Опълченците герои

    Българското опълчение по времето на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. е едно наистина необикновено явление. Тогава нашият народ не е имал своя държава и своя администрация, нито армия и военни окръжия. Въпреки това хиляди българи-доброволци, подтикнати от желание за освобождението на отечеството си, се стичат от разни места под свещеното Самарско знаме. Те участват в боевете за свободата на своя народ и мнозина дават живота си в епичните сражения при Стара Загора, Шипка и Шейново.
    Днешният Врачански окръг е дал повече от сто опълченци. Това са все храбри мъже с интересна революционна биография, с високо патриотично съзнание и кристално чисти души. В техните редици ще видим да се сражават рамо до рамо баща и син – Цено Кърлов и баща му Кърло Тончев от село Моравица, Иван Илиев и чичо му Илия Иванов от с. Оходен, двамата братя Коста и Иван Д. Бошнакови и братовчеда им Иванчо Цв. Севастин от Враца, а също така и тримата братя Андрови от Краводер. Тук искам да разкажа нещо за тях, тъй като те са единствен случай в българското опълчение.
    Те са родени в село Краводер. Били са петима братя: Тодор, Петко, Косто, Божин и Иван Андрови. Тежък е бил животът им в Краводер тогава. Най-хубавата земя своели турските големци. Българите работели ангария. Гладували за да платят многобройните данъци. И от турското зло тримата по-големи братя: Тодор, Петко и Косто Андрови напускат бащино огнище и емигрират в Румъния. Петко заминал в къщи четири невръстни деца, а Тодор – една измъчена от плач жена, на която новородените деца умирали от мизерия. Двамата работят в Румъния като градинари, а Коста става файтонджия на един чокоин. Тук те се опознават с българската революционна емиграция и заработват за освобождението на своето изтерзано отечество. Когато през пролетта на 1877 г. се обявява Освободителната война тримата братя се записват опълченци. Тодор и Косто постъпили в Пета опълченска дружина. Те участвали във всички походи и сражения срещу турците. След освобождението на България от турско иго (3 март 1878 г.) те останали известно време в редовете на опълчението – ядрото на бъдещата българска армия, след което на 22 юни 1878 г. се уволнили по собствено желание. Върнали се двамата в Краводер, но брат им Петко не се бил завърнал. Той постъпил едновременно с тях в Десета опълченска дружина, сетне бил прехвърлен в ХІІ-та дружина, неизвестно къде и как бил тежко ранен и умрял от раните си. Тодор и Косто заварили в къщи печална картина: Цвета, жената на загиналия Петко, била наскоро починала. Четирите кръгли сирачета на брат им били раздадени като храненичета. Навсякъде царувала нищета и мизерия. Колко скъпо се купува свободата на един народ. Тодор и Косто получили от държавата по 60 декара земя в с. Брегаре. Взели със себе си и Петковите сирачета и се заселили в Брегаре. Тук без инвентар и добитък заработили земята, направили си къщи. От пресилване Тодор умира през 1886 г., като остава едногодишна дъщеря. Тогава Косто взема при себе си сираците на двамата си покойни братя и ги отхранва като свои. Той умира на 5 март 1933 г. в с. Брегаре на 80-годишна възраст.
    Не по-малко интересен е и животът на опълченеца Трифон Каменов. Той е роден в 1853 г. в с.Три кладенци, Врачанско. Били са петима братя и една сестра. Родителите им скоро умират. От мизерия и болести, наскоро след тях умират и трима от братята.

Уплашили се двамата братя и сестрата и напускат Три кладенци. Тодор се заселва в с. Попица, а сестра им Гица се омъжва в гр. Бекет – Румъния. Четиринадесет годишен Трифон Каменов се установява в гр. Оряхово, където става шивашки чирак. Но тук този непокорен български син не стои мирен. На няколко пъти оряховски турци го предизвикват на бой и той им пука главите. Това го принуждава през 1871 г. да емигрира в Румъния, където заживява в средата на българските хъшове. В 1876 г. се обявява Сръбско-турската война и Трифон Каменов се записва и участва като доброволец в бригадата на ген. Черняев. След приключването на тази война той се връща отново в Румъния, а на следващата 1877 г. се записва в Българското опълчение. Трифон Каменов е в ІV рота на ІІІ-та опълченска дружина. В боевете при гр. Стара Загора той е тежко ранен на няколко места. Изостава в безсъзнание в една горичка. В следващата контраатака турците го намират облян в кърви, пронизан от няколко куршума и с тежка контузия в главата. Прибират го в турската военна болница в гр. Одрин. Тук той се връща към живота, но разбира къде е попаднал. Поради това Трифон се преструва на глухоням. Когато освободителните войски завземат Одрин, те освобождават и него. На 5 юни 1878 г. е освободен от Българското опълчение, поради крайно изтощение на организма от раните и загуба на кръв. След Освобождението Трифон Каменов се заселва в с. Долни Луковит, но в гърдите му остава неизваден един от турските куршуми, получен при Стара Загора. Куршумът постепенно слиза до сърцето и на 31 ян.1917 г. Трифон Каменов внезапно умира.

(По разказ на сина му Петър Трифонов, род. 1899 г.)
 ТДА – Враца, Ф 1314, оп. 1, а. е. 155.

Иван Илиев и Илия Иванов от Оходен

    Илия Иванов Коларски е имал четирима братя: Никола, Илия, Тодор и Камен, който е бил учител по професия. Илия като млад получава прякора Кошутина – бил е пъргав като кошута. Иван е роден в Оходен, също във фамилията на Коларците. Бил е сирак и с майка си Найда и сестра си Тоша и братята Никола и Петър работели на Рушидовия чифлик при Баница. Турчинът го набил и Иван през нощта го убил. Тогава намерил Илия и избягали в Румъния, където били свинари. Записват се опълченци. Като опълченец Илия Иванов Коларски участва в боя при Садово на 20 януари 1878 г. Неговият племенник Иван Илиев е зачислен към ІV-та дружина ІV рота от 1 май        1877 г. Участвал в отбраната на Шипка, където е и ранен.  И двамата се завръщат в Оходен. Иван след Освобождението е бил кмет в Оходен и работил земеделие, като по-стар ходел и овчар. Оземлен е като опълченец в Джурилово, но продал земята. Починал е 1919 година. Илия умира на около 90-годишна възраст след 1923 г.

ТДА – Враца, Ф 1314, оп. 1. а. е. 150.

Най-скъпата жертва - баща и син от Моравица

    Пролетта на 1877 година идва бавно и несигурно в предпланинското село Моравица. Сутрин грейне слънце, засмеят се поляните, а по пладне завали сняг на парцали и помрази цъфналите овошки. Хората ставали неспокойни. Селските знахарки предвещавали в поличби страхотии. Неспокоен бил и моравченинът Кръстю Ценов Тончев. Макар и много пъргав, той е минал шейсетте години, съвсем бяла е косата му, бели са и висналите като къдели мустаци. Нито ден не се спирал в къщи – ходел до Враца, до Бяла Слатина при Иванчо Съйнов... Една вечер се върнал от далече и казал на единствения си син:
    - Цветко, сине, стягай се да вървим през Дунава. Русите са обявили война на Турция... Ще спомогнем и ние с тебе както можем.
    Тревога се вдигнала в цялата къща, в съседите. Притичали роднини, старейшини. Уговаряли го със сълзи на очи:
    - Ако ти си решил да мреш, остави момчето. Цветко е млад, нека си поживее...
    Дядо Кръстю гледал изплашените домашни, изумените роднини. Усмихнал се на своя спокоен син, който вече тъкмил новите си дрехи за път, па казал на всички:
    - Голяма работа ще се роди. Свободата. Тя иска голяма жертва от всеки. Най-скъпата жертва. За нашия дом ще бъда аз и моят единствен син. Друго нямам какво да принеса.
    През нощта баща и син заминали на север. Преплували Дунава с кратуни и след седмица път се озовали в Плоещ. В спомените си Мито Анков пише: „На 25 април 1877 година намерихме постъпили в опълчението дядо Кръстю Моравченина със сина си Цветко. Много ни радваше да гледаме как марширува между младите опълченци и дядо Кръстя, не по-млад от 60 години, заедно със сина си...”
    От 30 април 1877 г. синът Цветко Кръстев Тончев е зачислен в пета рота на пета опълченска дружина. До края на Освободителната война той участвува във всички походи и сражения на тази героична дружина. През Сръбско-българската война от 1885 г. Цветко Кръстев Тончев е във Втора доброволческа поборническа дружина и се сражавал при Трън и Сливница (5-7 ноември 1885 г.).
    Не е лек и бойният път на бащата. Дядо Кръстю е зачислен от 12 май 1877 г. в трета рота на десета пехотна опълченска дружина. На 20 август 1877 г. се сражава при Зелено дърво, от 24 декември 1877 г. до 2 януари 1878 г. с отряда на генерал Скобелев минава Балкана, сражава се на Шипка и Шейново. Неговата бойна характеристика от руското военно командване е кратка: „Поведения все время отличного...”
    Войната свършила. На 3 март 1878 г. е подписан Сан-Стефанският мирен договор. На 19 август 1878 г. баща и син са демобилизирани. Раните им били вече заздравели, но всеки носил в тялото си по няколко неприятелски куршума за спомен. Получили и свидетелство № 162, че имат право да носят дадените им руски награди – светлобронзови медали.
    Бащата Кръстю Ценов Тончев се заселва след Освобождението в с. Българска Бела (Бели извор), където доживява старините си, отдаден на земеделие и овощарство. Синът Цветко Кръстев Тончев живее малко време в гр. Враца, а към края на живота си в с. Лиляче, където се занимава с лозарство.

Информатори / Автори
Богдан Николов / В: Освобождението, 2008