Архимандрит Пахоми – „впечатляващ с едрата си фигура и с неспокойния си дух”, „бил толкова як, че нищо не му се опирало”. „Карал трактор, орал и сеел манастирските имоти, които обработвал с наети временни работници. Газел Искъра в най-дълбокото и ловял едри сомове. Много безстрашен... Като научил, че в землището на Люти брод се укриват партизани, ги снабдявал с хранителни провизии. Една привечер занесъл на бивака във „Валеновица” две заклани агнета, скрити под расото му. Младите партизани се изплашили от вида на попа и си казали: „Абе той ни носи да ядеме, ама може да ни предаде, я да го вържем.” И го завързали за едно дебело и яко дърво...
- Абе момчета, аз ви нося да ядете, а вие ме трепете – обърнал се към тях Пахоми.
През дълбоките нощи клал овце, за да снабдява партизаните с месо, а през дните търсел „изгубеното” в гората стадо. Не станал предател...”
Няма посетител на манастира, който да не пожелае да се качи на камбанарията или да приседне край чешмичката до нея, пленен от напевния звук на камбаните „седем на брой”, които „звучат много мелодично”. „Те са от 1884 г. и са най-старите в Северозападна България”. Преданието е съхранило в народната памет името на един изкусен звънар, живял преди повече от половин столетие в манастира.
„Друг монах е дядо Ромил, дошел в манастира на 1 ноември 1949 година и прекарал петдесет години все на едно място, в тази свята обител. Знаеха го не само църковници, но и миряни като ненадминат звънар. Най-големият майстор на камбанния звън. Биел като никой друг седемте камбани. Казваше, че се чувства най-добре и близко до Бога, когато се качи на високата дървена камбанария. Твърдеше, че мелодията на камбаните успокоява душите и кара човек да се чувства духовно богат... Веднъж така се вживял, че не разбрал кога са минали единадесет минути, както е биел камбаните.” (Тодоров 2002: 258-259)