На една от скалите, непосредствено до стените на манастира, е издигната т. нар. "Рушидова къща" от началото на ХІХ в. Легендата разказва, че е построена от Рушид бей, врачански управител. Той имал тежко болна от туберкулоза дъщеря. Една нощ на момичето се явила тайнствена жена, която й казала да отиде в Черепишкия манастир. Отчаяните родители веднага завели дъщеря си в манастира, където й чели молитва за здраве и тя действително оздравяла. В знак на благодарност беят построил върху непристъпните скали Рушидовата къща (Маджуров 1983: 121).
„Много легенди се разказват за нея. Най-разпространената гласи, че е построена в началото на ХІХ век от врачански аянин, който по този начин се отблагодарил за излекуваната сред тази „райска земя” на душевно болната му дъщеря. В черквата й чели за здраве, благословили я... За почуда на измъчените и изтерзани родители и близки, тя оздравяла. Възрадваният и щастлив баща издигнал върху непристъпната скала разкошната Рушидова сграда.” (Тодоров 2002: 210)
Рашидовата къща при Черепишкия манастир
... Къщата е построена мно-о-о-го отдавна, правил я е Рашид бей от Враца. Щерка имал тоя Рашид бей, млада и хубава, ей, ама много хубава, и като си помагаше с фолклорни сравнения и святкаше с очи, Калугерът описа много подробно бялото лице и стройната, кръшна снага на момичето... Та ти казвам, голяма хубавица била тая Зехра – така я викали – ама немала късмет, щото се разболяла. Неверна болест било то и момичето вехнело и гаснело из ден в ден, а от сърцето на Рашид бей кръв капело, като гледал как щерка му си отива и нищо не може да й помогне. Всичко опитал беят, чак от Анадола молли и хекими повикал, давал мило и драго за тоя, дето ще я излекува, а моллите вадели от своите бездънни торби Корана, хекимите своите илачи от седем вери треви и билки и правели каквото можели и каквото не можели, ама всичко било напусто... Тогава при бея се явил непознат калугер и му казал, че ако иска да излекува момичето, трябва да го прати в Черепишкия манастир. Рипнал гневен Рашид бей, къде се е чуло и видело такова нещо, ама калугерът си заложил главата и беят, като размислил, кандисал, щото, кога е на зор, човек и за сламка се хваща... И спрял един ден Рашид бей коня пред манастирската порта, повикал игумена отвън и там му казал всичко, каквото требвало да му каже. Игуменът изгубил и ума и дума, а ръката му треперела като се кръстел, Боже, опази, жена в Светата обител и на всичко отгоре неверница, но беят отново му казал, каквото требвало да му каже и той склонил. Огледал се тогава Рашид бей наоколо, видел високата скала досам манастирската ограда и вдигнал ръка, каменни стъпала ще изсека в скалата от долу до горе и там ще направя къща, а долу стража ще има, та пиле да не може да прехвръкне, камо ли човек да мине. И дошли майстори – дюлгери и камънари, извадили сечива от торбите и така се развъртели, че пушек се вдигал от скалата и докато манастирските братя се усетят, къщата била готова. И с Божията помощ чудо станало – свето било това место и като поживяла там някое време, Рашидовата щерка се излекувала и си отишла поживо-поздраво, а Рашид бей, от благодарност и за спомен подарил къщата на манастира.
(Любомир Минковски. Рашидовата къща при Черепишкия манастир. Вж: От Дунав до балкана, 2005: 25 )
Една от традициите, „харизването” на деца, е свързана с вярата в чудодейната животворна сила на светата обител - Божи дом. Младите майки са донасяли една-две годишни рожби и са ги „харизвали” (обричали) на Божията майка за здраве и закрила. Преди годежа са ги откупували. В манастирските регистри могат да се прочетат имената на над десет хиляди „харизани” от повече от сто населени места от цялата страна (Маджуров 1983:122).