Сред живописната омая на Искърското дефиле - Пътепис

Почти на всеки се е случвало да пътува с кола, автобус или влак по Искърското дефиле и да се впечатли от неговата живописна красота. В течение на милиони години река Искър неумолимо е дълбала снагата на Стара планина, за да извае най-великолепния пролом в България – Искърския. Същинската, най-красивата му част, се простира от село Лютиброд до град Нови Искър и е дълга 67 км. По това протежение реката лъкатуши и се извива, притисната между високите планински възвишения и скални образувания, провира се из теснините и създава неповторимо разнообразие от релефни форми. Наклонът на долинните склонове е ту полегат, ту стръмен, ту недостъпен. По-нататък продължава до Софийското поле като общата му дължина е 156 км.
    Забързани обаче към крайната си цел, не забелязваме колко чудесни места, изваяни от природата и човешката ръка, има по този уникален пролом, прорязан от водите на Искър. В края на септември, когато планината беше започнала да се обагря в есенно цветно, група приятели решихме да отделим един цял ден и пътувайки с кола да спираме навсякъде, където природата, историята и съвремието са оставили трайни и непреходни следи.
    Ако пътувате от север, срещу течението на Искър, отправната точка трябва да е Мездра. На десетина километра от града по главен път Е-79 отбиваме на разклона за село Ребърково и караме успоредно на реката. Само още няколко минути и пред очите ни се разкрива една невероятна гледка – уникалните скални образувания Ритлите. Те са едни от най-интересните природни феномени из пролома. Народът ги е оприличил на ритли на волска кола. Като внушителен филмов декор четирите успоредни каменни стени се издигат от двете страни на реката. Назъбените вертикални каменни масиви на десния бряг (в посока север-юг) са толкова идеално изсечени, все едно че ги е ваял години наред гениален скулптор. Пресичаме реката по мостчето и заставаме в “нозете им” като малки прашинки пред тази скална вечност,  образувана преди милиони години. Предполага се, че са се отложили, докато тези територии са били покрити от море. По късно, при нагъването на Алпо-Хималайската планинска верига са се образували Ритлите в днешния им вид. Те се издигат на места до 80 метра над нивото на Искър. Ширината им е от 3 до 7 метра, а дължината на отделните скали е между 200 и 400 метра.
    Между двете най-високи стени на Ритлите се издигали крепостните стени на древния Коритенград, укрепен от римляните със здрави каменни бойници. Надолу градът опирал до самия Искър. Археолози са разкрили тук четири църкви от различни периоди - храм-базилика от V век, частично запазена църква от Х-ХІ век и още две от късното средновековие. Извършена е консервация на трикорабната църква “Свети Георги”, датираща от XII-XIV в.
    Острите зъбери помнят лютата битка, която води цар Иван Шишман за погиващата българска държава. Много места в тази част на поречието носят името на последния цар на Втората българска държава. Помнят стъпките на хайдутите. Една българка от село Челопек пресича тук реката с болното си внуче на път за Черепишкия манастир и спасява Ботев четник. Подвигът на баба Илийца е увековечен с паметен знак и детски спортен комплекс. До сами скалите, в местността Рашов дол, загиват 12 юнаци от четата на Ботев, тръгнали да търсят спасение след гибелта на Войводата във Врачанския балкан. Заедно с тях тук намират смъртта си и двете овчарчета Петко и Герго от с. Лютиброд, дошли да им помогнат. Всяка година на 3 юни при старата кошара и паметника-гробница родолюбци правят възстановка на битката и се покланят пред подвига на героите.
    На това място край Ритлите Искър минава през каменна теснина, извива се като змия и образува брод, който дава името и на близкото село Лютиброд, разположено амфитеатрално по склоновете от двете страни на реката, на мястото на изчезналото през ХV век село Коритен. До 1878 г. Лютиброд е носило турското наименование Гечидкьой (Бродно село) или Гечид. Освен че е спирка на пътническия влак София-Мездра, то е изходен пункт за десетки интересни туристически маршрути, сред които Челопек – Погледец – Околчица. Повече за този уникален природно-исторически комплекс може да се научи в посетителския център “Ритлите”. Местните хора са вложили много любов в подреждането на етнографската експозиция “От нас - та по света” и на центъра за сувенири, където са изложили свои творби. Златните ръце на лютибродчани са сътворили трептящи от нежност дантелени покривки, сърмени колани и свилени ръкави, карета, обточени със стилизирани цветя и птици, черги, тишлайфери, възглавници, изделия от дърво и ковано желязо. Всичко е толкова красиво, че изглежда като приказка.
    Тази живописна приказка продължава по течението на реката, която се извива сред ясно очертани меандри. По цялото протежение на долината на Искър се редят прекрасни кътчета за туризъм, отдих и почивка, които родолюбецът Алеко Константинов е нарекъл “Българска Швейцария”. Тесният автомобилен път, който свързва Враца и Мездра със София, криволичи в подножието на чудовищни каменни грамади и изпъстрени с горски цветя поляни и пасящи по тях стада. На много места рибари са се кротнали с въдиците си и търпеливо чакат своята слука. Поради изместване на движението по главен път Е-79, този красив кът на България остана опазен от набезите на съвременната цивилизация.
    След Ритлите, на около 7-8 км., дъхът ни отново спира, изумен от белите причудливи варовикови скали край Черепиш, където реката се провира през долина с каньоновиден релеф. Над нея се издигат изумителни скални образувания, наподобяващи фантастични фигури на хора и животни. Сред тази мистична природа, близо до жп спирката, след като се мине покрай Духовната семинария, се намира Черепишкият манастирски комплекс “Свето Успение Богородично”, скътан между стръмните скали. Легендата за неговото начало е свързана с цар Иван Шишман, който влязъл тук в люта битка с турските нашественици. След сражението черепите на избитите войни били струпани на мястото, където сега е манастирът. В тяхна памет и за успокоение на духовете им той е наречен “Черепич”. Голяма част от скалните пещери носят името Шишманови дупки, а околната местност - Шишманово кале. Много са легендите, които споменават за заровени съкровища в района на манастира.
    През вековете на Османско робство Черепишката обител е една от крепостите на българската култура и духовност, поради което е и често разрушавана. Векове наред тук се пишела и преписвала българска църковна литература. Сред книжовните паметници е Черепишкото четвероевангелие, написано на хартия през XV век, съхранено в златна обковка, изработена от чипровските майстори Никола и Пала през 1612 г.  В панегирик от 1623 г. са открити три съчинения на Патриарх Евтимий. В манастира два пъти, през 1798 и 1799 г. е търсил убежище Софроний Врачански, прогонен от Враца от Юсуф паша. Красивите околности и богатата история на това място са вдъхновили патриарха на българската литература Иван Вазов да напише “Една българка” и други поетични произведения.
    Еднокорабната църква „Св. Успение Богородично”, която датира от XIV век, но  няколкократно е преправяна и зидовете й са дебели до един метър, е запазила вида си от XVII век, когато отец Пимен извършва преустройство и разширение на манастира. Тя пази безценни стенописи от това време, дело на Йонко Попвитанов и на иконописеца Велко Илиев от Галичник. Много интересен като направа е дърворезбеният иконостас и владишкият трон. Сребърната мощехранителница от 1792 г. и везаната плащеница, изработена от врачанина Николай Павлович, допълват ценната експозиция. Освен църквата в комплекса се намират Рашидовата кула, Данаиловата къща и манастирската костница, всяка една от които е свързана с легенди. Новото е специално експонираната Вазова стая, свързана с посещението на народния поет в този край. Манастирът е действащ - извършват се литургии, отбелязват се религиозни празници, но той предлага база и за краткотраен отдих.
    След двайсетина километра все по поречието на Искър, сред живописни склонове, обагрени в цялата есенна гама от зелено през охра и жълто до керемидено червено, пътят преминава през едно от големите села в този край - Зверино. Тук 40 Ботеви четници, начело с Войновски, са пресекли реката след разгрома на четата, за да търсят спасение. В центъра на селото има уютно кафене, където може да спрете за кратка почивка. След Зверино реката отново е притисната от белите скални варовици и образува приказни меандри. На повечето места водата опира в самите скали, затова шосето и жп линията се провират през различни по дължина тунели. По пролома следват Зли дол и Елисейна. Долинните склонове стават по-меки и спокойни, но пейзажът е все така пленителен.
    От центъра на Елисейна се отклоняваме за един друг уникален манастир - Седемте престола. Тясното шосе се вие между стръмни, обрасли с габър ридове, през селца и махали, за които много хора не знаят, че съществуват. След Медов дол и преди Осеновлаг се открива приказно красиво място, за което казват, че е чудодейно. Манастирският комплекс, разположен край един от живописните завои на река Габровница. Всяка година на Томина неделя тук се събират стотици хора за храмовия празник на светата обител. Според историците е построен през XI век от брата на Петър Делян, княз Георги-Гаврил. Според легенда е основан от седем братя, дошли от Бесарабия, които дали началото и на седемте близки села – Осеновлак, Огоя, Оградище, Лесков дол, Желен и Лакатник. През 1737 г. е ограбен и опожарен, а през 1770 г. - възстановен. Бил е любимо хайдушко средище. През 1799 г. тук е пребивавал Софроний Врачански. Посещаван е и от Апостола Васил Левски. В него народният поет Иван Вазов написва баладата “Клепалото бие” (1899 г). Както повечето български манастири, той е ограден от висок каменен зид, а църквата, строена през 1815 г. и възобновена в 1868 г., е разположена в средата на вътрешния двор. Като архитектура тя е единствена не само у нас, но и в Европа. Състои се от седем отделни олтара (престола), откъдето идва и името на манастира, в които могат да служат едновременно седем свещеници. Четирите основни образуват кръст и са отделени от главната зала с вътрешни стени. Всеки престол представлява отделен параклис със собствени стенописи и иконостас и е посветен на български светец. Храмовата икона Рождество Богородично се смята за чудотворна. Другата забележителност е големият дървен полилей “Хорото” (от 1815 г.), състоящ се от 15 части, богато инкрустирани с дърворезба и рисунки на религиозна тематика. Манастирът има и собствена библиотека, която съхранява стари православни книги, включително и една, подарена от руската императрица Екатерина. На другия склон на дола, през реката, се намира чешма, от която според легендите тече лековита вода. Затова винаги по малкото дървено мостче и стръмната пътека преминават много хора.
Връщаме се в Елисейна и пътят продължава покрай Искър към Оплетня и Очин дол. Прави впечатление, че по най-хубавите места на пролома, около жп гарите и спирките, в близост до села и махали, израстват цели вилни селища, предимно на софиянци, придаващи нов колорит на дефилето. Отдалеч се вижда новоизграденият паметник на Вазовия герой Дядо Йоцо, изправил белокаменна снага на скалите над с. Очин дол. Той беше издигнат по инициатива на граждански комитет, воден от бизнесмена Огнян Петров и е дело на врачанските скулптори Георги Тишков и Моника Игаренска. Покрай монумента са изградени туристически заслон, спалня и информационен център. Според Петров Искърското дефиле е „нешлифованият диамант” на българския туризъм и потенциалът му тепърва ще се разгръща, въпреки че сега е по-малко посещаван отколкото други, не толкова уникални туристически обекти. „Нашата надежда е в европейските фондове. Като туристическо сдружение сме готови с нашите идеи да кандидатстваме за финансова подкрепа, за да превърнем дефилето в атрактивна дестинация. Тук може да се практикува скално катерене, болдеринг, пещерен туризъм, включително и воден слалом по течението на реката”, твърди родолюбецът Огнян Петров. Вече шест години по негова инициатива в края на май тук се провежда събор на автентичния фолклор, в който участват стотици изпълнители от всички селища по Искърското дефиле и по-нататък до река Дунав. През 2011 година наградата за родолюбие “Дядо Йоцо гледа” беше връчена на еврокомисар Кристалина Георгиева за нейната активна хуманитарна дейност, издигаща престижа на България в Европа и света.  
След Очин дол идва приказната част на Лакатнишките скали, където величието на пейзажа се подчертава от скалния амфитеатър. Отвесните масиви стигат до 250 м. височина. В подножието им има много пещери. В една от тях - Темната дупка са открити около 20-ина малки езерца. Още от шосето се вижда високо горе червена къщичка, закрепена от алпинисти на малка площадка върху скалата. Това е заслонът “Орлово гнездо”, който се смята за визитна картичка на Лакатнишкия скален венец. Погледът върви и по отвесната Черна стена, маркирана от десетки катерачни маршрути. Всъщност от гара Лакатник тръгват много маршрути от различна трудност - за начинаещи или опитни туристи. Разбира се най-предпочитания, но и доста труден, е до Алпийската поляна на Черната стена, от която се разкрива смайваща и омайваща гледка към цялото Искърско дефиле. Тръгва се по въжен мост над Искър. Това е първото романтично преживяване. След няколкостотин метра по шосето се стига до известното ресторантче под скалната стена, до което е изворът Житолюб, през който излиза на земята подземната река от Темната дупка. От ресторанта се върви по добре оформена и маркирана пътека, която на места пресича скалния венец и върви покрай страховити, но добре обезопасени пропасти. Така стигаме до пещерата Темната дупка с дължина 6 100 метра и разположена на четири етажа. За да се влезе в нея също се иска кураж, защото не е осветена, но пък предлага емоционално и запомнящо се проникване – движение по река, водопади, лабиринтни галерии или през места, където под краката зеят бездни. В пещерата са открити няколко вида прилепи и уникална фауна – буболечки и червейчета, живели на повърхността на земята преди милиони години. Един от вариантите за връщане е по пътеката, която върви почти хоризонтално в противоположна на пещерата посока. След двайсетина метра се стига над отвесните красиви скални стени от двете страни на реките Пробойница и Петренска. Водите им са бистри, а на места има образувани великолепни вирове за къпане. И оттук гледката към дефилето е неописуема. Това не може да се разкаже с думи. То трябва да се види, да се усети величието на планината, цялата красота на природата, от която човек все още не умее да се възползва, за да “зареди” своите “батерии” за идващия труден и прозаичен делник.

Информатори / Автори
Цветана Евгениева /Из "Божият мост", Враца, 2012