От Дунав до Балкана


ВЕЛОМАЙСТОР


Категория : Моята история / нашата история
photo

ВЕЛОМАЙСТОР / Ивайло Митов - веломайстор

През 1953 година започнах да уча в силното за времето си техническото училище в Бяла Слатина. През третата година на обучение трябваше да изучаваме дисциплината „Енергетични машини”, но в училище нямаше преподавател по този предмет. Тя влкючваше всички машини – локомотиви, парни турбини, водни турбини „Компанд”, „Волов” и много други. Изминаха няколко седмици от началото на учебната година и се появи г-н Йолов, който започна да ни преподава. Когато новият учител влезе за първи път в час, в класната стая настъпи неловко мълчание. Той беше нисък и гърбав, ходеше странно. Гледах го и недоумявах що за човек е. Инстинктивно поисках да му се присмея, но не беше редно. Тогава научих ценния урок, че красотата на човек се крие не във външния вид, а във вътрешните му духовни качества. След като г-н Йолов заговори с мекия си и приятен тембър, аз онемях от знанията, които притежаваше той. Спомням си още, че през междучасието ние, учениците, не го пускахме да излезе от класната стая, за да продължава да ни разкрива света на машините. Г-н Йолов знаеше толкова много и така интересно преподаваше, че още от първия час, всички бяха влюбени в предмета му. И аз не правех изключение – енергетичните машини ми станаха любими и по особен начин очертаха моето бъдеще.

През 1958 година завърших техникума в Бяла Слатина, а в началото на 1959 година ме приеха войник в 14-та картечно-артилерийска бригада „Карабър”. В първия ден ни строиха на плаца. Духаше толкова силен и студен вятър, че едва се удържахме да стоим в права редица. Спомням си, че на един войник му отлетя шапката и после го наказаха. Дойде командирът на ротата, огледа ни един по един и попита кой може да чертае технически. Аз излязох от строя. Напред пристъпиха и още няколко войници. Отведоха ни в една стая и ни дадоха да чертаем различни машинни детайли и да пишем технически. След изпита бях одобрен. Изпратиха ме в оперативното отделение на военния щаб в Елхово. Там започнах като чертожник под командването на полковник Кантарджиев. Чертаех оръдия, карти, съединявах картни листове. Работата беше много и често работех до късно през нощта. Така си изкарах службата, по-леко.
През 1962 година започнах работа в завод „14” в Ловеч. Това е стария завод, в който са правени военни самолети. Първоначално ме назначиха в прототипна база, а след това ме прехвърлиха в конструктивен отдел. Работата ми харесваше много, но на майка и татко им се струвах далече и след седем месеца стаж напуснах завода.
През 1963 година постъпих на работа във ВЕЦ „Мездра”, в машинна работилница по ремонт на водни турбини и дизелови двигатели. По това време централата работеше с две турбини тип „Францис” и две турбини тип „Каплан”. Въведените в експлоатация през 1927 година турбини тип „Францис”, всяка с инсталирана мощност от 380 kW, бяха поетапно бракувани. Едната от тях е докарана в Мездра от ВЕЦ „Пасарел” и някога е произвеждала електричество за царския дворец. В момента, в централата работят две турбини с обща инсталирана мощност от 2x940 kW, но те ги натоварват до 1,10 МW всяка.
Когато започнах работа във ВЕЦ „Мездра”, отговорникът на централата ми каза нещо, което запомних за цял живот. Той ми каза така: „Ивайлчо, като вземе да правиш нещо, ще го правиш не като курник. Дори и курник да правиш, ще го направиш с мерак, както трябва. И тази глава, която носиш на раменете си, не я ползвай само, за да закачваш ремника на нея, когато ходиш да сереш, ами мисли, във всичко влагай акъл.” Това се превърна в максима за мен. Сега, каквото и да захвана, първо мисля, оглеждам го от всички възможни страни, предвиждам възможните резултати и чак тогава пристъпвам към самото изпълнение. За всичко, което прави, човек трябва да прилага акъл. Абсолютно за всичко. Днес, като гледам нашите управници, направо ми се плаче. Те не мислят какво правят, не предвиждат или не искат да предвидят какво е добре за България. Някои от тях не са ходили на училище дори, а искат да получават заплата на директор. Е, джанъм, не може така! Акълът не им достига. А как да им достига акъла, след като вече нямаме образование. Жена ми, Бог да я прости, беше тридесет и четири години начална учителка в Синьо Бърдо. От нея съм чувал да казва, че от другите държави са идвали да видят нашето образование, да се поучат от опита на учителите ни, да видят учебните програми. А сега какво? Нашето образование рухна. Рухна, защото, аз не изповядвам никакви идеи, но това са мръсници, не са никакви, който командват България и не милеят за нея. Сега всеки гледа да спечели бързо. Ама не може да станеш умен за три дни и богат за два дни. Не може. За да живееш добре, трябва да работиш. Работата е единственото, което дава съдържание на човешкия живот. Може с ум, може с ръце, но трябва да се работи. Работата е естествено състояние на човека. Моят баща работи до осемдесет години. Аз самият не помня, откакто станах човек, да е дошла събота и неделя и да кажа, че ще лежа. Човек трябва да работи, да има любов и да не го мързи. Спре ли да работи – край с него.
През 1968 година ме изтеглиха от ВЕЦ „ Мездра” и ме назначиха на работа в техническия отдел на „Електроразпределение” Мездра. Започнах в енергото като организатор на производство, а по-късно се преквалифицирах в организатор по енергоремонт. Налагаше ми се често да пътувам до столицата и да нося чертежи за уточняване в централата на дружеството. Винаги, след като си свършех работа, не пропусках възможност да отида в ЦУМ. Любим ми беше щандът с колелетата. Дълго време не отделях очи от наредените един до друг нови и лъскави велосипеди. Имаше всякакви модели, но най-харесвах френските „Пежо”. Бях влюбен в тях. Изучавах ги от разстояние, понеже не даваха да бъдат пипани от посетителите на магазина. Колелото е измислено от китайците, а пък веригата е творение на великия ум на Леонардо да Винчи. Най-добрите велосипеди си остават германските. А пък най-добрите и качествени велосипедни части са английските. Английският чопър е едно от най-здравите колелета. Моето първо колело беше немско, марка „Диамант”. В момента карам едно, което съм сглобил от три други колелета. То е с ниска рамка, понеже вече не мога да карам мъжки велосипед. Според мен, всеки човек трябва да може да кара колело. Интересен е и фактът, че веднъж научили се да кара, той никога не губи умението си.      
По време на началните години на работа в „Електроразпределение” Мездра се родиха децата ми. Първо се роди дъщеря ми, а осем години след нея и синът ми. В предприятието заплатата и осигуровките бяха редовни, но парите не ми достигаха.
През 1970 година реших да се захвана със занаят. Знаеш ли защо му казват занаят? Защото с него не можеш да забогатееш, а изкараните пари стигат  колкото да се наядеш. Така, по принуждение и на основание на дипломата си от техникума, в която пише, че „може да практикува частен занаят и да дава информация и съвети по технически въпроси”, аз започнах да ремонтирам велосипеди. В моя род не е имало веломайстори. Тръгнах от нулата. Направих си собствена работилница в двора на къщата. Набавих си основните части, необходими за ремонт на колелета. Подбрах внимателно всички инструменти, понеже без тях нищо не може да се направи. Монтирах стенд за центроване на капли, сложих му осветление, изработих си малко компресорче за помпане на гуми и така, работата ми потръгна. Забележех ли, че нещо ми липсва, че нямам някой инструмент, веднага си го набавях или ако не можех да си го купя, сам си го фабрикувах. Днес, четиридесет години след като започнах да се занимавам с велосипеди, имам всички инструменти. И то такива инструменти, които ще вършат работа вечно.
Работата с колелетата ми доставя голямо удоволствие. Мисля, че човек трябва да е доволен от това, което прави. Иначе няма смисъл да го прави. Често пъти съм губил представа за времето и съм работил до късно през нощта. Като по-млад съм ремонтирал по десет капли на ден. Особено, ако каплата е хубава, добре направена, й отделям по един-два часа, за да я центровам перфектно. Обичам всички модели колелета. Сега ми е болно, защото масовите велосипеди, така наречените народни колелета, са некачествени. В направата им започнаха да употребяват все повече и повече пластмаса, а тя е чуплива и лесно се деформира. При ремонта на един велосипед отделям специално внимание на спирачките. За мен, това е най-важната част на едно колело, особено ако то е на дете. Всяко колело трябва да има две спирачки или комбинация от спирачка и контра.
Като се замисля, не е имало велосипед, който да не съм поправил. Истина е, връщал съм клиенти, но не защото не съм могъл да поправя колелото, а защото не съм имал време. За мен няма труден ремонт. Обаче, много се ядосват с тези хора, които се правят на майстори, а всъщност не са. Те именно объркват работата много повече и после трябва да оправям и техните грешки. Ето, онзи ден дойде едно момче и ми донесе крива задна капла. Попита ме мога ли да я изправя. Аз се съгласих и я взех за ремонт. Когато започнах да я центровам, забелязах, че той е пренатегнал всички спици. Попитах го защо е натягал, а той ми каза, че спиците му били хлабави. Ядосах се. Има си ред на работа, който трябва да се спазва. Спиците на всяка капла са в два реда. Най-напред тя се центрова осево, а след това каплата се центрова по радиус. Изправих му я и за наказание на това, че се е правил на майстор му взех шест вместо пет лева.
Наскоро, на друг клиент смених сачмите на задната главина. Трябваше да дойде да си я вземе, но така и не се появи. Скъпо му се виждала стойността на ремонта. На мен не ми е скъпо, понеже аз работя както трябва. Човек винаги трябва да прави всичко точно, а не да го претупва през пръсти. Трябва още да знае, че качествените и хубави неща са винаги скъпи. Мисля, че това е и основната причина, която кара хората да идват при мен. Досега не е имало случай, в който да подведа клиент, да го излъжа или пък да не му свърша работата, за която е дошъл. Има и други майстори, но често пъти клиентите ми носят каплите им за допълнителна центровка. Дори идват при мен, за да се учат на този занаят. На никого не съм отказвал помощ. Този занаят ме научи да познавам характера на хората.
Децата ми завършиха математическата гимназия във Враца. След това и двамата станаха висшисти. В момента дъщеря ми е инженер по изчислителна техника и преподава информационни технологии във Враца. Синът ми стана електроинженер.Той ме наследи. В момента е началник отдел електроснабдяване и електроразпределение на промишлените предприятия във Враца. За колелетата знае всичко. Аз му предадох занаята. Той се специализира в ремонта на скоростите. Аз започнах да недовиджам вече и специално тези ремонти ги поверявам на него. Радвам се, че има кой да продължи започнатото от мен. Иначе цялата ми работилница ще загине след като умра, ще се разпилее и разграби. А в нея има всичко.
Не мога без литература. Аз не съм литератор, обаче умирам за литература. Любимите ми автори са Вазов, Ботев и Яворов. Това са гении! Човешкият ум няма граници. Редовно препрочитам техните творби. Възхищавам се на начинът, по който те описват природата и природните стихии:
 
„Настане вечер, месец изгрее,
Звезди обсипят свода небесен.
Гора зашуми, вятър повее,
Балканът пее хайдушка  песен.”
 
„Настане утро, гори небето.
Цветя миришат, ехти полето.
Овчар засвирил, стада заблеяли,
по всички храсти пилци запели.”
 
Човешкият живот е много кратък. За това, между хората трябва да има любов и разбирателство. Не ни трябват излишни дразги. Ние нямаме никакво време, за да се занимаваме с лошото в света. При правенето на човека, понеже на нас не ни е дадено да знаем, така, както е цикната семката му, такъв е и животът му. Татко почина на деветдесет и три години, майка умря на деветдесет и шест, но брат ми почина на седемдесет и три. Аз искам да живея дълго. Обичам живота. Работи ми се. Чувствам, че има какво още да дам на света.
Пенсионирах се след четиридесет години стаж в енергото. Не бързах да напускам работа. По това време течеше планов ремонт на ВЕЦ „Чипровци” и аз много исках да участвам в него, но не ми позволиха. Пенсионираха ме на рождения ми ден - тридесети септември.
След като се пенсионирах, започнах да се занимавам с пчели. В моя род е имало силни пчелари. Преди две-три поколения, в Царевец моите пра-деди са отглеждали триста кошери. Казвали са им Пчелинището. Но след това в рода се появили пияници и разпродали всичко. Като останах без работа, реших да се захвана с втори занаят – пчеларството. В землището на Крета си купих земя с къща, като пиле е кацнала на брега на Искъра. Направих си кошери и започнах да отглеждам пчели. Пчеларството е труден занаят. Имам тридесет и седем семейства, като само едно е търтовка. Изглежда, майката е умряла, притиснал съм я докато съм вадил питите.
Пчелите са изключително работливи и интелигентни същества. Човек може само да се учи на трудолюбие и ред от тях. Страшно е, че напоследък, под влиянието на различни фактори, те започнаха да умират. А научно доказано е, че две години след смъртта на пчелите загива и човекът. Дано не се стигне дотам.

Информатори / Автори
Владимир Коловски / Майстори: сборник разкази, 2014
Илюстрации - Йордан Лютибродски
Споделяне

Истории от От Дунав до Балкана

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa