От Дунав до Балкана


ОТ ВЪРБЕШКИТЕ КАРИЕРИ


Категория : Моята история / нашата история
photo

ОТ ВЪРБЕШКИТЕ КАРИЕРИ / Гурко Августинов – майстор каменоделец

„Никоя друга професия не ме удовлетворява
 така, както обработването на камъни.
Естественото е най-доброто.”
 
Гурко Августинов – майстор каменоделец
 
I
 
          Целият обвит в пушек и съскащ гореща пара, на гара Мездра спря първият пътнически влак, пристигнал от столицата по новопостроената железопътна линия през дефилето на река Искър. Линията беше изградена за няколко години от италианска бригада майстори-каменоделци, която построи мостовете и тунелите по трудно-достъпното трасе. На гарата се беше събрало голямо множество хора, което се тълпеше около лъскавата композиция. От един от вагоните й слязоха четирима от работниците, участвали в стоежа на линията. По нищо не личеше, че те бяха обикновени работници. Облечени по последна мода, с чист италиански привкус, четиримата приятели си пробиха път през тълпата. Тя, състояща се от всякакви хора, придошли от всички краища, нямаше ни най-малка представа, че точно тези изискани господа идваха да променят съдбата на бедния по това време мездренски район. Всъщност, четиримата майстори-каменоделци не можеха да знаят, какво им готвеше съдбата.
          - Добър ден, господа! Радвам се, че се отзовахте на поканата ми да се срещнем – Балабанов се ръкува с всеки един от тях по отделно. – Предполагам сте огладнели от дългото пътуване. Моля да ме последвате.
          Посрещнати топло от важния господин, имащ вид на богаташ, четиримата италианци кимнаха одобрително и тръгнаха след него. Няколко минути по-късно, всички седяха удобно в уютната гостилница до гарата. От перона долиташе съскането на парната машина, която макар и спряла, вдигаше ужасен шум. За Мездра това беше събитието на годината. В този ден, малкото село се превърна в гара, на която щяха да спират всички влакове, без значение къде отиваха. Въпреки че не отиваха никъде, хората продължаваха да стоят на перона и да гледат с любопитство всичко ставащо наоколо им. Някой от тях дори се опитаха да се качат във вагоните, но бяха учтиво върнати от служителите на железницата като пътници без билет. Най-голямо беше множеството, тълпящо се около парната машина. Изпълнено с детско любопитство и не малка доза страх, то стоеше на почтено разстояние, от което разглеждаше парницата, сочеше я с пръст и на висок глас компетентно коментираше видяното за първи път в живота си техническо творение.
          - Е, господа, както виждате, светът се променя – разположил се централно срещу италианците, Балабанов поде отново разговора. – Железницата е вече факт. Както добре знаете, аз съм предприемач и търговец, който силно вярва, че освен пътници от тази нова и прекрасна гара могат да тръгват и пристигат много стоки. Стоките движат икономиката, а икономиката на страната трябва да се развива. За това са нужни фабрики и работници. Моята идея е да построя спиртна и тъкачна фабрики тук в Мездра, близо до линията. Искам да ги направя големи и модерни. Искам хората, като минават през Мездра, да виждат моите фабрики работещи, да се интересуват от тях, а после да разказват какво са видели – продължаваше в патос да говори Балабанов. – Искам фабриките ми да просъществуват дълго и печелившо. Искам да ги направя от камък, здрави и солидни. Искам да са вечни като камъка – той спря и отпи голяма глътка от чашата с  червено вино. – Поканих ви, господа, защото вие знаете как да строите с камък. Вие сте майстори и го доказахте с работата си в дефилето.
          - За нас ще бъде чест да работим за вас – на развален български каза Поли Луизи. – Мисля, ще успеем да се разберем за заплащането и работата ни заедно ще бъде повече от успешна.
          - И аз искрено се надявам на това. Господа, след този обяд, който, вярвам, е апетитен и вкусен, ви каня да разгледате плановете за строежите и да се срещнете с едни от най-добрите архитекти в областта. Уредил съм автомобили, с помощта на които всички заедно да посетим кариерите около Върбешница и Горна Кремена, за да чуя компетентното ви мнение относно качеството на намиращия се в тях варовик. А сега – наздраве!
 
