От Дунав до Балкана


ЕДНА МЕЧТА


Категория : Моята история / нашата история
photo

ЕДНА МЕЧТА / Ангел Ангелов – майстор лютиер

„В направата на една цигулка има
                много мъчни моменти, които трябва
                да се преодолеят. Това става с много
                любов към инструмента и упорит труд.”
                               
Ангел Ангелов – майстор лютиер
 
Дъждът, който валя през последните два часа толкова силно, че успя да превърне улиците в кални реки, спря. Уличните реки се изтекоха  под ярките лъчи на показалото се слънце и остана само калта, която започна да съхне от жегата.
Отворих дървената врата на къщата и си подадох носа навън. Пъстроцветна дъга се извиваше над Балкана. Взех приготвената от вчера котленица и забързах към баща ми. Той надзираваше във Врачанския затвор. Редовно му носех чисти дрехи, за да се преоблича и връщах в къщи мръсното работно облекло.
Докато газех стигащата до кокалчетата на босите ми крака улична кал, в една локва,  точно пред Табашкия мост, намерих банкнота от петстотин лева. Огледах се. Нямаше никого наоколо. Бързо прибрах парите в джобчето си. Това бяха много пари. Веднага си спомних за детската си мечта – цигулката.
По това време учех във Враца. Първата ми работа, докато отивах на училище, беше да се отбия в малката книжарничка до читалище „Развитие”. На витрината й бяха изложени две прекрасни цигулки – една червена и една златиста. Бях влюбен в тези цигулки. Стоях пред тях и си мечтаех и аз да имам такива инструменти.
След като прибрах намерените пари, хукнах щастлив към затвора, като минах  напряко покрай казармите. Помислих си, че баща ми ще ми купи цигулка. Стигнах затвора. Предадох му набързо, каквото носех и казах:
- Татко, докато идвах към теб, намерих тези пари – извадих ги от джоба си и му ги подадох. – Вземи ги, но ще може ли с теб да направим една работа? Ако си съгласен, ще ми купиш червената цигулка (тя струваше сто и петдесет лева, а златистата – сто и седемдесет лева), а с останалите пари ще си ушиеш костюм – той имаше само едно цивилно сако, панталон и стар каскет, с които ходеше на лозе през почивните дни. – Ще си купиш хубав черен английски плат за официален костюм, ще си направиш жилетка с джобче за часовник, ще вземеш бяла риза и вратовръзка, мека шапка – започнах да му чертая плана си аз – ще купиш черен гьон, лак и ще си направиш едни хубави лачени обувки – баща ми беше по професия обущар, но от няколко години работеше в затвора. Изпратиха го там да служи по болест.
- Браво, идеята ти е прекрасна! – зарадва се татко. – Но нека се разберем нещо. Да не си откраднал парите от някъде? Смятай, че ще те вкарам в затвора при плъховете, ако е така!
- Не съм ги откраднал – защитих се аз. – Дори не съм си помислял да върша такова нещо – има си хас, син на полицай.
Баща ми беше висок и много строг човек. Той винаги ми проверяваше джобовете, когато се прибираше в къщи от работа.
- Добре тогава, ще ти купя цигулката – каза той и взе парите. 
Днес, утре, времето минаваше, баща ми не купи цигулка. Обаче се възползва от парите, взе плат и си уши костюм и обувки. После си направихме семейна снимка – той, мащехата, брат ми, сестра ми и аз, като най-голямо дете, без цигулка, с една неосъществена детска мечта.
- Татко, защо не ми купи цигулка? – след време го попитах аз, останал силно разочарован от него.
- Я, цигулка! Цигулар къща не храни. Цигулка не ти трябва – безразлично отговори той.
- Тогава ще ми позволиш да правя обувки, да стана обущар като теб – докато баща ми отсъстваше от къщи, аз ходех тайно в работилницата му, вземах инструментите и набивах клечки в заготовките, както съм го виждал да прави.
- Този занаят не е хубав. Няма да работиш това. Ти ще учиш – баща ми строго ме погледна и тръгна нанякъде. 
- Как ще уча, като математиката не ми върви – помислих си аз.
Това беше последния ми разговор с тати. Той почина по време на бомбардировките през 1944 година.
Иначе, аз съм роден на 14 март 1929 година в Мездра. Нарекли са ме Ангел. Покръстен съм в черквата на село Крета. Баща ми беше обущар, родом от Враца, а майка ми работеше във фабрика „Бахава”. Тя е родена в Люти Дол. Майка ми беше много добра народна певица. Почина млада, само на двадесет и четири години. Баща ми се ожени за друга жена, която ми стана мащеха. От нея имам брат и сестра. Като малък съм бил много любознателен. Според думите на леля, сестра на баща ми, сам съм се научил да чета на четири годишна възраст. Тя постоянно ме е питала „Я кажи, лелю, коя е тази буква, а тук какво пише?” и така съм се научил да сричам. Много обичах детските книжки и исках час по-скоро да тръгна на училище.
Случи се, че всички мои приятели и връстници, с които дружах, тръгнаха на училище, а мен не ме приеха, понеже бях с една година по-малък. Баща ми, виждайки моята привързаност към книгите и голямата ми любознателност, подаде молба до Просветното министерство в София да бъда приет за ученик. Мина се време и молбата беше удовлетворена. Приеха ме в училище през късна есен, след гроздобер. Никога няма да забравя първия си учебен ден. До този момент живеех с мисълта, че училището е много хубаво и приятно нещо и исках много да уча.
Тогава, един наш роднина, братовчед на мащехата ми, възпитан и образован човек, ме заведе в двора на училище „Христо Ботев” във Враца. Децата бяха в час и учеха. В двора нямаше никой. Аз бях закъснял за училище с два месеца. Седнахме на една пейка до чешмата и зачакахме. Докато чакахме, от училището излезе един учител и дойде при нас:
- Защо го водиш този хлапак тук? – попита той.
- Ще го правим даскал – здрависаха се те. Изглежда се познаваха, с такова впечатление останах.
Този учител, както по-късно разбрах, се ползваше с лошо име сред учениците. Той обичаше да стои на вратата на училището с игла губерка в ръка и бодеше всеки, който закъсняваше за час. Също така, удоволствие му правеше да бие децата. В него имаше нещо садистично. Прякора му беше Герака.
- А, така ли? Той е много закъснял – обърна се към мен. – Я кажи така – аз си протегнах двете ръце към него с дланите нагоре. – А-а! А я сега кажи така – аз си завъртях дланите надолу.
В следващия момент, той бързо извади от джоба си една дървена тупалка със закръглена дръжка. Прас, прас, прас! Удари ме силно през ноктите на двете ми ръце. Имал съм неизрязани нокти. Преди няколко дни мащехата роди брат ми и все още беше на легло и почти не ме поглеждаше. Аз изревах от болка и избягах настрана.
- Това ли е училището? – погледнах ги двамата със сълзи на очи.
Така, аз останах с този спомен, че тук бият.
Баща ми почина на 1 юли 1944 година. На втори юли го погребахме и на трети юли мащехата ме изгони от лозето, понеже там се криехме от бомбардировките. Аз останах уличник, с мечтата да имам собствена цигулка. Бях петнадесет годишен. Започнах да се скитам по улиците. Вечерно време ходех в кръчмата на Йоловци на площад „Левски”. Там се събираха еснафите на града, които ядяха и пиеха до съмнало. В тази кръчма свиреха много пътуващи оркестри, предимно цигански. Те идваха от Белоградчик, Кула и Видин. Изпълняваха всякаква музика – циганска, унгарска народна, българска народна, стари градски песни. И до ден днешен ясно си спомням един фамилен цигански оркестър, който често гостуваше в града. Негов ръководител беше стар циганин, цигулар. В оркестъра участваха още двамата му сина, единият свиреше на контрабас, другият – на цигулка, брат му, който свиреше на акордеон и една много красива певица с дълга черна коса, облечена в специален лъскав костюм, която пееше великолепно. Аз се бутах между посетителите, спях по пейките вътре и слушах музиката им. В тази кръчма окончателно се влюбих в цигулката и нейния звук.
Дойде зимата. Стана студено да спя по улиците. Започнах да ходя от врата на врата при мои близки и роднини и търсех подслон. Но всички те ме използваха, за да им свърша някаква работа, а после ме пъдеха на улицата. За последно живях няколко дни при вуйчо и леля в квартал „Кемера”. Те имаха кръчма и ме караха да мия бъчвите им. Аз влизах вътре и търках дъгите със соде и гореща вода. След като им свърших работата, леля ми каза, че нямам място в къщата й. Тя ме изпрати при инспектора по социални грижи Зайцарев. На 20 декември 1944 година той ме настани в сиропиталището във Враца. Обичай беше, всеки новодошъл обитател да бъде набит от живеещите там и да му се даде прякор. И мен ме биха. Дадоха ми прякора Усмивката, понеже бях постоянно засмян.
Животът в сиропиталището беше страшна мизерия. Тогава учех в Първа мъжка гимназия, но нямах нищо – нито учебници, нито книги, нито тетрадки, нито моливи – нищо. И за разлика от другите предмети, математика продължаваше да не ми върви.
В сиропиталището живееше Петър, банатски българин, студент, последна година учителски профил. Той имаше много хубава цигулка. По това време началните учителите задължително свиреха на цигулка. В по-късните години цигулката беше заменена от акордеон, като инструмент по-лесен за овладяване и свирене. Докато той се упражняваше, аз го слушах и  наблюдавах какво прави. Когато отсъстваше от сиропиталището, вземах цигулката му и се учех да свиря. Сам открих тоновата стълбица. Започнах да изпълнявам неговите песни. Не познавах нотите, а свирех по слух. Оказа се, че съм наследил музикалните качества на майка си.
Един ден, както си свирех на цигулката, вратата на стаята се отвори и Петър влезе вътре:
- Усмивка, ти ли свириш? Кой ти е казал да свириш? – бях забелязал по кое време Петър обикновено отсъства и тогава отивах в стаята му и свирех. Но днес, изглежда той си беше свършил работата по-рано, ме хвана, че пипам цигулката му. – Какво свириш? – продължаваше да пита той.
- Свиря това, което съм чул от теб – изплашено отговорих аз, като всеки момент очаквах да ме удари.
- Я, я, продължавай, свири!
Аз довърших започната песен.
- Друго знаеш ли да свириш? – Петър поомекна.
- Зная – и така, аз му изсвирих неговия репертоар.
- Браво! Кой те научи да свириш? – зарадва се той.
- Никой.
- Подай си ръцете – той ми погледна пръстите. – Ти си само за цигулар с тези тънки пръсти. Кажи ми честно, кой те научи да свириш на цигулка?
- Никой не ме е учил. Гледах те какво правиш, как движиш лъка, къде си поставяш пръстите, слушах те какво свириш, после повтарях същото и така се научих.
От този ден, той ми позволи да свиря на цигулката му при условие, че я пазя и не я давам на никой друг. Започнах да прекарвам всичкото си свободно време с тази цигулка. Изучих я детайлно, разбрах как беше направена, докосвах я нежно, миришех я. Научих се да свиря добре по слух, но бях тъжен. Продължавах да си мечтая за собствена цигулка.
Младежкият ми живот премина в скитничество и мизерия, без собствен инструмент. Докато бях ученик работех и като хамалин, за да изкарвам пари за храна. Носех торби с цимент, пясък, баластра. Работил съм на строежите на банката, пощенската станция и съдебната палата във Враца, но временно, за по една-две седмици. После ме гонеха. Понякога ми плащаха, понякога – не. Денем работех, през нощта свирех.
Когато станах на двадесет години, заминах за Чехословакия на работа, като общ работник в строителството. Работих четири месеца в Прага. Със събраните пари си купих първата цигулка. По това време една фабрична цигулка струваше четиридесет и пет лева, а детските цигулки вървяха по тридесет, тридесет и пет лева, според големината им. Аз си купих майсторска цигулка за седемстотин и петдесет лева.
Върнах се във Враца. В града имаше много музиканти и оркестри, които свиреха в ресторанти и градинки. Разнесе се мълвата, че съм си купил хубав и скъп инструмент.
Един ден при мен дойде колега цигулар. Той свиреше с оркестър в ресторанта на Читалището. Помоли ме да му заема цигулката си за три-четири дни, понеже неговата се била повредила. Бил я дал на ремонт в София и нямал с какво да свири. Аз му услужих. Мина се време, повече от месец, а той продължаваше да не ми връща цигулката. Когато и да го потърсех в къщата, където живееше, него все го нямаше. Една вечер отидох в заведението, в което свиреше. Намерих го и го попитах кога ще ми върне цигулката. Той започна да шикалкави. След няколко дни ми донесе цигулката в къщи. Започна да ме убеждава, че тази цигулка не е хубава, не свири вярно, била е направена от суров материал. Предложи ми да я продаде на някой циганин, а на мен да даде една нова ученическа цигулка. Аз се усъмних в думите му и си прибрах инструмента. Но когато засвирих на нея, нещо започна да ми дразни ухото, звукът на цигулката беше странен. Този цигулар, на когото дадох цигулката си, беше и дърводелец, извършваше малки ремонти по цигулките, понеже в града нямаше лютиери. Той ми беше разстроил цигулката, променяйки мястото на душичката и положението на магаренцето. Разчитал е да ме излъже, за да ми я открадне, като ми даде друга цигулка.
Много се ядосах, но не можех нищо да направя – цигулката ми не свиреше вече. Един ден я занесох на концерт-майстора на Врачанската опера. Той беше много добър цигулар. Взе я, огледа я, разбра, че цигулката е хубава, майсторска. Опита се да свири на нея, но не успя, нещо й пречеше. Помолих го, ако може да я продаде, а с парите от нея възнамерявах да си купя нов инструмент.
Минаха се няколко дни и той я продаде на една негова ученичка. Даде ми седемдесет и пет лева за нея. А аз съм я купил за седемстотин и петдесет. В последствие разбрах, че я е продал за сто и петдесет лева, като й беше подменил със стари лъка, калъфа и подбрадника и задържал половината сума са себе си.
Доядя ме. Тръгнах да търся хората, на които я беше продал. Намерих ги и поисках да я откупя, но те не ми я продадоха. Обясних им, че тази цигулка е много специална за мен, но не успях да ги склоня. Разбрах също, че цигуларят, който я беше разстроил, също е искал да я откупи от тях.
Влязох в казармата. Събрах пари и си купих друга цигулка. На границата с Турция, където служех, се запознах с Траян Боснев – акордеонист. На заставата живеехме седемнадесет души в една землянка. Спяхме на сламеници, граничарски живот. С Траян, който беше една година по-голям от мен, станахме много добри приятели. Започнахме да свирим заедно. От него научих нови песни – шлагери и народна музика. Офицерите в поделението обичаха да ни слушат, а и често ни канеха да свирим по сватби.
 Един ден на заставата пристигна нов сержант, който в последствие ни стана помощник взводен командир. В землянката беше тъмно. Той влезе вътре, поздрави строените войници и седна право върху цигулката ми. Аз я бях оставил в края на един сламеник, сержантът не я видя и я направи цялата на трески. Заболя ме сърцето. Доплака ми се. Тази цигулка правеше войнишкия ми живот по-лек, радваше ме, а и не само мен. Отново останах без инструмент. Сякаш съдбата не позволяваше на детската ми мечта да съществува. Започнах да събирам пари и си купих нова цигулка.
Когато станах на двадесет и две години се ожених за Василка. Наехме си общинско жилище във Враца и заживяхме заедно. Роди се Анита – първата ни дъщеря. Като дете, тя много обичаше музиката. Записах я в музикалната школа във Враца с профил цигулка. Завърши я, както и музикалното училище в Плевен и Консерваторията в София. Анита стана много добър цигулар. Животът я събра с един италианец, за когото се омъжи и заедно заминаха за Италия. Нашето висше музикално образование не се признаваше зад граница и тя учи още две години консерватория там. Приравни изпитите и получи диплома. С италианската диплома си намери работа като преподавател по цигулка в музикална школа.
Десет години след раждането на Анита на бял свят се появи и малката ми дъщеря Лилия. Лили се оказа много музикално дете. На три годишна възраст тя пееше песните на Лили Иванова и Емил Димитров. Така, цигулката от моите ръце премина в ръцете на голямата, а по-късно на нея засвири и по-малката ми дъщеря. Записах Лили в музикалната школа във Враца. Тя показа изключителен талант в музиката. Овладяваше цигулката с такава бързина, че още през първата година задмина своите ученици.
На годишните изпити, който се провеждаха в края на всяка учебна година, като жури беше поканен да присъства техническият директор на софийското музикално училище проф. Петър Арнаудов. Той изпита Лили и откри, че тя е много талантлива. След изпита ме повика насаме и каза:
- Вашата дъщеря е рядко надарена. От нея ще стане голям музикант. Вие непременно трябва да я запишете в софийското музикално училище. Тук, където сега учи, нивото на преподаване не е достатъчно за нея. Тя е надскочила многократно своите съученици.
- Радвам се да чуя това, проф. Арнаудов, но ние сме врачани и нямаме софийско жителство. Аз не мога да я запиша да учи в столицата. По закон, тя трябва да продължи образованието си в Плевен.
- Има начин това да стане. Вие трябва да работите в София, да добиете временно гражданство и тя, като ваша дъщеря, може да се запише при нас в музикалното училище – показа ми пътя той.
Послушах го. Намерих си работа в София като строителен работник трети разряд. Аз никога не съм мечтал да бъда строител. Моята мечта беше музиката, цигулката. С всичкото си съзнание, че върша това в името на дъщеря си, че мога да й дам шанс да осъществи тази моя детска мечта, аз започнах работа в една строителна бригада. Носех тухли, пясък, вар. Работех по цял ден. След един месец получих квартира и постоянна работа в Студенски град. Доведох Лили в София. Записах я да учи седми клас в едно училище в квартал „Красна поляна”. В същото време проф. Арнаудов я прие като своя ученичка в предучилищния клас на софийското музикално училище, което започваше от осми клас. По този повод, аз купих на Лили нова ученическа цигулка.
На следващата година, след положен изпит с отличие, Лили беше приета да учи в елитната гимназия. Неин учител по цигулка продължи да бъде Петър Арнаудов. Тя завърши първата година с такива умения, който обикновено се придобиват в единадесети клас. Дъщеря ми започна да се явява на национални и международни конкурси, в които винаги заемаше призови места.
Лили завърши музикалното училище с отличие и като най-добър ученик. Стана републикански шампион по цигулка. За времето на средното си образование, тя се научи да изпълнява върховите концерти за цигулка: четвърти и пети концерт на Паганини, Концерт за цигулка и оркестър на Чайковски, Брамс, Бах. След положен изпит, тя беше приета в Консерваторията. Изкара първата година и тогава аз се пенсионирах. Нямах сили да я издържам повече. Предложих й да се запише в софийската филхармония като цигулар. Уменията й от средното училище бяха напълно достатъчни, за да си намери работа в оркестър.
По това време, сестра й се беше утвърдила като добър педагог по цигулка в Италия. Тя реши да й помогне да се запише в Брешианската школа1. Анита записа сестра си при неин преподавател, който й насрочи изпитен концерт, заедно с други музиканти, борещи се да следват школата в Бреша. За съжаление, от паспортната служба забавиха визата на Лили и тя пропусна датата на концерта. Все пак, по-късно ние заминахме за Италия. Професорът, при когото тя трябваше да изнесе концерт, се съгласи да насрочи нова дата.
В уречения ден, Лили и аз се явихме в най-старата цигулкова школа в света. Тя влезе в стаята, където щеше да се проведе изпита, а аз останах отвън. По време на изпита тя изсвири всичко, което я накараха – етюди, партии от върховите концерти за цигулка. Показа си наградите и дипломите, който е спечелила по време на средното си образование в България. След изпита, професорът по цигулка дойде при мен и ме поздрави. С помощен превод от голямата ми дъщеря, която също дойде да слуша сестра си, той каза, че Лили е изключителен талант. В техническо отношение тя е нямало какво повече да научи при тях. Професорът я поиска за своя ученичка и каза, че щял да я изпраща само по концерти и конкурси. Ако зависело от него, той на момента би й издал диплома за висше образование, но това не било редно. Според него, Лили е напълно подготвен и завършен в техническо отношение музикант. Поинтересува се и разбра, че тя е ученичка на професор Арнаудов.
Няколко дни след изпита, ние отидохме да видим резултатите. Всички кандидати, които бяха приети да следват в Брешианската школа, имаха оценки шест, най-много седем. Единствена Лили беше приета с оценка десет, на първо място (В Италия действа десетобалната система – бел.авт.).
Малката ми дъщеря записа цигулка в италианската консерваторията и учи само две години. За това време, тя покри целия учебен материал, който се изучава за пет години и записа допълнително майсторски клас по цигулка, който се равнява на шеста и седма година на обучение. Завърши школата с отличие. Получи право да изнася концерти в цял свят.
Лили се омъжи за свой приятел от Враца и двамата заживяха заедно в Италия. Роди им се дъщеря. Тогава, за мое голямо разочарование, след като тя имаше пет големи дипломи от престижни международни концерти (липсва й само награда от конкурса „Николо Пганини”), Лили се запозна с хора, които я въведоха в християнската секта „Свидетели на Йехова” и тя стана неин член. И при тези постижения в музиката, при тези покорени върхове, Лили се отказа от цигулката. Спря да свири и да изнася концерти. Върховете в изкуството престанаха да я интересуват. Тя се отдаде само на религията и на проповядването на тази религия.
Аз изключително много съжалявам за Лили. Днес, тя щеше да бъде професор по цигулка. Но такъв е животът. Тя откри своето щастие в религията.
Като баща, аз исках дъщерите ми да свирят на най-хубавите инструменти. За това станах майстор лютиер. И на двете направих прекрасни майсторски цигулки. Лютиерският занаят, доколкото можах, откраднах от двама майстори: единият беше стар чех, който живееше в София на улица „Бачо Киро, а другият беше мой приятел, родом от Вършец. От вторият, който работеше в горското стопанство, често се снабдявах с хубав дървен материал, явор и клен. От явора се правят прекрасни цигулки. Това дърво притежава естествена шарка. За съжаление, той почина много млад. Ходил съм и при големи майстори, за да се уча от тях как се прави цигулката, но те не ми откриха тайните си. Тези тайни, тайната на лака, тайната на изработка на самия корпус на инструмента, се пазят, предават се само от баща на син. Те никога не напускат границите на фамилията.
Първата си цигулка направих сам през 1980 година. Оказа се, че без да знам съм създал копие на модел на Щайнер. Тази цигулка подарих на свой братовчед от Мездра, който я развали. Върна ми я, а в замяна му дадох нова. Аз я поправих и тогава разбрах, че първата цигулка не се подарява, нито се продава. И до ден днешен си я пазя и свиря на нея.
През целия си творчески живот съм направил около петдесет цигулки и ремонтирал много повече. За съжаление, най-хубавите от тях подарих или продадох на много ниска цена, за да мога да си плащам наема на жилището. Една цигулка правя за около двадесет дни. Избирам хубав материал, съхнал поне пет години. Предпочитам клена, явора и ореха. Правил съм и виола да море и виола да брачо, които са предшественици на виолата и виолончелото. Те имат три струни и седем подгласници.
През годините, в който започнах да правя цигулки, работех към врачанския театър. Отговарях за изграждането на сценичните декори. По време на представление, ако нямах работа, аз използвах всяка свободна минута за дялкане. Правех ключове, шийки и охлюви. Тъй като работата ми в театъра беше свързана с много пътуване, с гостувания в други градове, аз си разбих съня. Много често се прибирах в къщи късно през нощта и не можех дълго време да заспя. Тогава ставах и започвах да работя над цигулките. Не усещах как минава времето. За съжаление, започнах да се занимавам с лютиерство твърде късно, но успях да постигна това, което и другите майстори са постигнали.
Човешкият живот е много кратък, не стига. На стари години започнах сам да уча нотите. Започнах да ги уча, защото искам да мога да свиря „Цигански напеви” от Пабло Сарасате. Първият път, когато чух тази пиеса, аз се разплаках. Втори път я прослушах и отново заридах. Оттогава тази мелодия ме затрогна и аз се влюбих в нея. За да мога да разчета партитурата й и да я изсвиря с цигулката, аз преправих една гъдулка на мандолина. Сложих й дълъг гриф, който има прагчета и по тях сричам нотите и непрекъснато се упражнявам с цигулката. Искам да поживея поне още няколко години, за да се науча хубаво да я изпълнявам.

Информатори / Автори
Владимир Коловски / Майстори: сборник разкази, 2014
Илюстрации - Йордан Лютибродски
Споделяне

Истории от От Дунав до Балкана

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa