Малки истории


Капка вино


Категория : Кратки истории
photo

Капка вино

Калина Тодорова

 

Капка вино

или портата към Оня свет

 

Няколко дни след като баба Пека си замина за Оня свет и ние я изпратихме мълчаливо на хълмчето като я наредихме до другите в нов гроб, дедо Кольо каза, че ще ходи да я откупува. „Сега седи на вратата на гробището и пази” – казва той. „Че какво пази?” – „Дежури там. Чека коги умре некой по нея – да го срещне и после да му предаде дежурството”. С кърпа, чорапи и локум той се запъти към дома на мъртвия – ще остави това, което е отнесъл в ковчега, ще запали свещица и ще прати поздрави и заръки за своята Петра, които пътникът трябва да й предаде, щом го срещне на портата. Щом го срещне, душата й ще бъде свободна да тръгне по своите си небесни пътеки, спокойна, че вече има друг пазач на гробището, който я е отменил – той на свой ред да среща запътилите се към небесата и да ги упътва. Така се прави от незапомнени времена. Хората вярват, че душата до 40-ия ден е на земята и не само обикаля любими места, а остава на портата между световете, за да посрещне тръгналия след нея, да не е сам, да не се изгуби… Ще го остави да поспре край олющената врата, да приседне на прага преди дългия път и да се взре от високото в димящите комини на селските къщички. Да пошари между светулките на топлите прозорчета, дремещите в курника кокошки, белите козлета в сеното и коня в обора, скитащите из улици и сокаци котараци… Така, на прага седнала, душата трепетно поема смеха, думичка, дочута случайно, скърцане на врата, детски плач, викове в кръчмата, кавга, после смях и тишина, лекото дишане на кучето до стълбите, сянка-тайна, шепот и прегръдка в тъмното, пак онази врата, която не се затваря, стъпките сънени на пъдаря… Душата трепетно поема на изпроводяк у себе си всичко и всички като омана, бодва я изпраната бяла забрадка на простора, мирис на сено, дим от цигара там далече премрежва погледа - толкова ги обича… Всичките… Запътвайки се към безкрая на другото село, копнежите им ще са с нея през реката, прозорчета-светулки ще проблясват, бебета ще плачат, майки ще пеят, вълци ще чакат на кръстопъти и кучета ще тичат след тях… Докато накрая остане само нощният вятър в клоните на джанките, орехите и другите саморасляци около гробището – най-скъпа личба… Отдалеч ще съгледа ранобудните птици около лозниците, ще чуе гласовете преди крилете да покрият небето и да усети познати аромати. У дома. Там ще отнесе всичко това. От своите за своите. Дедо Кольо казва, че я чакат на софра – прозорците светят, всички са там – бебета плачат, кучета лаят – сладка гълчава и най-отпред са своите, пременени, млади и засмени, с бели кърпи и китки, със сълзи и усмивки.

В нашите села има обичай на задушница, когато преливаш своите, да оставиш капка вино и когато си тръгваш, да спреш и да я сипеш при портата – там, при джанките и другите саморасляци, при невидимия праг, на който винаги е седнал някой… Вино за тези, които помниш и не помниш… родени и раждани, тръгнали си оттук… Божиите чудеса – да напоиш и заситиш с капка всички… Така и с една малка, нищо и никаква „пита за забравените” да нахраниш и тези, до които не те е отвела паметта, докато си месил и наричал поменички.

Истории от Малки истории