II
 
          След като излязоха от канцеларията на Тодор Балабанов, повече от доволни,  Поли Луизи, Франческо Красини, Антонио Чедолини и Франческо Санкета се отправиха към познатата им вече гостилница в близост до гарата, където поръчаха няколко бутилки червено вино и започнаха да ги пият, разговаряйки за случилото им се през деня.
          - Днес е щастлив ден не само за Мездра, но и за нас! – каза Поли. - Подписахме повече от добри договори с богатия господин.
          - Мисля, че варовикът, който се намира в землището на Върбешница е с отлични качества. С него можем да свършим работата, за която ни наеха – присъедини се Антонио. – Наздраве!
          - А и не само върбешкият камък е отличен. Върбешките моми са направо прекрасни! Днес успях да се влюбя няколко пъти – добави Красини.
          - Понякога животът е много хубав! Наздраве, приятели! – и Санкети вдигна високо чашата си.
          - Но не трябва да се заблуждаваме, че всичко ще върви по вода – замислено каза Поли Луизи. – Кариерите на Върбешница не са разработени. Хората ползват само повърхностните плочи, от които си правят зидове и покриват къщите си. Те не знаят, че под тези изветрели скали се крие прекрасен плътен варовик. Но повече от сигурен съм, че Балабанов знае за варовика. Търговецът е умен и от днешните му думи разбрах, че има намерение да прави не само фабрики, но и да развива голям бизнес с камъка. За това сме му нужни ние.
          - А на нас са ни нужни върбешките моми! – продължаваше да се опиянява Красини. – Предлагам да се установим във Върбешница. Селото е близо до Мездра, лесно се стига до нея, а и така, всеки ден ще можем да виждаме прекрасните девойки.
          Мъжете допиваха последните чаши отлежал врачански мискет. Всички те бяха единодушни в желанието си да останат на работа в Мездра и да се опитат да установят живота си във Върбешница. В разцвета на силите си, те не се страхуваха от предизвикателствата, които съдбата им поднасяше. Знаеха, че са най-добрите в каменоделския занаят в тази област и имаха сериозното намерение заедно с Балабанов да променят облика на този все още затънтен край.
 
III
 
С помощта на върбешчени, четиримата майстори разработиха кариери за добив на бял врачански камък. Работата беше трудна, всичко се вършеше на ръка, но скоро от земята се показаха първите бели каменни блокове, които трябваше да се вградят в основите на индустриализираща се Мездра. Трудната каменоделска работа се компенсираше от любовта и уютът, които четиримата италианци намериха в създадените от тях семейства. Прекрасните им съпруги се грижеха те да получават всичко, от което се нуждаеха и да не мислят за други жени извън Върбешница. С трудолюбието си и майсторлъкът, те привлякоха на работа в кариерите голяма част от върбешките мъже, повечето от които по това време бяха безработни. Скоро не остана къща в селото, от която рано сутрин да не излизаше каменоделец. Каменоделският занаят се разпространи в цялата околия. В Царевец дойдоха да добиват и обработват камъни още двама италианци, строили железопътната линия в дефилето.
Бяха трудни времена. Нямаше пари. Хората едва свързваха двата края. От заработеното на кариерите успяваха да си купят само храна. Но и тя се намираше изключително трудно. Италианците бяха принудени да разменят продукцията си срещу брашно, месо и стоки, които не можеха да се произвеждат в домашни условия. С полученото на пазара, те се разплащаха с работниците си. Спиртната фабрика растеше бързо, а Балабанов, доволен от ставащото, гледаше опиянен далече напред в бъдещето с изпълнен с надежда за добра печалба поглед.
 
IV
 
          - Няма да учиш този занаят! Той не е добър. Труден занаят е и не е за тебе. Разбра ли ме добре? – Христо Августинов се караше със сина си, който току-що беше завършил седми клас във върбешкото училище и заедно с двама от своите приятели искаше да продължи образованието си в техникума по каменообработване в Кунино. – Прадядо ти Поли Луизи и дядо ти Август цял живот са чукали камъни по кариерите и какво постигнаха? Нищо! Ти трябва да следваш, учен да станеш! Не ти трябва това каменоделство.
          - Но татко, искам да стана като теб майстор-каменоделец. Аз знам толкова много за занаята. Ти самият си ме научил на толкова много неща.
          - Пак ти казвам, Гурко, няма да дишаш този прахоляк. Един ден ще се разболееш от силикоза.
          - Но ти не си се разболял. Нали?
          - Слушай какво. Още утре ще отидем заедно с теб на Враца и ще те запиша в училище „Козма Тричков”. Много хора ми я препоръчват като добра гимназия с отлични преподаватели. Ще видиш, че ще ти хареса.
          - Там учи ли се за каменоделец?
          - Ще ти дам на теб аз един каменоделец! – Христо удари силен шамар на сина си, който изглежда се примири с бъдещето си.
          Гурко се роди на 16.IX.1946 г. във Враца в семейството на Христо Августинов, трето поколение майстор-каменоделец. Детството му премина във Върбешница. От малък започна да работи в частната кариера на дядо си и баща си. Буташе се между работниците, постоянно се упражняваше с чука и шилото, като нерядко си навличаше гнева на старите каменоделци. В двора на родната му къща, дядо му Август Поли Луизи беше наел петнадесетина работници, които целогодишно изработваха каменоделска продукция. Заради доброто си качество на изпълнение, тя лесно се пласираше на пазара. Основното си образование той получи във върбешкото училище „Христо Ботев”. Докато учеше в селското школо, Гурко не спираше да се увлича по каменообработването. Освен в кариерата на дядо си и баща си, той ходеше и по другите върбешки кариери. Заедно със своите приятели, Гурко беше твърдо убеден, че ще стане каменоделец. След отказа на баща му да го запише в Кунино, където връстниците му бяха вече приети, през 1961 година Гурко започва да учи осми клас в гимназията във Враца. Това беше най-дългата и тягостна година в живота му. Живееше на квартира, далече от село и любимото си занимание. При всяка възможност той се връщаше в къщи и прекарваше цялото си свободно време сред каменните блокове.
 
V
 
          - Татко, подадох си документите в техникума по каменообработване в Кунино и ме приеха – докато съобщаваше новината на баща си, Гурко се държеше на разстояние от готовия да го удари родител.
          - Какво си направил? Я повтори! – не вярваше на ушите си Христо.
          - Ще уча в Кунино, заедно с Пешо и Тодор. Не искам повече гимназията във Враца. Там е толкова скучно.
          - И как стана това? – продължаваше да се удивлява на дързостта на сина си той.
          - Ами така! Докато беше на работа в Пловдив, аз отидох с влака до Кунино, подадох си документите, издържах изпита по рисуване и ме одобриха.
          Поставен пред свършен факт и приятно изненадан от решителността на сина си, Христо замълча и само кимна в знак на съгласие. Докато размишляваше над случилото се, той си спомни своето детство. То беше преминало в работа с баща му по кариери, сред прахоляк и каменни отломки. Спомни си как двамата ходеха през делниците в София и заедно с други върбешчени участваха в строежа на ЦУМ, Министерския съвет и много други здания на растящата столица. Много от колоните и голяма част от детайлите се правеха във Върбешница и със здрави волски коли се транспортираха до София. Спомни си как заедно с баща си построиха къщата в село. Всеки път, когато се връщаха от работа в столицата, в раниците си слагаха свито на топки арматурно желязо, което беше изключително необходимо за строежа на къщата. Желязото беше кът, не се намираше в село, а без него не можеше да се отлее бетонен трегер, които да носи втория етаж на масивната къщата, по-голямата част от която беше изградена от камък. В основите й бяха вградени каменни плочи, дълги по метър и половина, ръчно изработени и прави под нивелир. Двата й етажа се свързваха с вити каменни стъпала, майсторски изработени и сухо сглобени едно за друго. Каменни подпрозоречни дъски, колони и изящно изработени орнаменти завършваха фасадата на каменоделския дом. Спомни си как, докато строяха къщата, на улицата пред нея се чукаха колоните за читалището във Враца. Всички тези спомени го разчувстваха и усмириха. Той погледна Гурко, който продължаваше да се страхува от него.
- Добре, щом така си решил, нека бъде твоята воля – и той разреши на сина си да следва стъпките на рода Луизи.
        
VI
 
          През 1962 година Гурко постъпи като ученик в техникума по каменообработване в Кунино, който се намира до гарата, в близост до селското гробище. За времето си това училище беше много силно. Влизаше се трудно и в него кандидатстваха деца от цяла България. В Кунино идваха дори от чужбина, за да се учат на каменоделски занаят. Голяма част от преподавателите бяха следвали каменообработване в Италия и Чехия. Всички притежаваха дипломи и майсторски свидетелства по занаята.
Курсът на обучение беше петгодишен. През първата година задължително се спеше на пансион. В две селски къщи, одържавени и превърнати в спални помещения, децата прекарваха заедно дните си. В курса на Гурко се обучаваха четиридесет и двама ученици, от които единадесет бяха момичета. Имаше деца от всички краища на страната – от Генерал Тошево, Свиленград, Нова Загора, Мездра, Враца, София, Кунино, Върбешница и други места. Освен общообразователните предмети, изключително много се наблягаше на каменообработването. През последните две години на обучението, практиката беше много повече от теорията. Учениците редовно посещаваха каменните кариери около Мездра и получаваха ценни познания за добива и съхранението на камъка. По това време той се добиваше ръчно и изключително трудно. По принцип, в кариерите не се работи с взрив, както в рудниците. С помощта на барабана, една хоризонтална дупка, дълбока четири метра, се биеше на ръка за една седмица. В издълбаната дупка се залагаше каменарски барут и се взривяваше. По такъв начин каменният блок се отлепяше по водата. За да се отдели вертикално от масата, в скалата се пробиваха кониерни дупки, в които, с помощта на клинове, варии и странични железни плочи, камъкът се отцепваше под формата на блок. В далечното минало, във вертикалните дупки се е слагала върба, която се е поливала с вода. Върбата се надувала и камъкът се цепел. Едва през 1972 година, във Върбешката кариера се въведоха каменорезни машини. Първите от тях бяха руски и режеха скалата с дискове. По-късно, дисковите резачки бяха заменени с диамантени въжета, които освен че режеха камъка по-широко, значително съкращаваха времето за неговото добиване.
  Именно на кариерите, Гурко разбра, че от всеки камък не става скулптура. Той трябва внимателно да се подбира, да бъде здрав и подходящ за фигурата, която ще се прави от него. Пак там, той научи, че белият врачански мрамор всъщност не е врачански, а се добива в кариерите на Върбешница, Царевец, Горна Кремена и Кален. Във върбешката кариера, Гурко се научи да прави стъпала, като най-трудното се състоеше в оформянето на стъпалния зъб. По-късно, той демонстрира умението си в техникума, където беше помолен да покаже на останалите ученици, как да постигнат съвършенна изработка на едно стъпало.
Въпреки че върбешкият варовик е по-мек, той практически може да живее със стотици години. Ако камъкът, обаче, бъде изваден през зимата и остане на открито, то той се пука, заради съдържащата се в себе си естествена влага. И то се пука по такъв начин, че след това той не може да се използва абсолютно за нищо. Не става дори за ограден зид. Извади ли се през лятото, след като изсъхне добре, камъкът става практически вечен. Както казва древната поговорка: „Всичко се страхува от времето, а времето се страхува от пирамидите”, понеже те са каменни.
За практически цели, в техникума се ползваше камък, ваден от Върбешките кариери и от кариерата в Кунино. Пясъчникът, който се добиваше в кунинската кариера, беше много мек и ако се ползваше за външно строителство, той бързо потъмняваше. Стоеше като вар, но пък беше лесен за обработка. Преподавателите в техникума намираха поръчки, които учениците в часовете за практика изпълняваха. Голяма част от подпрозоречните дъски, колони, порти и плочи в Кунино са дело на възпитаниците на техникума.
 
VII
 
През 1967 година Гурко завършва техникума като среден техник по каменообработване. За разлика от дядо си и баща си, които притежават майсторски свидетелства, той получава държавна диплома. В миналото, поради липса на специализиран техникум, където да се овладява занаята, каменоделците са чиракували няколко години при някой от големите майстори-каменоделци. След това, те полагали изпит, на който демонстрирали уменията си пред компетентна комисия. При успешно положен изпит се издавало майсторско свидетелство, което давало правото на притежателя му да практикува каменоделския занаят.
След като завършва техникума в Кунино, който е единствен по рода си на целия Балкански полуостров, Гурко продължава да работи съвместно с баща си Христо Августинов. Заедно с техен познат, те чукат камъни в Копривщица. Правят релефи и човешки лица. Специализира се в обработката на морени.  
През 1968 година Гурко е приет за войник в казармата в София. През първата година от службата си, той е изключително много търсен, заради умението си да придава форма на камъка. Често пъти отказваше, имаше това право, но през втората година нещата се промениха.
- Редник Августинов? – изкрещя влезлият в спалното помещение ротен командир.
- Аз – изпъна се като струна Гурко.
- Редник Августинов, имаш пет минути да си приготвиш багажа – продължаваше да говори на висок глас военният. – По заповед на генерала, командващ военното поделение в Копривщица, те командироваме при него.
- Тъй вярно!...Но, как така в Копривщица? – Гурко недоумяваше. – Какво съм направил, че ме местите толкова далече? – той искаше да си остане в София, понеже често имаше възможност да гледа концерти и футболни мачове.
- Не говори! Това е заповед. Ще се научиш да си довършваш работите, които започваш!
- Тъй вярно! За какви работи става въпрос?
- Времето ти изтече, редник. Ходом марш! Към портала! – ротният командир изкряска на ококолилия широко очи Гурко, който в бързината едва успя да натъпка в мешката си малкото дрехи, които имаше.
Докато вървяха към изхода на казармата, на Гурко беше обяснено, че отива на работа в Копривщица, за да довърши започнатия с баща му преди година каменен ансамбъл в града.
Събитията в Чехословакия през 1968 година съвпаднаха с работата на Гурко в Копривщица като военен. Заради нея, той не беше изпратен заедно с войниците от Копривщица, Харманли, Звездец и Грудово, които бяха командировани в социалистическата република, за да помагат на властта при потушаване на избухналия бунт. Бунт, в който загубиха живота си няколко български момчета.
 
VIII
 
          След като завършва работата си в Копривщица, през 1970 година Гурко е уволнен от казармата. Завърнал се на село, той започва работа във Върбешката кариера, а след това и в кариерата в Царевец, като майстор. Заради уменията си, скоро е преназначен за групов майстор, отговарящ за цялостната дейност на кариерите. По негово време, в кариерата във Върбешница се въвеждат първите руски дискови каменорежещи машини с ширина на диска деведесет сантиментра.
          След три години каменообработване в кариерите, през 1973 година Гурко ги напуска и започва работа като техник в „Благоустройствено строителство” във Враца. Като началник цех, през втората година от работата си, той става врачанин и член на Съюза на българските художници и постъпва в „Художествен комбинат за монументални изкуства” (в момента има само бронзолеярна, няма каменоделна – бел.авт.). В цеха (в момента унищожен – бел.авт.), намиращ се в началото на Върбешница, по пътя за Мездра, заедно с още десет майстори-каменоделци, Гурко изработва голям брой паметници и бюстове по проекти на различни скулптори, завършили Художествената академия в София. Днес много от тях са унищожени или премахнати, защото са били на партизани и комунисти.
          По случай стогодишнината от Априлското въстание, Гурко участва в изграждането на комплекса в Панагюрище. За една година в Илиянци, каменоделската бригада от Върбешница, изработва ръчно от гранит Хвърковатата конница на Бенковски. Останалите бригади от Царевец, София и Варна, създават централната фигура и релефите на мемориалния комплекс. Заради твърдостта и здравината на гранита, добиван от кариерата в Черноморец (днес консервирана заради опазване на черноморския бряг – бел.авт.), към каменоделските бригади е зачислен и ковач, който постоянно ремонтирал и клепел изтъпените шила, чукове и шкарпели на майсторите.
          След дейността си в комбината за монументални изкуства, върбешкият майстор постъпва последователно на работа в предприятие за културен отдих и художествена окраса и „Минерал сувенир” във Враца. Работи с бял врачански камък, мрамор, гранит и риолит.
 
IX
 
          Гурко Августинов: „През 1992 година, на петдесет и осем годишна възраст, се пенсионирах със сто четиридесет и пет лева пенсия. От 1970 година до пенсионирането си нямам нито един ден прекъснат трудов стаж. Открих частна фирма във Враца. Сутрин започвам работа от десет часа и свършвам в девет вечерта, че и по-късно. Често пъти жена ми звъни притеснена по телефона, за да ме пита, дали всичко е наред и няма ли да се прибирам в къщи. Така е. Работата ме поглъща целият. Времето минава неусетно, особено, когато правя образ на някого, глава. Сега всичко е лесно. С пунктир-машината разстоянията се пренасят много точно и прецизно, стига да знаеш как да боравиш с нея. В миналото всичко се правеше на ръка. Трябваше ти истински майсторлък, за да уподобиш образа на първообраза. Никога няма да забравя старите върбешки майстори Найден Тодоров, Валентин Гоцев, братя Динковски, баща ми. От тях научих много.
          За съжаление, каменоделският занаят замира. Труден е, бавен е, печалбата е мъчна. Все по-малко млади хора имат желание да се захващат с него. И техникумът в Кунино замира. Материалната базата се руши, заедно с реномето му. Аз съм четвърто поколение майстор-каменоделец. Съдбата ме дари с две дъщери, които не поеха по пътя на камъка. Сега имам внук, който се интересува само от автомобили. Така, в рода ми няма кой да продължи започнатото от Поли Луизи. Като видя камък, лесно си представям, какво може да излезе от него. Казват, че фигурата е в камъка, само трябва да се изчисти ненужното.
          Днес каменарите са много повече от каменоделците. Разликата в уменията между тях е огромна. Върбешница загуби своите майстори, остана само славата, донесена им от тях. След като закрих фирмата си преди две години, от чукане по камъните ми остана само болката в ръцете. Това е. Благодаря на Бога, че не се разболях от силикоза. Останалото е история, сътворена от камък.” 

Информатори / Автори
Владимир Коловски / Майстори: сборник разкази, 2014
Илюстрации - Йордан Лютибродски

Истории от От Дунав до Балкана