Малки истории
Капка вино
Категория : Кратки истории
Капка вино
Калина Тодорова
Капка вино
или портата към оня свет
Няколко дни след като баба Пека си замина за оня свет, а ние я изпратихме мълчаливо на хълмчето и наредихме до другите в нов гроб, дедо Кольо каза, че ще ходи да я откупува. „Сега седи при вратника на гробището и пази” – казва той. „Че какво пази?” – „Дежури там. Чека, коги умре некой по нея, да го срещне и после да му предаде дежурството”. С кърпа, чорапи и локум той се запъти към дома на мъртвия. Ще остави в ковчега това, което е отнесъл, ще запали свещица и ще прати поздрави, заръки за своята Петра, които пътникът трябва да ѝ предаде, щом го срещне на портата.
Щом го срещне, душата ѝ ще бъде свободна да тръгне по своите си небесни пътеки, спокойна, че вече има друг пазач на гробището – той я е отменил – нека на свой ред да среща запътилите се към небесата и да ги упътва. Така се прави от незапомнени времена. Старите вярват, че душата до 40-ия ден е на земята и не само обикаля любими места, а остава на портата между световете, за да посрещне тръгналия след нея, да не е сам, да не се изгуби. Ще поспре на хълмчето и когато объркан приседне на прага, преди дългия път, тя ще го остави да се взре от високото в димящите комини на селските къщички, да пошари между светулките на топлите прозорчета, дремещите в курника кокошки, белите козлета в сеното и коня в обора, скитащите из улици и сокаци котараци… Така, на прага седнала, душата трепетно поема смеха, думичка, дочута случайно, скърцане на врата, детски плач, викове в кръчмата, кавга, после смях и тишина… Лекото дишане на кучето до стълбите, сянка-тайна, шепот и прегръдка в тъмното, пак онази врата, която не се затваря, стъпките сънени на пъдаря… Душата трепетно притуля на изпроводяк у себе си всичко и всеки като омана: бодва я изпраната бяла забрадка на простора, мирис на сено, дим от цигара там далече премрежва погледа… Толкова ги обича! Всичките! Запътвайки се към безкрая на другото село, копнежите им ще са с нея през реката, прозорчета-светулки ще проблясват, бебета ще плачат, майки ще пеят, вълци ще чакат на кръстопъти и кучета ще тичат след тях… Докато накрая остане само нощният вятър в клоните на джанките, орехите и другите саморасляци около гробището – най-скъпа личба.
Отдалеч ще съгледа ранобудните птици около лозниците, ще чуе гласовете, преди крилете да покрият небето и да усети познати аромати. У дома. Там ще отнесе всичко за всички. От своите за своите. Дедо Кольо казва, че я чакат на софра – прозорците светят, бебета плачат, кучета лаят – сладка гълчава: най-отпред са любимите, пременени, млади и засмени, с бели кърпи и китки, със сълзи и усмивки.
В нашите села има обичай на задушница, когато преливаш своите, да оставиш капка вино и когато си тръгваш, да спреш и да я сипеш при портата – там, при джанките и другите саморасляци, при невидимия праг, на който винаги е седнал някой. Вино за тези, които помниш и не помниш, родени и раждани, тръгнали си оттук… Божиите чудеса – да напоиш с капка всички! С една малка, нищо и никаква „пита за забравените” да заситиш и тези, до които не те е отвела паметта, докато си месил и наричал поменички!
Истории от Малки истории
-
Трите дъбчета
- Кратки истории
-
Хляб
- Кратки истории
-
Нишката на живота
- Кратки истории
-
Капка вино
- Кратки истории
-
Черква
- Кратки истории
-
Шарената люлка
- Кратки истории
-
Силенчето
- Кратки истории
-
Вечният календар
- Кратки истории
-
Братя
- Кратки истории
-
Приказка
- Кратки истории