Софрониево


На гости на майсторите в Софрониево


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

На гости на майсторите в Софрониево

В Софрониево се съхраняват, развиват и се предават от поколение на поколение вековни народни традиции. Жителите на селото разказват за съществуващи от миналото занаяти и представят тяхното съвременно състояние. Тук са запазени тъкачеството (изработка на художествени тъкани), везмото, дървообработващите занаяти, металообработващите занаяти и др. Живели са и все още живеят майстори тъкачи, кожухари, обущари, сарачи, ковачи, подковачи, кръчмари, винари, бъчвари, бербери, строители, музиканти, шивачи, мелничари, кошничари, везбари, плетачи на една и две куки. Селскостопанската насоченост на региона е оказало дълбоко влияние върху някои от тях.
Такъв е сарашкият занаят. Свързан е с обработката и направата на юздите, самарите и седлата на впрегатните животни (т.е. оборудването на живата техника на селяните). За да се запознаем с историята на този древен занаят посетихме седларо-сарашката работилница на Яким Пламенов Михайлов, 42-годишен от с. Софрониево. В нея успяхме да заснемем старинни сарашки произведения като леко военно седло – офицерско от Втората световна война; стар военен мундщук (кована желязна част, която се е слагала в устата на бойния кон, за да може да бъде управляван в боя); старинна възглавница, която е част от амуницията.
Масата, на която работи сарачът, се казва „сарашка стега” или „джалде”. Самият занаят е останал от турците и само те навремето са имали право да го упражняват. Затова почти всички наименования, свързани с него, са турски.
Занаятът и всички инструменти и материали, които притежава Яким са му предадени от неговия учител бай Христо – сарача (Христо Тодоров Николов).
Коларо-железарският занаят възниква още в древността, от грижата към добитъка, който се е ползвал в земеделието – обработването на земята, превоза на реколтата и др. Железарите Илия Йончиков и Горан Танкулов извършвали всякакви железарски услуги на населението. Кръсто Симеонов Ангелов – коларо-железар поправял точилата на каруците. Муно Огнянов, също коларо-железар, изработвал и изчуквал подковите за животните и всички железни части, необходими за направата на каруците. Подковавали са се копитата на животните, за да са здрави и да теглят ралото, дървената грапа и останалите оръдия на труда. Майстори-подковачи (налбанти) от близкото минало са Вълко Онцов и Кръстьо Петров. Днес в селото не съществуват такива майстори, а и селскостопанската техника напълно вече е заменила животинската тяга.
Обущарството е занаят, практикуван от дълбока древност в Софрониево. Най- възрастните хора с усмивка си спомнят за бай Христо Връзката, както всички го наричали по онова време. Той е пришълец в селото. Други майстори обущари били Борис Асенов, Кръстьо Давидов, Христо Атанасов Томов, Георги Опришоров, Вълко Тенев. Сета занаятът се практикува от Петьо Борисов Асенов – син на Борис Асенов.
Но нека не забравяме, че днешните обувки са приемници на цървулите. Нека не забравяме откъде сме тръгнали. Много от старите баби и дядовци още помнят тези времена. Доказателство за това е умението им и днес да си правят цървули от кожата на одраното на Коледа прасе. При наличие на материал баба Атанаска Семова Станоева, 78-годишна, не пропуска да направи някой и друг чифт цървули.
Кожухарството е друг практикуван занаят в миналото. Известна е династията кожухари: Спас Коцев – баща и синовете му Георги Спасов Коцев и Ангел Спасов Коцев. Машините, с които са работели и до днес се пазят в дома, в който са живели. Други кожухари са Христо Ангелов и Илия Вълчев. Много от жителите на селото още пазят и носят ушитите от тях кожуси и елеци.
Освен кожухари, тук са живели и работели много майстори-шивачи (Кръстьо Атанасов Томов; Ангел Пеков – от който са се учели младите шивачи, като Спас Радулов Маринов и Иван Петров Бачев; Иван Каменов, Илия Невлев; Дафина Врачанска, Дафина Рикова, Йоца Онцова, Христана Онцова - най-старата шивачка, която хората си спомнят. Характерно за този занаят е, че някои майстори го практикували семейно, заедно със своите съпруги, като Иван Ангелов Божков и Иванка Борисова Божкова, Иван Петров Бачев и Свобода Бачева. И всички те притежавали майсторски свидетелства.
Кръчмарството е стар занаят, характерен за всяко населено място. Какво е село или град без кръчма и бръснарница?! Та това са местата, където са се завързвали най-интересните разговори и са се научавали всички новини. Днес кръчмите са прераснали в големи и привлекателни, най-вече за подрастващото младо поколение, заведения и дискотеки.  И само възрастните хора си спомнят за старите кръчмари: Димитър Врачански, Петър Маринов, Георги Тончев, Иван Василев – най-стария кръчмар в селото.
Практикуването на занаята е свързано с развитието на други два занаята – винарство и бъчварство. Софрониево се намира в такъв регион, който позволява развитие на лозарството, а от тук и на винарството. В миналото са отглеждани много декари лозя – цели местности, в които са засаждани едни от най-хубавите сортове. Известна е надпреварата между стопаните кое вино ще е най-хубаво.
Богатата лозарска реколта изисква и производство на бурета. Известни бъчвари в Софрониево са Петко Калдароев, Иван Петкуцов, Петър Маринов, Ангел Тодорчев – най-старият бъчвар.
Наличието на хубаво вино предизвиква апетита на селянина да го консумира, който пийнал вече веднъж от него му става весело и му се доиграва. А за да е весело хорото  е необходима духова музика. За хубаво или за лошо добре е да я има. Музиканти в миналото въобще не са липсвали. Софрониево се е славило със своите музиканти и духови музики, които са придружавали танцовите състави на различни прегледи и фестивали и които винаги са веселели хората в селото по всякакви поводи – вечеринки, празненства, сватби и кръщенета. По-старите музиканти са свирили на цигулка и дудук. Известни майстори от онова време са Дино Онцов и Първан Мейцов – цигулка, Христо Стънгачев и Илия Джорлев – дудук. Постепенно навлезли духовите инструменти. Многобройни са музикантите, свирели в духовите оркестри на селото през различните години: Георги Димитров-баща-тромпет и Марин Георгиев Димитров-син - саксофон; Христо Ангелов Колелийски - барабанист; Димитър Горанов -  барабанист; Марин Първанов Къшев (Мейцов) - кларинет; Янчо Янакиев Игнатов - кларнет; Стоян Тоев - бас-баритон; Борис Узунов - тъпан; Кръсто Горанов - барабан; Димитър Яков Принов - баритон; Христо Джуклев - алт; Иван Тошев - алт; Георги Попов - барабанджия; Антон Стойчев Танкулов - тромпет; Георги Пасков Невлев - тромпет; Кръсто Ст. Петров -  кларинет; Димитър Туцов - алт; Петър Гонов - алт; Петър Трифонов Селановски - алт; Ангел Опров Баницов - тъпан; Марин Стериков - бас; Горан Испасов - бас, Виктор Йонов Барбучанов - тъпан...
През 1990 година се създава ученическа духова музика под ръководството на учителя Методи Асенов Александров от гр. Враца. Закупени са инструменти от читалището и децата репетират два пъти седмично. През февруари 2008 година ученическата музика се възстанови под ръководството на същия учител, но за съжаление тя просъществува само една година, поради недостатъчните средства за поддържането й.
Интерес представлява фамилията наследствени музиканти Меицови - тромпетисти. Като започнем от най-възрастния Първан Мейцов - цигулка и тромпет, последван от неговия син Марин Първанов Мейцов - кларинет и се спрем при внук му Цветомир Людмилов Мейцов - днешният тромпетист, който никога не пропуска да се включи в изявите на читалището и да подкрепи танцовия ни състав. В момента свири във Военния духов оркестър - гр. София.
За да разберем повече за кръчмарството и бръснарството се запътваме към дома на единствения останал в селото ни берберин Борис Иванов Денов, 75-годишен,  който живее и работи заедно със своята съпруга 71-годишната фризьорка Иванка Петрова Денова. Всички знаят за тях, за семейството фризьори и бръснари - леля Иванка и чичо Боци. Въпреки годините им, мало и голямо все така ги нарича. И все още жителите на селото се възползват от техните услуги. А те винаги с усмивка посрещат и изпращат всеки. С усмивка посрещат и нас, заедно със своите клиенти (Венко Горанов Дойкин и Теменужка Георгиева Радулова),  които са там, за да участват в демонстрацията. Докато подготвя клиента за работа, чичо Боци обяснява, че столът, на който седи клиента, е на над 70 години – бръснарски стол, въртящ се, дървен, с който е работил друг по-стар майстор - Горан Стойчев Дойкин. Това е стол, предаван от майстор на майстор. Бръсначите и каиша за точене са също стари - над 70-годишни. Всичко е автентично. Но най-автентично е самото бръснене – това е процедура, която в днешно време не се предлага в нито един съвременен фризьорски салон и от години, поради напредналите технологии, не се практикува. Затова я наблюдаваме с голям интерес и слушаме старите истории на берберина. А той се старае да обслужи клиента на най-високо ниво, точно като в старите времена. След приключване на прическата и бръсненето, се пристъпва към масажа на лицето, което представлява заключителния етап. Днес се препоръчва в съвременната козметика и се практикува най-вече върху жени, докато в миналото, виждаме, мъжете са били привилегировани с нея – след бръсненето.
Много е важно след края на услугата, клиентът да бъде парфюмиран и да му се честити прическата.
Прическата и бръсненето приключиха, клиентът е много доволен, най-вече от масажа. Сега старият берберин със задоволство си спомня за поколенията бръснари и за старата бръснарница. А те хич не са малко. Имало навремето осем бръснара, по-късно последвани и от други: Петър Маринов Горготов, Георги Маринов Горготов, Кръсто Маринов Горготов, Стефан Ст. Сърболов, Венета Петрова Сърболова, Димитър Петкуцов, Стан Петкуцов, Виктор Предолов, Иван Петков Ангелов, Илия Бабоев.
След бръсненето идва ред на дамското фризьорство. Леля Иванка ще демонстрира прическа от 60-те години с дървени ролки, каквито вече не се произвеждат. И ролките, и каската са също автентични, както бръснарските принадлежности. Върху работната маса е сложила да ни покаже „фризетка” от истинска 50-годишна коса, каквато днес се ползва за удължаване. Докато навива клиентката, тя също разказва: за чиракуването и взетия след това изпит; за момичетата, които е учила на занаят – Петя Здравкова Янчева, Деси Горанова и др.; за видовете прически на кок, които най-много са се носели през младите им години; за многото булки, на които е правила прически за сватби, дори от околните села. А навремето сватби и кръщенета е имало всяка събота и неделя и дори по повече от една на ден. И прически са си правили не само булките, а и останалите близки сватбари. Говорейки за сватбените прически, аз си спомням, че преди 25 години тя е правила и моята.
Занаятите вървят ръка за ръка с традициите и обичаите на народа ни. Здрава е спойката между тях, защото много от занаятите съществуват благодарение на запазените обреди и обичаи в селото, на поддържаната  жива традиция. Ще имаме още възможности да се убедим чрез примери в това.
А леля Иванка има и други умения. Тя с радост ни показва извадени от старата ракла нейни произведения: везани, плетени на една и две куки карета, чорапи, терлици и др. Но най-интересни са избродираните от нея престилки, по модели от традиционните народни престилки, а някои е доразвивала сама. Това са престилки, характерни само за нашето село, които се носят когато се роди бебе. Бабата, която е акуширала при раждането на бебето, запасва такава престилка. Носейки я, тя известява на всички за неговото раждане. Майсторката е избродирала толкоз много, че въобще не помни техния брой.
Приятно е в къщата на семейните занаятчии и въобще не ни се тръгва, но има още да обикаляме. От тук заедно с клиентката Теменужка се запътваме в нейния дом. И тя има интересни умения. От майка и свекърва се е научила да плете на една и две куки, а бродерията - от нейната съседка и приятелка Иванка Денева. Шарките и багрите са плод на безпогрешния й усет за красиво, а моделите са вземани от нейните баби и стари списания.
Талантливи и работливи са жените на Софрониево. За това ни говорят измайсторените и грижливо съхранените от тях произведения на народните занаяти. Отиваме да посетим и Звездана Игнатова Баницова – 65 годишна, майсторка на фъкани изделия. Тя притежава и много други умения  - плете на една и две куки, пошива, майстор е в приготвянето на традиционни софрониевски ястия, но фъкането е занаятът, чрез който се отличава от останалите. За него са необходими специални гергеф и игла. Най-напред върху опаковата страна на плата се копира моделчето. Гергефът се поставя на плата и се бродира със специалната игла. Работи се върху опаковата страна, за да се получи лицевата. Като се завърши шевът, се изрязват връхчетата на бродерията със специална крива ножица, след което се изглажда. Получените изделия са чудесни.
Най-хубавото е, че в Софрониево има много млади жени и девойки, които са наследили тези умения. И младите по нищо не отстъпват в уменията си на своите майки и баби.  Затова  решаваме да посетим и някои от тях: Васка Трифонова Тошева (работи като майстор-готвач в детската градина) – чудесен кулинар; Мая Тодорчева, която е учител по изобразително изкуство, бит и техника – освен рисуването, нейно хоби е и плетенето на една кука. Уменията си тя предава на своите ученици в училище; Моника Венциева Каменова (акушер по професия, работи като медицинска сестра в училището и детската градина) - много обича да плете на една и две куки; Кирилка Онцова, която всички наричаме Кичка – голям естет, кулинар, любител на художествените занаяти и приложните изкуства.
Въобще кулинарията и приложните изкуства са любими на много от жените тук.
Интересен и привлекателен занаят е кошни-чарството. За да разберем повече за него посещаваме Иван Симеонов Зонов – 80-годишен майстор кошничар и метлар. „Няма къща в селото, в която да нямат нещо изплетено от мен – кошница, дамска чанта, кошница за украса, за плодове, кошле, столове, столчета, дамаджани, бебешки кошчета. Изплел съм много бебешки кошчета, дори за близнаци.”
Иван отива да ни свали машината за белене на лико. С нея се изкарва ликото на пръчката и остава елитният материал, който се използва за плетенето. Преди да се постави пръчката в машината, се цепи с цепачка. Тя трябва да е счупена в месец април, защото тогава има най-много мъзга. Ако е в друг месец, пръчките трябва да се варят в казан с вода. Като се обели ликата, се отбира хубавата част, която се използва за лице на избраното за правене изделие.
Разказвайки ни за кошничарството Иван ни демонстрира белене на лика.
Демонстрира ни и как се прави метла. За целта се използва „стяга за метла”. „Метла мога да ти направя – кукла. Кукла – метла.” И наистина е така. Метлите на Иван са с идеален външен вид. Майсторът си е майстор.
Стара е историята на мелничарите в Софрониево. В селото и днес съществува стара мелница, строена още през турското робство. Била е собственост на турците Дауд и Афус. От тях я купува Ивайло Данев, баща на известния днес Христо Данев. Тук са минали много мелничари: Вълко Петров Ангелов (най-довереното лице на собственика по онова време), Иван Биволарски, Христо Маринов Риков, Янчо Тълов, Иван Стериков, Христо Бербечелов. Чудно бяло е брашното, смляно на Даневата мелница. От него се меси най-вкусният хляб.
В близост до мелницата е построена (преди Освобождението) и воденица за царевично брашно. Мелило се с воденични камъни. Тя също е била собственост на Данев, заедно с 1500 дка земя. Сега от нея са останали само основите.
Селото е известно и със своите майстори-строители (Киро Гогов, Спас Божков, Спас Гаджев, Кръсто Опришоров, Спас Маринов Пенев, Стан Станкулов Испасов, Иван Божков, Марин Горготов, Ванко Божков, Христо Стериков, Стоичко Спасов и Пене Спасов – с торлашки произход, дошли като майстори в Софрониево от Сърбия). Абсолютно всички къщи тук са строени от тях. В младежките си години заминали на работа в Добруджанския край. Там чиракували и учили занаят, върнали се майстори. Построили си собствени къщи, а после и други къщи. По-късно оформили улиците и площадите. Киро Гогов – най-добрият майстор – участвал и водел строежа на читалището. Майстори, които основно участват в строежа на всички селскостопански сгради са Христо Стериков и Марин Горготов.
Дърводелството е занаят, неразривно свързан със строителството. Той също си има своята история. Знаем, че къща без врати и прозорци няма. Затова, като си свършат строителите работата в една къща, идва ред на дърводелците. Такива майстори навремето били Благомир Стойков, Константин Христов Туцов, Иван Хайтов и Антон Танкулов. Днес дърводелството придобива по широки измерения и се използва не само при домашното обзавеждане, но и в градинския интериор. В Софрониево все още има майстори-дърводелци – Цветко Тончев, Марин Йончиков, Янаки Джузнов, Стоян Съркьов и Емил Тошев.
Идва ред на най-развития занаят в селото в днешно време - тъкачеството. За да разберем повече за него сме избрали много атрактивен начин. Ще ходим на гости на най-известните ни тъкачи - семейство Наташа и Иван Манчови. Те владеят тъкачеството наравно с мутафчийството. Отиваме с децата от кръжока по „Краезнание” към училището с ръководител Вълчо Златанов.
В село Софрониево домашното тъкачество винаги е било един от водещите занаяти. От стари времена то е присъствало във всяка една къща и е съхранявано, като е предаван от майка на дъщеря, баба на внучка… За него книга за обучение не е била написана, но жените сами са се научавали една от друга, като по този начин се е получавало някакво негласно състезание за най-красиво, най-фино и най-здраво изработена тъкан. Ето защо тук са се запазили и до ден днешен типичните за района влашки шарки и багри на чергите, тъканите престилки (шорц), кърпите за глава (бариш), сватбарските кърпи (кончове), кърпите, които се даряват на сватбата (кърпе сърбещь), възглавниците (къпътъе) и още много други тъкани изделия, които са съпътствали бита и начина на живот на хората от селото. Домашният стан (разбой) е присъствал в дома на всяко семейство и е служил за изтъкаване на носии, столовки, килимчета за стена, навуща, коларски черги, ямурлуци (опанджак), та чак до най-фините изделия: платове за ризи, кончовете, платове за панталони. С една дума - всичко необходимо за ежедневието и празника. Така например изтъканите „завелки” и пошивани престилки (шорц) са служели и като знак, че се е родило бебе в селото. Жената, която е носила престилката е бабата-акушерка (моаша) на бебето. На сватбите, когато се канели на прошка (в дома на момичето), две жени се обличали в национална носия и  отивали да канят с бъклица с вино на прошката и сватбата. Точно тогава са били използвани и сватбарските кърпи. Материалите са били също домашно производство - памук, вълна, коноп, свила от бубени пашкули. Обработвали се ръчно, трудоемко и много примитивно, но явно, че това не е попречило на майсторската изработка на тъканите и дрехите.
Някои от по-възрастните жени в селото са били доста напреднали в занаята. Ето защо са наричани „майсторки”. Те са съхранили и усъвършенствали знанията си. При тях са ходили по-младите за съвет или за някой модел. С течение на годините тези жени са започнали и да обучават други и така са се получили йерархията и приемствеността в занаята.
 Първо се чиракува 1-2 години, като чиракът не се е допускал до стана. Той само е помагал на майстора. После, ако майсторът реши („От всяко дърво свирка не става!”), го допуска до стана и започва неговото обучение за калфа, което продължава неопределен брой години. Когато калфата е гото, неговият майстор го предлага пред съвета на майсторите, пред който се явява на изпит и той решава дали ще го допусне в тяхната гилдия. Ако е провъзгласен за майстор, по стар обичай му се удря от най-стария майстор една тежка плесница - да запази занаята и да не се възгордява!
Така е бил съхраняван и ревностно пазен всеки един занаят в България. Занаятчията „си е пазил занаята”, защото само чрез него се е препитавал и затова най-често е предаван на синове, дъщери, роднини. Така са се създали династии от занаятчии, които в наше време са майстори-учители. Днес в България има две инстанции, които са обединили тези майстори - Камарата на занаятчиите и Задругата на майсторите.
Поради настъпилите нови технологии в нашето съвремие и поради това, че старинният метод на работа е много бавен и трудоемък, доста от старите занаяти в нашето село са се поизгубили. Не е за пренебрегване и фактът „криене на занаята”, както и миграцията на младите от селото към града.
Тъкачеството като запазен старинен занаят все още съществува в с. Софрониево. Благодарение на оказаната подкрепа на община Мизия и на няколко майстори-занаятчии през 2007 г. се създава сдружение „Старата ракла”, което има за цел съхраняването и предаването на занаятите в Северозападна България. В него членуват към 15 майстора на стари занаяти. Има тъкачи, плетачки, везбарка, плетене на рибарски мрежи, берберин (бръснар), шивач, винар, кулинари, сарач и др. Опитват се с голям мерак и труд да запазят както занаята, така и старинната технология. До момента е създадена, благодарение на фондация „Екообщност”, една демонстрационна тъкачница, която се  нарича „Работилница за стари занаяти”. В нея може да се покаже на всеки желаещ тъкаческия занаят или друг характерен за нашето село. Тази инициатива се посреща със задоволство както от старите хора, така и от младите. С голям интерес се посрещна и от учениците, участващи в кръжока по „Краезнание”.
Децата бяха много мило въведени в работилницата от майсторите-домакини по стар български обичай с питка и шарена сол. Разказаха им цялата история на занаята, след което се пристъпи към най-интересната част от посещението, която всички чакаха с голямо нетърпение – демонстрацията. Беше предоставена възможност на всяко едно дете лично да изтъче по нещо и те много се радваха. Всички бяха препасвани с битова престилка преди да седнат на стана. Ами не се знае - между тях може би се намира някой бъдещ майстор-тъкач. Та нали днешните децата са поколението, което трябва да наследи и запази това, което са създали и съхранили  прадедите ни. Защото благодарение на ей такива майстори, като Наташа и Иван и като всички гореспоменати, и на други преди тях, са достигнали до нас народните занаяти.
Най-важното, обаче, е да носиш в душата си и любовта към занаята. И когато го предаваш на други, да го предадеш заедно с тази любов, която носиш в себе си. А когато го предаваш на децата, ти не можеш да я спестиш. С такава любов занаята е предаван и в семейната династия на домакините.
За нея Наташа казва: „Нашето тъкаческо семейство е научило занаята от моята майка Цвета  Недялкова, а тя – от нейната… Ние пък научихме нашите деца – Вълчо и Цветан. През 1984-86 г. издържахме изпитите за майстори в Задругата на майсторите на стари занаяти. Всичко това се случи, благодарение на нашата любов с моя съпруг - Иван Вълчев Манчов. Да, това е самата истина. Той беше автомонтьор тогава. Не е лесно да победиш съвременната техника със занаята, но любовта му към мен и интересното в занаята го подтикнаха към стана и така оттогава, та до ден днешен. За майсторлъка си не искам да говорим, защото е народен. Следователно другите трябва да ни оценят, но с него се прехранваме и чрез него си отгледахме децата… По стар български обичай и нашите деца работят при нас, но вече само като хоби. Обучили сме засега трима ученика, но пък се гордеем, че са вече майстори.
     А що се отнася до останалите занаяти, моето лично мнение като занаятчия е, че все още не е късно голяма част от тях да се възстановят, било то чрез програми или чрез личното отношение на кметовете от общините или селата. Чрез създадения вече Закон за занаятите в България майсторите притежават легитимен документ, който се приема почти без изключение във всички страни на Европейския съюз и по света след приравнителен изпит в съответната занаятчийска организация.
    Така например от партньорската ни работа с читалището сега „Работилница за стари занаяти” изпълнява поръчка за изтъкаване на двадесет носии за танцовия състав. Това все пак е пример как с читалищата, общините, кметствата, неправителствените организации и гражданските общества можем да върнем и предадем на нашите съвременници и бъдещите поколения старинния български занаят. Чрез тази и подобни инициативи разбираме, че занаятите не са изчезнали, а просто са изоставени, позабравени. В днешното технологично време занаятът може да просъществува, даже е наложително, защото той се явява свързващото звено между поколенията, предпоставка за развитие на туризма в нашия регион, „пазител” на обичаите и ритуалите в селото, създаване на нови работни места чрез направа на малки местни работилнички и не на последно място – създаването на „Център за стари занаяти”.”
    При посещението в тъкачната работилница видяхме как занаятчиите изработват битови изделия, прилагайки традиционни технологии и използвайки местните суровини за тази продукция. Ефектът е поразителен, а отзивите на децата – възторжени. Те оживиха работилницата с атрактивното демонстриране на традиционнитехники на тъкане. Освен това в нея могат да се закупят занаятчийски произведения като сувенир. Могат дори да се изработят пред очите на посетителите.
    Майсторите Наташа и Иван участват  в редица събори и панаири на народните занаяти, организирани в страната. Две поредни години съвместно с читалището участват във фестивала на народната носия в Жеравна, където успешно и с интерес демонстрират своя занаят. Много са и съвместните изяви на територията на селото и общината (баба Марта, Великденски кулинарни и битови изложби, пролетни и селищни празници и др.).
    Читалището, съвместно с училището и сдружението  „Старата ракла” съхраняват традициите и осъществяват изследователска и популяризаторска дейност в областта на занаятите. Читалището като културна институция играе ролята на притегателен център за самородния талант на софрониевчани, като организира мероприятия, свързани с техните занаятчийски умения.
    Традиционните народни занаяти имат своята вековна история, която ни дава възможност да се докоснем до ежедневия бит на дедите ни. Да разберем как ежедневието става изкуство и изкуството се превръща в ежедневие.

Автори/Информатори:

Офелия Спасова, Наташа Манчова, Вълчо Златанов / Из "Златни ръце", 2010