на Ботева, но аз я не видях. Показаха ми тук килията, дето под председателството на Стояна Заимов са ставали тайните заседания на комитета от Врачанския окръг.
Същият ден пристигна г. Васил Атанасов, който с познатата си любознателност разтършува черковните книжа и намери един любопитен пергаментов ръкопис: проповедите на Ивана Златоуста, преведени на прост български език, превод, според една бележка отзад, от някой си поп Тодор, и на 1762 година, тъкмо в годината, когато Паисий е завършил своя Царственик. Тая интересна находка биде отнесена в София за пашите професори-филолози.
Върнах се на хотела си, седнах на балкона.
Скалите насреща, навъсени и страшни в своята няма величественост, са главната картина, която приковава погледа ми. Тия скали са истинска феерия на природата. Сипеи се белеят по страшните им стръмни урви, черни пещери с кръгли отверстия зеят в тях, чудати островърхи червеникави скали бодат небето с орли, неподвижно закрепени на тях и прилични също на камъни. Някъде тия скали са издълбани причудливо и образуват широки углъбления, като сводове на бани, или се изтакат на конуси, във вид на правилни и стройни обелиски, издялани от чука на гигапти-майстори.
До една от тия непристъпни пещери г. Сава тия дни се бе покачил с помощта на яко въже да улови две орлета, оставени там в гнездото си от родителите им. Това провесване из въздуха над празното пространство, риск голям, остало обаче ялово: когато влязъл в дупката, симпатичният камердинер не намерил орле-тата. Те изхвръкнали, за тяхна и за моя радост.
Недалеко един тунел зее в една скала, която потапя отвесните си и гладки поли в Искъра. Няколко влака на ден минуват из тоя тунел, изгърмяват по величествения железен мост (мостът при 76-и километър) и разтресват с грохота и писъка си долината. Само един от тях, смесеният влак, който тръгва от София на 9 ч. и 40 минути сутринта, спира една минута на спирката „Черепич” и праща гости на хотела и манастира или взема такива оттам по 5 ч. и 15 минути вечерта. Само тоя трясък на цивилизацията нарушава вековния покой на скалите и подплашва орлите им.
Сега гледам един орел, който с бавен и горделив полет отива и каца на върха на един обелиск. Той се там закрепява неподвижен и сякаш се слива с канарата. Ето и други орли процепят въздуха с широките си крила, без да ги движат, и гордо кацат на други обелиски. Горди животни! Какво чувство на мощ и свобода, и величие се получава от вида им.
                 Като феодали в непристъпен замък
                         на зъбери високи,
                 стоите вий, орли, на своя камък
                         над пропасти дълбоки.
                 По часове следя ви битието,
                         мощта ви в висотата –
                 когато гордо цепите небето,
                         кога сте на скалата.
                 Към земний квак и лай, тревоги дребни,
                         своите непричастни,
                 със поглед чуки, ширини вълшебни
                         обгръщате безгласни.
                 Кат тях, поети, фъркайте в лучисти
                         предели – горе, горе!
                 На дух крилат са нужни сфери чисти,
                         височини, простори.
Тия отвесни и непристъпни скали, които падат шеметно в тая изгубена старопланинска усоя, до скоро време, преди постройката на железницата, са играли важна и вредна роля за българското съкровище. Когато в селата отсам Враца са отивали финансови чиновници да броят козите, селяните се ухитряли да ги прикриват по следния начин: от върха на скалите пущали с въже вързаните животни в подножието им и там особни вардачи ги пазели, додето си идат чиновниците. Преди железницата тук е било изгубено и много мъчно посещаемо място, та и никой не би се сетил за дяволията на шопите. Железницата унищожи тая дяволия и ни откри тая феерия в недрата на планината. Долу един сипей просича добре утъпкана и единствена пътечка, която опира в една скала и там се губи. Кой е ходил по тая пътечка – защото тя от човеци е утъпкана – и защо? Аз едвам надвечер разбрах това. Видях от върха на скалистата стена, че се спущат трима шопи по яровете и после слязоха на пътеката и минаха по нея нататък. Чрез тоя фантастичен друм се съобщавали врачанските села с долината!
***
[...]
След вечеря пред хотела, на терасата, качвам се на балкона да чакам смръкването в дола.
Бабини плазове се дигат срещу мене, обвити в тънката неуловима мъглявост на здрача. Червеникавите извити сводове и червеникавите изострени обелиски тънат в меланхолията на вечерната виделина; щърбите върхове на най-горните скали и на дърветата, взели образи на човешки фигури, се рисуват самотни и студени в гаснеющий лазур на небето. Пещерите зеят потъмни, дървесата по стената сливат клоните си, гарвани и орли като черни точки минат по отвеса на скалите и се изгубят там незабелязано, вероятно влезли в гнездата си. Последните отблясъци ла деня се борят обезсилени с победоносно нахълтващата в дола дрезгавина. Шумът на реката и глухотата на вечерния час стават трагични. Духът на усамотението, на отчуждеността от света, на предвековната дивота завладява тука. На известния висок и небето бодящ обелиск пак се е закрепил неподвижно орел, да нощува или да гледа в кръгозора. Той стои там да почива, докогато съвсем се стъмнява. Изваяните форми на стената се обезличават, сливат, дърветата там са големи черни, безформени петна, цялата стена става един намръщен и тъмен зид, който прехлупва усоята със суровата си сянка. Звездиците заблещукват на тихото небе; лъхва хладен ветрец. И сега долината е грозна в шумът на Искъра се превръща на погребален стон в тъмнината, той ехти плачевно, зловещо.
Прибирам се в стаята си. Външният воден шум продължава своите екове и неспирната му песен, приспиваща и унослива, заклопва клепачите ми.
*
                Съмна се. И таз нощ прекарах във нейните
                        обятья разкошни,
                и спах, и на Искър слушах чаролейните
                        мелодии нощни.
                Съмна се. Екнали на жаби, на птиците
                        звънливите орди,
                закършил глас славей, въздуха орлиците
                        зацепили горди.
                Усмихват се зъбери, урви и връхове,
                        от слънце огрени,
                прозорец пропуща планинските дъхова
                        с живот напоени.
                И влазят при мене зарите, свободата
                        и горското утро,
                подавам глава и здрависвам природата!
                        „Добрутро, добрутро!”
Разкошната долина е озарена чудно от утринното слънце. Смеят се горите и камъните, смеят се цветята и тревите по ливадата, смеят се песните на славеите, чиито гласове долитат от близката гора до хотела.
Използувах утринния час за една разходка на запад из пролома, вървейки по платното на линията. Отдясно ми е неспирната песен на Искъра. Безчетни славеи от гората се обаждат и цепят въздуха със звънливите си елегични ноти. Кукувици нейде кукат. Искърът бучи по-силно. На всяка нова стъпка пред мене се отварят пови прелести. Разкошната природа е дивно пъстра и живописна. Скали, гори, песни, шумове, ливадки сред пленителни долинки, картини свежи, самотии поетически, в които на душата се натрапват най-невъзможни блянове за тиха радост и щастие... На една скала под Искъра се спирам под сянката на едно дръвче и съзерцавам хубостите на тая планинска природа и тъна в блажена самозабрава...
               В недрата на природата цветуща
               душа ми тайни си копнежи носи.
               Всяк звук и вид на тоя свят живущи
               в мен дига спомени, мечти, въпроси.
               И наште два живота дружно дишат,
               природа моя, знай, дели, тълкува,
               във песните й тъгите ми въздишат,
               във нейний стон сърце ми себе чува...
               Аз дъхам с нейний дроб, размесен
               в живота й, разсеян из ефирът –
               и ставам дъх, луча, звук, струя, песен,
               и дишам с битието на всемирът.*
Отвъд реката, която е сега голяма, мътна и сърдита, из една гора се задават селянин и селянка, прекосяват зелената полянка и идат към Искъра. Мисля, че те ще го минуват, и зачуден очаквам да видя това смело и опасно газене. Те вървят няколко време все край него, дохаждат до една скалиста стена и бързо се покатерват по нея. Те се катерят като кози. Разбрах тогава, че през тая отвесна скала е невидимия път на местното население, което отива към манастира и по-далеко. След дълго мечтане и взиране в Искъра повръщам се вече през гората из прелестна горска алейка, пълна с миризми и със славейчини песни. Когато стигам до хотела, там се здрависва с мене един млад поп от ближното село, с когото приказваме няколко време. Тоя млад поп е малко опозиция на висшето си началство, в смисъл че чете Духовна пробуда, която е запретена, и не одобрява някои църковни порядки. Мене ми се харесва тоя дух на критика и на съмнение у нашето бяло духовенство. О, свети синодални старци, оставете тия служители на църквата свободни да мислят върху работи, за които през десет века не са помисляли. По-добре нови мисли в главите, отколкото свещеният плесен и непробудната тъпота там.
През послеобедното време небето се намръщи с облаци, стана хладничко. Очаквайки часа за тръгване за София, аз направих нова разходка из същия пролом, която завърших с дълга почивка въз един балван сред Искъра. Мътните му талази гърмяха заглушително около мене, аз се унасях в тоя див шум на водната стихия, като че исках да проникна в тайния му говор... Заръси дъждец, аз разпънах чадъра си и продължавах да съзерцавам и да слушам, и да мечтая под музиката на вълните.

Информатори / Автори
Иван Вазов / Из “Черепич: Излет в дебрите на Стара планина и на българската книжнина”
Споделяне

Истории от Черепишки манастир

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa