От Дунав до Балкана


БАЙ ВАСИЛ


Категория : Моята история / нашата история
photo

БАЙ ВАСИЛ / Васил Найденов – майстор строител

 
„Почнеш ли една работа, може да се
затриеш до кост, но ще я свършиш,
защото тя ще те храни. Не я ли
свършиш – загубен си!”
 
Васил Найденов – майстор строител
 
Всички хора трябва да се захванат с работа. Но работа каква? Изборът на професия в живота е свързан с колебания, със съмнения за правилността на самия избор и увереност в собствените ни възможности. Е, поне човек има шанс, ако не е избрал правилната работа, да я смени, стига да не е много късно и той самият да е осъзнал вътрешната необходимост за това.
Бях петнадесет годишен, току-що взел диплома за основно образование. Поради липса на средства не можех да продължа по-нагоре в обучението си. Повечето от моите връстници постъпиха да учат в строителния техникум във Враца. Аз започнах да се оглеждам за занаят, за професия, с която да мога да посрещна нуждите на обикновеното си съществуване. По това време, в края на петдесетте и началото на шестдесетте години на двадесети век, Враца се развиваше бързо, с всеки изминат ден. Строяха се нови жилищни и обществени сгради. В града имаше нужда от майстори-строители, от опитни хора, които да вземат участие в променящия му се облик. Може би, това беше и причината, повечето от моите съученици да изберат строителния техникум като продължение на своята кариера, с надеждата един ден да си намерят работа в строителния бранш. Аз прехвърлих куп професии и занаяти, като възможност за работа, но нищо не успя да ме привлече, не можа да ми легне на сърцето, както се казва, вътрешно да се почувствам сигурен в избора си, докато не срещнах трънчани.
Майсторите от Трън бяха дошли във Враца, за да работят по строежите. Изморен и отчаян от опитите си да се хвана някъде на работа, аз започнах често да се спирам и да ги гледам как зидат, мажат и покриват къщите по новите улици на разрастващата се във всички посоки Враца. Прииска ми се и аз да мога да работя като тях. От сутрин до вечер висях и с чиста завист наблюдавах как изпод майсторските им ръце се раждаше новият, недокоснат от обитатели, градски жилищен фонд. Работниците ме забелязаха, че постоянно и упорито ги шпионирах и започнаха да ми възлагат малки и незначителни задачи. Носех вода, метях, чистех и постепенно се приобщих към една от бригадите. Те ме приеха и назначиха за общ работник. С течение на времето и отхвърлената полезна работа, аз се обиграх и реално осъзнах, че това е професията, която толкова дълго съм търсил, професията, която искам да работя. Дори без завършен строителен техникум, аз реших и силно повярвах, че с упорит труд и много учене, ще успея да овладея занаята и да стана майстор-строител като всички тези хора от Трън.
Бригадата, кък която бях зачислен, извършваше довършителни работи по хотел „Хемус”, който тогава беше към „Балкантурист”. Основното, което се правеше, беше измазване на фасадата и вътрешността на сградата. Аз имах минал опит в мазането, но едва тогава видях и разбрах, как това се върши качествено. Благодарение на тях, аз успях да усъвършенствам това си строително умение.
Освен мен, в трънската бригада работеше и още един врачанин – Тодор. Той имаше по-голям опит в строителството, отколкото аз, а и на години беше по-възрастен. След като обектът беше завършен и „Балкантурист” се сдоби с чисто нов хотел във Враца, майсторите от Трън си заминаха. Тодор ми предложи да отида с него в „Заводски строежи”, към които той вече беше работил. Обеща ми добро заплащане при показан добър труд от моя страна. Тодор беше свадлив и недоверчив човек, което първоначално ме спря да приема предложението му, но в последствие склоних да работя отново с него. Прецених, че това беше много добър шанс да продължа усъвършенстването си като майстор-строител.
„Заводски строежи” строяха циментовия завод в Бели Извор. Проектът и изпълнението му представляваха мащабна задача. С постъпването си на работа в Бели Извор, Тодор сформира бригада от петнадесет човека, в която се включих и аз. Бях толкова амбициран, че с голямо желание и хъс изпълнявах всички поставени ми задачи. Не щадях сили за нищо. Използвах обедните почивки, за да уча нови неща от опитните майстори, които се трудеха там. Изглежда, ентусиазмът и силното ми желание за работа са привлекли вниманието на ръководството.
- Василе, къде ходиш, никъде не мога да те открия? – един от инженерите, наблюдаващи строежа, ме хвана за лакътя и ме задърпа в посока, в която след миг видях красива жена. Тя беше фотограф - факт, който установих от висящия й на шията фотоапарат. – Бързо, събери хората, с които работиш и всички елате тук! – с нетърпение и припряност продължаваше да нарежда той.
 Аз и хората от моето звено се събрахме, а фотографката, която, поради чистия си външен вид, се открояваше отчетливо на целия зацапан с вар и тухли фон, ни подреди в редица. Призовавайки постоянно да се усмихваме, тя ни направи кратка фотосесия. Никой от нас не разбираше какво точно става, но, сигурен бях, че на всички им беше приятно да гледат как красивата жена, в стремежа си да хване стройната ни редица от всеки възможен ъгъл, се навежда напред, кляка и кълчи, като по такъв начин разкриваше прелестните си форми. В последствие се разбра, че снимките са поместени във вестник „Труд”, като тяхната цел е била да представи на четящата аудитория устремът и резултатите на една трудова бригада.
Този случай се разнесе светкавично из завода, още преди да бъде напечатан първия вестникарски брой. Достигнал до ушите на Тодор, моя бригадир, той успя да породи завист в него.
- Господин началник, как можахте да снимате Васил и да го предложите за награда? Та нима на строежа не работят по-добри и опитни майстори от него? – ядосан от факта, Тодор се оплака в мое присъствие на главния началник на строежа Кожухаров.
- Тоше, слушай какво ще ти кажа. Изборът на Васил е взет след общото наблюдение на администрацията, на техническото и партийно ръководство на завода, както и на отдела по качествен контрол. Всички тези хора единодушно са се спрели на него и са ми го посочили като пример за подражание.
Аз стоях леко настрана от спорещите началници и за първи път в живота си вътрешно почувствах гордост и задоволство от себе си. Не че се бях стремял да получа признание или специална награда. Не. Резултатът от работата ми показа, че с упорит и честен труд може да се постигне много.
Тодор се засегна от отговора на прекия си началник и спря да ми говори. Имах чувството, че съжаляваше, за дето ме беше приел в бригадата си. Аз нямах никаква вина. Човек никога не трябва да съжалява за това, че е срещнал някого.
В бригадата на Тодор, която се ползваше с голям авторитет и уважение сред строителите, работих два месеца, до самия завършек на циментовия завод. Освен завода, аз участвах в строежа на естакадите, водещи към, складовата база и различни по вид и предназначение помощни помещения. В края на работния период, очаквах с нетърпение да получа първата си заработена заплата като общ работник.
- Ти ли си Васил Найденов? – попита ме един човек по време на раздаване на трудовите възнаграждения.
- Аз съм.
- За два месеца работа на строежа в Бели Извор ти се дължат осем лева заплата!
- Осем лева?! – не вярвах на ушите си аз. – Само осем лева? Нали не се шегувате с мен? За тази работа трябва да получа поне двеста лева, както другите работници!
- Да, но върху заплатата ти е наложен запор – поясни данъчният.
- Какъв запор, аз нямам задължения към никого? Всичко съм заработил с честен труд. Попитайте когото искате в завода.
- Запор е наложен на баща ти. Понеже той не може да плати, ти ще поемеш неговите задължения – отсече станалият ми неприятен по време на разговора човек.
- Къде е баща ми, къде съм аз? Кой изхранва семейството ми – той или аз?
- Мълчи, такъв е законът! – повиши ми тон той.
- Любене, – така се казваше данъчният – ти хаир няма да видиш в този живот! Не си справедлив към хората. Не прилагаш правилно закона. От мен да знаеш, че това, което се губи се намира, както и това, което се намира, се губи – казах му аз и напуснах възмутен стаята, в която бях влязъл с настроение и желание, за да получа първите честно спечелени пари в живота си.
След месец и половина Любен загина в автомобилна катастрофа.
Подадох молба до главния инженер на строежа в Бели Извор, с искането да ми се повиши разряда. Дотогава работех с нисък, четвърти разряд.
- Василе, защо искаш да ти повиша разряда, за къде бързаш? Млад си, животът е пред теб. Време ли нямаш? – попита ме Захариев, главният инженер.
- Господин Захариев, прав сте. Времето нито се печели, нито се губи. То е относително – започнах аз. – С този разряд, който имам в момента, работят голяма част от общите работници при вас. Повечето идват и си заминават, не са постоянни като мен в строителството. За тях то не е цел в живота им. Докато аз съм го избрал като професия, занаят, който да ме храни. Смятам, че мога да работя по-добре от повечето общи работници, които са тук. Позволете ми да се явя на изпит и да покажа пред вас и комисията на какво съм способен. Моля ви!
- Добре, Василе. Можеш ли да доведеш на изпита и техническия ръководител, при когото си работил, за да потвърди казаното от теб.
- Благодаря ви, господин Захариев! – зарадвах се на съгласието му аз.
След разговора с него, се втурнах да намеря прекия си технически ръководител.
- Бай Цветко – така се казваше той – ще се явявам на изпит за повишаване на разряда. Можеш ли да дойдеш и да кажеш две добри думи за мен пред комисията?
- Ще дойда, Васко. Непременно ще дойда! Обещавам ти!
На Цветко бях работил много неща и всичките му ги направих така, както трябва. Аз имам принцип в живота си – каквото и да правя, правя го както трябва, изпипвам го до последния детайл. Една работа не е ли изпипана до край, значи тя не е свършена.
Дойде денят на изпита ми. Комисията, председателствана от главния инженер на „Заводски строежи” Захариев, ме накара да измажа една тухлена стена, като трябваше сам да си приготвя разтвора. Плюх си на ръцете и за един час я измазах цялата пред очите им точно така, както се бях научил от трънчани.
- Много добре, отлично си я изпердашил! – похвали ме Захариев. – А какво ще каже прекият ти технически ръководител? – обърна се той към присъстващия на изпита Бай Цветко.
- Господин началник, Васил е много добър строител, даровит е и според мен напълно заслужава да му се повиши разряда – застъпи се за мен Цветко. – Той работи не по-зле от майсторите в бригадата, която ръководех.
- Добре, убедих се, а и Васил доказа, че заслужава по-висок разряд. От името на комисията му повишавам разряда на шести! Честито, Василе!
Бях на шестото небе от щастие. Въпреки че не получих никакви пари за работата си в циментовия завод, аз си тръгнах предоволен от Бели Извор.
Върнах се във Враца и постъпих на работа в Строителната (строително предприятие – бел.авт.). Зачислиха ме като майстор към двадесет и пет членната бригадата на Павел Вълков. Както преди, така и тук, аз продължих да работя усърдно, като изпълнявах в срок всички поставени ми задачи.
Имах един такъв интересен случай. Цялата бригада работеше на поредния строеж. Аз и една част от работниците седяхме на скеле. Под нас, няколко човека от групата започнаха да топят асфалт в една тава. Запалиха огън, а с огъня и асфалтът пламна. Те се уплашиха и започнаха да крещят. В близост до асфалтовата тава имаше платнище, което се използваше против дъжд, за сушина. Като по команда, асфалтаджиите се втурнаха към него и започнаха да завиват горящата тава. В първия досег с огъня, платнището пламна като факла, която без малко щеше да изпогори ръцете на носещите го. Те го захвърлиха, като изпаднаха в истинска паника. Огънят се разгоря яростно, бълвайки дебели черни облаци дим. Реших да им изгася асфалта. Бързо слязох от високото четири етажа строително скеле, разгоних безидейно суетящите се около огъня хора, взех една дъска и започнах да бъркам асфалта. Той се беше напълно втечнил и от бъркането, огънят постепенно угасна.
- Продължавайте работата си и за напред много внимавайте какво правите! – казах им аз.
Изплашени и опушени като локомотивни огняри, те се спогледаха и един от тях рече на дошлия бригадир, който беше видял от далече черния дим:
- Ей, господин бригадир, ако не е Васил, ние не може да мръднем от мястото си! Той ни изправя корнизите, коригира нивата на водосточните канали и неговият отвес винаги мери по-точно от нашия. Всички ние сме му много задължени за помощта, която ни оказва!
Влезе ли човек в един занаят, той може да научи и постигне много, стига да иска. Най-важното в строежа на която и да е сграда е всичко да си й е на мястото, съгласно проекта.
Павел Вълков се пенсионира. Всички единодушно ме избраха за негов заместник. Можеше да изберат дядо Иванчо, той беше по-опитен, сговорен, дълго време служеше в бригадата, но не – спряха се на мен, като техен следващ бригадир. Изборът им много ме зарадва, но отказах. Отказах, защото забелязах, че в тази бригада има хора, които гледат леснията – малко работят, клюкарстват, а в края на месеца претендират за големи възнаграждения. Напуснах бригадата. Човек от време на време трябва да се мести. Той никога не може да седи на едно и също място.
Така, през 1967 година, с още двама майстори сформирахме касетната фабрика (полигон за изливане на бетонни панели за сглобяемо строителство – бел.авт.). Към нас се присъединиха още трима души и станахме малка бригада. Аз бях неин ръководител. Знаеха ни като бригадата на Васил.
Няколко дни след образуването на бригадата, ни наеха да построим един от  големите и дълги блокове във Враца – „Петър Бачков”. Бяхме гладни за работа. Въпреки че групата ни беше малобройна, ние се захванахме със строежа. От единия му край копаехме, от другия наливахме бетон. В хода на работата, около нас започнаха да се навъртат работници. Идваха при мен и ме питаха, дали могат да се присъединят към бригадата ми. Давах шанс на всеки да се труди. Никого не съм връщал. Хората сами се отказваха, като видеха, че не могат да се справят с възложената им работа. Ден след ден бригадата ни растеше. Растеше и „Петър Бачков”. Бавно, но растеше. Около мен се образува стабилно ядро от десет съвестни и можещи майстори. От тях само четирима бяхме врачани. Останалите живееха в Криводол, Краводер и в мездренските села Кален, Горна и Долна Бешовица.
По време на строежа на блока се запознах с Владимир Непочатний – руснак, техник-инвеститор към „Заводски строежи”. Един ден той дойде при мен и ме помоли да му отпусна двама от майсторите си. Дотогава не го познавах. Имал нужда да му се довърши някаква работа. Аз се съгласих и му услужих. Моите хора му свършиха всичко за един ден. Владимир остана изключително доволен, както от бързината на работата, така и от качественото й изпълнение. Той много хареса бригадата ми и в бъдеще щеше да се превърне в много ценен човек за нас.
След две години здрава работа, десет души завършихме „Петър Бачков” – стабилен пететажен блок от тухли и бетон, със сто апартамента жилищен фонд.
Веднага след неговото завършване, Владимир Непочатний нае бригадата ми, за да започне строежа на „Химик-2”, блок, в който трябваше да живеят работниците от химкомбината във Враца. За технически ръководител, той назначи Милка Рачева, жена с висше образование и два завършени дотогава обекта под нейно ръководство.
През първите дни на изкопните работи за основата на блока, Милка гледаше цялата ми бригада някак си подозрително, сякаш се съмняваше в способностите й да изпълни възложената й задача.
- Бай Василе, – веднъж ми рече тя – този блок „Петър Бачков” сте го строили цели две години!
- Толкова, две години – потвърдих й аз.
- А защо толкова много сте го строили?
- Милке, в този блок могат да живеят повече хора, отколкото има в твоето село! – затиснах й устата аз без много да се церемоня.
Тя преглътна парливия ми отговор и си замълча. Ние продължихме да си вършим съвестно работата под критичния й и силно съмняващ се в способностите ни поглед. Милка имаше две помощнички. Едната от тях, лично инструктирана от нея, непрекъснато ни държеше под око. Правеше внезапни проверки на работното място, следеше качеството на работа, дали някой кръшка и постоянно подпитваше работниците ми всякакви неща. А в моята бригада работеха прекрасни момчета и момичета. Те бяха млади и изключително духовити. В разговорите с изпратената им надзирателка, те успяха напълно да спечелят доверието и симпатията й.
- Какво става с тази бригада на Васил? Ще я бъде ли? – попита я Милка.
- Милке, - докладва помощничката й – ние имаме грешна представа за тези хора. Те са били не само добри строители, но и съзнателни и весели младежи. При тях няма караници и проблеми. Работят с удоволствие и желание на строежа.
След застъпничеството за нас от страна на помощничката си, Милка, която досега беше имала много проблеми с предишните си бригади, се успокои и сдобри с мен и хората ми. Започна да ни се доверява, като често се допитваше за неща, които не разбираше или бяха извън нейната компетенция. Всички и показваха и обясняваха с много любов. Тя до такава степен се увлече от нас и работата ни, че като технически ръководител на обекта повлия на инвеститора Непочатний, който от своя страна й отпускаше сто и петдесет процента месечни заработки за бригадата ми.
- Бай Василе, – един ден ме попита колега от бранша – има една бригада, която си няма бригадир. Ще я приемеш ли към твоята, да се обедините някак си? Работниците може да не се задържат дълго при теб, но нека останат, не е редно да се лишат от работата си.
- Нямам нищо против, нека заповядат. Работа има за всички – съгласих се аз.
Дойдоха шестнадесет човека. Разпределих ги сред работниците си. След няколко дни се появи старият им бригадир. Поиска си хората обратно. Никого не бях взел насила и никого не задържах против волята му. Осем човека си тръгнаха, осем останаха с мен. Така, бригадата ми нарастна до осемнадесет души. Всички заедно издигнахме „Химик-2” и го покрихме, с което си изпълнихме поетото задължение.
Веднага последва новото ни пренаемане за строежа на блок „Химик-3”. Инвеститорът Владимир Непочатний изрично настоя ние да сме тези, които да построят близнака на „Химик-2”. Хората ми се радваха на гласуваното им доверие и на постоянната работа, която имаха. С еуфория започнахме да строим новия жилищен блок.
- Бай Василе, не знам как да ти го съобщя? – Милка Рачева дойде при мен силно разстроена и видимо ядосана. – По време на строежа на „Химик-2”, вашата прекрасна бригада направи икономия на материали за шестдесет хиляди лева. За съжаление, управниците отрязаха всичките тези пари и си ги прибраха за себе си. Вие нищо няма да получите.
- Няма нищо, Милке – спокойно приех факта аз – нека човек да се изкушава от добрите, а не от лошите работи. Ние с теб си свършихме честно работата. Това е важното. Да не притуряме към себе си повече – и без това имаме много.
Построихме и „Химик-3”. Направихме го със същата икономия на материали, както и предшественика му. Вече имахме база за сравнение и ясна представа как се правят нещата.
Реномето на бригадата ми се повиши. Хората във Враца ни познаваха и сочеха за пример в строителството. Не закъсня и следващата ни поръчка:
- Бай Василе, ще дойдете ли да построите училището за бавно-развиващи се деца във Враца? – попита ме Маргарита, следващият ми технически ръководител.
- Ще дойдем. Нали ние сме по тази част. Ако не блок, училище, ако не училище – курник, но ще строим! – приех предложението и аз.
Преди да постъпим на работа на строежа, тя беше пуснала багер, за да направи изкоп за основите на училището. Като се вгледах по-внимателно в работата му, нещо ми подразни окото, не ми хареса. Някак си този багер копаеше не както трябва. Вместо да подравни терена, той го правеше още по-стръмен. И никой не предприемаше действия. Аз отидох при техника и я попитах, дали всичко по основите на бъдещото училище е наред. Тя ме увери, че всичко е под неин личен контрол. Аз продължих да настоявам за сверяване с плана и в крайна сметка се оказа, че бях прав. Беше допусната груба грешка още в първия стадий на строежа. От ръководството на предприятието незабавно назначиха нов технически ръководител – Иван Цветковски.
- Бай Василе, аз ще ви бъда новият началник. Искам да научиш хората си да ме уважават и да не се подиграват с мен по никакъв повод! – строго се запозна той с мен.
- Това няма да стане. Тези работници не са хората, за които ги мислиш. Обещавам сериозна и професионална работа от страна на бригадата си.
Строежът на училище „Петър Берон” се извърши с панели и след няколко месеца той беше пред финал.
Успоредно със строежа на училището, Иван Цветковски започна изграждането на комплекс „Хъшове” в близост до отбивката от главния път Е-79 за селата Паволче и Челопек. Цветковски се нуждаеше от нова работна ръка. Останал доволен от представянето на бригадата ми, той ме попита, дали мога да отделя част от хората си, които да започнат строежа на „Хъшове”. Това му предложение беше добре дошло за мен. Училището беше пред завършек и повечето от моите работници не можеха да се разгърнат изцяло в работата си, а не исках да пъдя никого от бригадата.
Аз оставих двама опитни майстори, които да наблюдават довършителните работи по училището и с останалите хора се преместихме на „Хъшове”.
Теренът, на който щеше да се строи комплексът, беше пуст. Представляваше една гола ливада. В първия си работен ден на „Хъшове” се започнах с Иван Митрофанов – земемер, който беше назначен да извърши оразмеряването на строителния терен. За няколко часа направих шнуровото скеле по земята и го обмрежих с пирони. Двамата с Иван започнахме да мерим с теодолита. Той мери, аз му помагам. След половин час работа, забелязах, че Иван няма опит в това, което върши. Той се изнерви, започна да псува теодолита и да се оправдава с него за неуспеха на работата си.
- Иване, знаеш ли какво бих ти предложил?
- Какво?
- Бих ти казал да се успокоиш. Защо не оставиш тази работа на мен. Нека аз да се опитам да направя измерванията. Ще те помоля само да ми дадеш плана на строежа.
- Добре, Васо. Дадено.
Иван замина нанякъде, оставяйки ме сам на терена с план в ръка. През живота си не бях вършил земемерна работа. Учудих се на себе си, защо се нагърбих да върша нещо, което не разбирам. Нямаше място за отчаяние. Всичко беше математика и мерене. Изработих си една тънка и дълга четири метра летва. С нея започнах да меря по скелето, да забивам пирони на определените точки и да сравнявам с плана. По такъв начин успях да догоня размерите на проекта с точност от пет сантиметра. Тази разлика не ме задоволи. Повторих всички измервания отначало. И отново, накрая пет сантиметра не излизаха и това си беше. Малко се ядосах. Човек винаги трябва да има едно зорко око. Дотогава винаги съм бил точен в мерките. Реших да не пипам повече нищо по оразмеряването и да оставя Митрофананов да го види.         
Два дни след като се разделихме, Митрофанов се върна на обекта.
- Е, Васо, какво направи?
- Ето това – разказах му какво бях измерил. – И накрая ми се явяват пет сантиметра разлика и не мога да разбера откъде ми идват. Мерих два пъти и все същото – с пет сантиметра греша.
- Ау, – той взе да ме прегръща сърдечно – това е нищо бе, Василе! Ти си свършил отлична работа! С теодолит не може да се постигне такава точност! А ти как си го постигнал, направо не мога да повярвам?!
- Ами как, – гледах някак смутено и в същото време радостно аз – оразмерих една дървена летва от четири метра и само с нея свърших цялата работа.
По това време се издаде постановление, с което титлата „бригадир” се замени от титлата „майстор”. В деня на започване на строителните работи, на входа на обекта се постави информационна табела, в която за първи път пред името ми се изписа новата ми титлата - „главен майстор” на хотелски комплекс „Хъшове”. Редом с моето име стояха имената на главния проектант Живко Желев, на инженер Стоименов и някои други хора, отговарящи за строежа.
Започна мащабно строителство. Нищо не ставаше без мен и моето одобрение. Към хората ми причислиха две чуждестранни младежки бригади. Едната беше от СССР, а другата дойде от Чехословакия. В тях членуваха средно по седем-осем юноши - обмен на кадри. Приех ги и още от първия ден забелязах, че след час-два работа, по един, по двама те изчезваха в околната гора. Попитах един от работниците какво става. Той ми обясни, че чужденците просто ходят по нужда в гората. Веднага наредих да се построи клозет, който да се ползва от всички работници. След като тоалетната беше готова, всички се ориентираха къде да ходят по нужда.
- Бай Василе, защо се смееш? – попита ме един от майсторите ми.
- Виж, направихме интернационален клозет насред голото поле! – продължих да се смея аз.
Отляхме първа плоча. Младежките бригади си заминаха и на тяхно място дойдоха да работят двадесет души от Крапец, които трябваше, както младежите, да ни      помагат на строежа. Всички те бяха земеделци от ТКЗС-то в селото. Нямаха опит в строителството, но за сметка на това бяха изключително съзнателни и изпълнителни хора. Човек винаги трябва да помни, че е роден, за да бъде съзнателен и разумен в този живот. Светът винаги се е нуждаел от разумни хора. Те постоянно ме питаха какво и как трябва да правят. След като им обяснявах само по веднъж, те на момента изпълняваха стриктно и точно моята заръка. Останах очарован от тях. Станаха ми близки като братя. За първи път в моята дългогодишна практика работех с хора, които не бяха строители и така бързо и правилно овладяват занаята. За по-малко от две седмици, те се обиграха до такава степен в строителството, че можеха спокойно да бъдат оставени без надзор в работата си. А надзор се правеше всеки вторник от седмицата. Главният проектант Желев и инженер Стоименов пътуваха от София до Враца с една „Лада” и следяха напредъка и качеството на строителните работи.
Ударихме втора плоча, покрихме хотела, построихме помощни помещения и успешно завършихме обекта. Построихме го така, както си му е редът – стриктно спазване на плана, качествено строителство и безаварийна работа.
По повод края на строежа, директорът на комплекса даде банкет за хората,  участвали в изграждането му. Аз, не знам поради каква причина, не бях поканен. В деня на празненството пристигнаха началниците от София – Желев, Стоименов и инженер Катева. Те седнаха на определените им централни места и след една минута станаха да си ходят – бяха видели, че мен ме няма.
-  Моля ви, къде тръгнахте? Още не сте седнали, а тръгнахте да си ходите?! – директорът на „Хъшове” подтичваше и се въртеше като пале около тръгващите си най-важни за него гости.
- След като го няма Бай Васил, ние нямаме работа тук! – отряза го Живко Желев.
- Останете, моля ви се! Ей сега ще ви го докарам на крака! – продължаваше да си кълчи изпотените ръце той.
Пред къщи спря кола. Тогава всички ме знаеха, че живея на „Средна гора” № 9 във Враца.
- Ти защо си седиш в къщи? Защо не си на банкета? – обсипа ме с бързи въпроси шофьорът, изпратен да ме откара в „Хъшове”.
- Аз съм отрязан!
- Кой те отряза? Бързо се качвай в колата, че си нямаш ни най-малка представа,  какво става там заради тебе!
Поизмих се набързо, хвърлих някакви прилични дрехи отгоре си и се качих в колата. Като пристигнах на „Хъшове”, какво да видя. Тримата началници от София стояха прави с връхните си дрехи до вратата на ресторанта. До тях се умилкваше човекът, който не сметна за необходимо да ме покани на банкета. Край масите стояха прави гостите, несмеещи да започнат веселбата без своите началници. От очите им се стичаха сълзи, които не можех да преценя дали бяха от радост, виждайки отрупаните с вино, ракия, мастика, водка, мечо грозде, врачанска теменуга, варени кокошки, свински пържоли, салати, пити и плодове маси или от мъка, че всичко това, което беше сервирано по тях, можеше да остане недокоснато, ако началниците не благоволиха банкетът да започне.
Веднага щом ме видяха, Желев, Стоименов и Катева тръгнаха към мен, здрависахме се и ме поканиха да седна при тях на централната маса. Веселбата започна. Всички се смееха, пиеха, приказваха, черпеха и истински се забавляваха. През цялата вечер, лично директорът на комплекса се грижеше всичко на нашата маса да бъде наред.
Така, с всеобщо веселие, предадохме напълно завършен комплекс „Хъшове”. Аз повече не стъпих там. „Хъшове” беше последният голям обект, който е построен под мое ръководство. В края на строежа беше обявен конкурс за образцова работа в строителството. Аз бях избран като победител и получих награда от двадесет лева. Без значение парите, тази награда беше едно важно признание за мен. Много труд трябва, за да постигне човек нещо значимо. Ти не може да имаш добро име, ако сам не си го изработиш, сам не си го заслужиш. Тогава бях на петдесет и пет години.
След големите обекти, в които участвах, аз продължих да се занимавам със строителство. Всички във Враца ме знаеха и постоянно търсеха. Започнах да правя къщи. Издигах ги на по един, на по два-три етажа, покривах ги, а хората безмилостно ми плащаха за тях. Аз работех не толкова за парите, вярно, като всеки човек и аз съм бил зорлия, колкото за да видя резултатът от труда на моите ръце. Всеки труд, който човек полага, го благославя. Винаги съм държал на това, че щом започна една работа, аз на всяка цена я довършвам. Не мога да си спомня нещо, което да не съм успял да направя. Вярно, имало е трудни строежи, но аз съм упорит и търпелив. В този смисъл, богатството на човека се заключава в неговото търпение и трудолюбие. Често са ме питали: „Абе, Бай Василе, откъде вземаш това търпение, та вършиш така майсторски нещата?” Всеки, който има търпение в себе си, той има и сила. Аз лично никога не съм се оплаквал, че работата ми е хамалска. Тя нито ме е осакатила, нито ме е изгърбила, нито опорочила. Човек навсякъде може да бъде полезен. В работата ми нищо не ме е ядосвало. По-скоро съм имал яд с хората, с които съм работил, по най-различни причини. А те сами идваха при мен, за да търсят прехраната си. Никога никого не съм върнал, защото Господ може да те погледне през очите на всеки човек. Всички съм приемал на работа. Поощрявах желанието на всеки един от новодошлите да учи. Първо питах човека за какъв разряд претендира. След това го оставях да работи един месец и ако за това време, той не ми докаже, че е способен да работи за заявения в началото от него разряд, не му плащах заплата. А и много често, човекът сам се отказваше. Никога не съм бъркал на хората в джобовете. Човек живее колективно, ето защо никой не може да прави каквото си иска безразборно. Щастието ни зависи от това, да съзнаваме, че не живеем сами и че всеки от нас носи своя и обща отговорност.
За да бъдеш майстор в даден занаят, ти трябва да бъдеш много внимателен, постоянен, да гледаш и да учиш.  Като технически ръководител съм водил строителна бригада осемнадесет години. За всичкото това време, аз нямам нито една трудова злополука между работниците си. Нито един човек не се набоде на пирон, не падна, нищо не го удари. Не че такива неща не са можели да се случат, но аз винаги съм ги предвиждал и съм предпазвал хората си. От едно малко невнимание могат да се родят много лоши последствия. Нищо не може да те извини, ако постъпваш глупаво.        
Всеки човек определя положението си в живота според тежестта на своите мисли, чувства, желания и постъпки. Аз винаги съм бил доволен от себе си, от работа, която върша. Вярвам, че тази професия ми е предопределена, защото тя ме влече силно, тегли ме към себе си. Всичко в живота ми е някак си на място. Единствено съжалявам, че след всичко, което постигнах в този живот, Бог ми взе зрението, та не мога да се радвам на творенията му. Такова е било разпределението му за мен. Утешавам се с това, че при най-лошите условия, човек има по-силна вяра, откокото, когато има най-добрите условия. Сега вярвам. Силно вярвам във всичко добро, което може да пребъде.
 

Информатори / Автори
Владимир Коловски / Майстори: сборник разкази, 2014
    Аудио
    Васил Николов Найденов, р. 13 януари 1928 г.
Споделяне

Истории от От Дунав до Балкана

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa