Малки истории


Силенчето


Категория : Кратки истории
photo

Силенчето

Калина Тодорова

Силенчето

По нашата улица се задава каруца, колелетата припряно подскачат, сякаш викат, сякаш повтарят нечие име без да спират и се въртят, и се въртят, сякаш някого дирят… Изведнъж замират пред дървената порта и аз тичам вътре при майка дрътата… Викам я, а тя не бърза… Връзва белата си забрадка… Се с бела забрадка… Дори и в траур носеше бела забрадка… Шмугвам се покрай нея, докато ситни през двора… Чувам името на момчето, което дирят… Казва го почернелият мъж, после го повтаря разплаканата, прегърбена женица… Майка дрътата въздиша: „О, сине, много съм дръта вече, къде да ода да скитам по тия морабета – по Англия, по Франция…” Женицата се моли с очи и сълзите й капят без да промълви и дума. Майка дрътата се смилява: „Ма нема да те върна, като си дошла” и ги отпраща за белег. Тя е гледачка. Гледа по звездите за любов и женитба, но сега е война. Сега тя трябва да тътри босата си душа по света и да се връща цялата в рани и кърви с вестта…

 

Спомням си го, спомням си го…

Още не беше седнала и извади малката черно-бяла снимчица. На нея три момчета и по средата малко, около четири-пет-годишно русокосо момиченце. По раменете им има дарове… Другари, от хорото изтичали пред фотографа – за спомен.

Спомням си го, спомням си го… Спомням си как стои дядо ми с писмото и го чака, а той беше горе на нивата с двата вола оре и ние стоиме всички на вратника и го чакаме. И дядо вика: „Коци, ше заминеш ли – викат та запас?” И на другия ден селото се събира, прави хоро, изпраща ги и тръгват. Когато ги изпрати, баба беше ме прегърнала. Той си държеше шапката в ръка и тя плаче и вика: „Коци, да са върнеш, мамо, ше умра без теб!” И той замина – така, махаше ни с шапката. И аз викам: „Бабо, защо плачеш? Защото силенчето – викахме му силенче, защото тя му викаше: „Сине, сине, сине…” и ние му викахме – защото силенчето нема да се върне ли вече?” Била съм под 5 години. Това го помна – никога нема да го забрава! И това ми е снимка-светиня и винаги ше я помня. Сега улицата, на която живея, се води на негово име и е толкова запустяла, и е толкова запустяла…

Помна, помна… То беше трагедия. Ние бехме в Малорад – татко беше там мелничар, сестра ми тъкмо се беше родила и некой е съобщил на татко, че вуйчо е убит и той вика: „Айде да си отидеме… Да си идеме на село”. А мама вика: „Ма защо да си идеме – с това малко бебе?!” – „Не, отиваме си на село, нещо баща ти – дедо не е добре”. И тръгнахме и некъде към Буковец, по-насам чуваме, че бият камбаните. А ние очакваме, той не беше първият убит… Ние очакваме, че пращат такива писма… И като чу мама камбана… И като чу мама камбана и като започна да пищи, и като дойдохме – целото село пищи… Помна погребението му, помна. И след това девет години моята баба сека сутрин отиваше на гробищата…

Аз помна как вуйчо скочи от колата и вика: „Отивам! Отивам!” и замина, и не се върна! Беше са уволнил и щеше да са жени…

 

Стойко, обърни се, да те вида…

Това се случило в Малка Желязна преди повече от век. Тогава войниците ходели пеша до казармите в Ловеч, а близките са ги изпращали до края на селото по пряк път – през ниви и баири… Веднъж по този път минали близките на Стойко, млад войник, тръгнали да го изпроводят в деня след сватбата му. С тях била и младата му невеста. Стигнали до мястото на раздялата и той продължил сам, а останалите мълчаливо го гледали и чакали да се изгуби някъде из урвата и чак тогава да поемат обратно към селото. Той пристъпвал чвръсто, усещал погледите им и бързал, защото знаел, че ще заплачат… Изведнъж над балкана се извил гласът на невестата: „Стойко-о-о-, обърни се да те вида, че умирам!

Легнала и след няколко дни умряла.

 

Дядо Тачикъ, войната и песента

Дядо Тачикъ дойде отнякъде, а мислех, че ще го намеря престарял и „опрял” се на пейката или на столчето пред вратата, което сега отмести, отключи и ме поведе към снимката на стената. Двама гвардейци на нея – той и братовчед му… На дървената закачалка виси парадната му риза с медалите… Очаквам дядо Тачикъ да заразказва за бомбите, снарядите и колко е страшно… Оглушал и онемял да го видя насред окопите. Вместо това той запява…

Гледай ме, гледай, либе,

Гледай ме, гледай, ах първо либе, нагледай ми се…

 

Тримата тръгнали – той, брат му и братовчед му… И тримата се върнали… Само брат му пострадал – една нощ се крил из блатата и като се върнал, хванал плеврит… Все по болници. Дълго не живял. Дядо Цветан или, както го знаят козлодуйци, дядо Тачикъ, участвал в двете фази на Втората световна война – в Първи гвардейски полк на Негово Величество Цар Борис III от Сливница и Драгоман към Ниш и Косово поле, Скопие, Велес, Прилеп, от Охрид до Бяло море… „Одихме целата Сърбия, Македония и цела Хърватия… И снег и спиме на снега... – с шинелите и на снега….”

Все любовни песни пее… И за войната… Хем за войната, хем – любовни… Питам го кога ги е пял, а той: „На фронта – като се спира сражението. От мъка, от… …незнам къде и почвам да пеем…” Знае и влашки, научил ги от румънците, които често минавали Дунава при свои роднини… И те любовни…

 

Гледай ме, гледай, либе,

Гледай ме, гледай, ах първо либе, нагледай ми се…

Запас ще ида, либе, запас ще ида,

в Стара Сърбия, в града Кюприя негде в Кралево…

Ръчай пораъчай, либе, какво да ти взема –

дали пари сакаш или писма искаш,

или мене искаш при тебе да си дойда?!...

 

Стано, Томо си дойде!

Преду войната са оженил и са родил баце – брат ми, тоа най-големия и тогива отишъл войник. Като отишъл войник, наближавало да се уволняват, но станало война и ги уловили там пленници. Какво да работат? Цел ден, цела нощ влачат чувале на гръбовете си, та ги влачат там по линии ли, къде ли ги турат – уни си знаат къде е било. Цел ден и цела нощ това му е било. Добре, ама бил е и тоа на Ката деда й там […] Седем годин се пленник е бил! Седем годин пленник! А тоа па писал  писмо, Вачо (на Ката дядото – б.м.), до нашите тука, че тато е застрелян на место. „Я бех там – вика – коги падна, та умре!” те така те са получили нашите писмо, така нги е писал и  уни знаат, че е умрел. И кадат. А седем годин е бил пленник. Не е бил само он – имало е и от Градешница един – близки приятели са станали – Стефан. Какво ше напраат? С него са надумали да избегат. От Гърция – па оно пеша оди ли са?! Една нощ тръгнали да бегат. „И се одиле – вика – се по звездите!” Със звездите са разпраяле накъде да одат. Денем са крият из шумаците, а нощем одат. Денем са крият, нощем – одат! И една нощ осъмнале у един шумак и през тава време иде един козар и кара козите: „Ци, ци, ци – вика, гони козите и уни зеа, та връз назе. Он дойде да ги гони и ни виде там. Виде ни. Ние си помислихме кво да праиме. Фанааме го ние човеко. Ако го прибиеме – жал ни е, ако го остаиме жив – ше иде и ше ни издаде. И така са – кае – чудехме кво да праиме. Чудехме са, дръжахме го при назе, докъде са стемни го не пущихме. Жал ни е да го прибиеме. Ама като да си тръгнеме, зееме, та го връзааме. Оно се ше са набута некой да го отвърже – кък ли да е. Ама беше ни жал и го връзахме, кае, и заминахме.” Пътуват. Нощем се са пътувале. Яли са жаби, яли са плодове какви намерат – ядът ли са, не ядът ли са – те с такова са живели из гората нощем. И тия нашите го знаат тук, ча а умрел. Ама пътувале са много време – пеши, нали е било само нощем, па денем не мърдат. Нощем, па денем са криеш. И тия знаат, ча е умрел, нашите. Тамън му прекадиле годината – четиресе, двайсе – това се кадено. Се са му кадиле – като е дошло писмото, уни са кадиле. Мама кае: „Таман му прекадихме година…” И ше идат с баце за дръва – имаме шумак в гората, къде е Градешкото – натам. „Ше идеме за дръва. Отидохме за дръва и си идеме. И като си идехме, още от крайо, пръвата къща – и кои ни видеа, кои ни чуа (цялото село – б.м.), излезнаа: „Стано, Томо си дойде! Стано, Томо си дойде!” Не остана къщица – кае – да не излезнат и да ни не кажат това. А ние караме дървата. И тука, тука и ние като наближихме и ние като са зададохме с каруцата и но секи ни вика, ама секи ни вика – и мънинко, и големо къде ни (срещна). Като наближихме и верно – погледнахме на вратнико стои и ни отвори вратнико. Стои и уно - баща ви. И влезнахме и си дойдоа си вътре и като бех кадила едно друго – излезнахме, кае, ядохме и он зе да ни разпраа. Те – гледай какво чудо! Те така е. Седем годин!

- И като си е дошъл тука, какво е станало?

- Е, ккво е станоло?! Айде – дечорлия! (Смее се) Ката, Пена… Но е сал баце бил. Ние сме още четири. Сал он са е родил и тато заминал войник. Нали ги женееа преди да такова – да идат войници. Па тегива, кат си е дошъл – те Ката, една годин – па язе, една годин-две па Ангел, па най-после е Цветко. Он си ги догледа, он си ги закопа.

Ама мама, мама… Мама млогу работа. Он за тия седем годин там – си дойде, па седем годин беше кмет. Веднъга го турия кмет – седем годин кмет! А мама – берачка, копачка… Идат с Ангел да товарат сено. Он – дете. Натоварат, натоварат – она гази, нвръзва. Таман докарат колата къде дом и она (колата) като са извърна от другата стран, та я префърли ча от таа стръна. Не е работа на жена да го товари, да го разтоварва – това си е дадено – мъж. Она така и заболе – от задуха. Оно като не е имало отмена. Работила е, като го не е имало седем години, айде и седем години он кмет (…)

 Те това е (историята) на баща ми! Коя, къ ма види: „Томо си е дошъл! Томо си е дошъл!”

Каруцата още на съминяло повтаря името на войничето, а майка дрътата  поема ризата му от ръцете на прималялата женица… Вече месеци ни вест, ни кост от него… Майка дрътата я утешава с поглед, без думица да промълви. Ще приказва нощес на звездите… Шмугвам се в полунощ след нея и виждам ризата да беле, а тя, гологлава и рошава вика с шепот към небето… Ще им поприказва после кротко, ще вземе ризата, ще заспи на нея и ще тръгне… Седнала жената, мъжът в униформа прав зад нея, около тях децата, най-малкото в полата й… Щом се вгледаш отблизо, ще забележиш, че всъщност той е „добавен” – изрязан от портрет и после залепен при тях – на онова място, което е негово. Семейство. Венчална снимка – от войната е… Има и такива майки, дето син изпращат, син и невеста посрещат – отмяна… Жените са забрадени с черни кърпи по „старешки” – и стари, и млади. Между тях – дълга трапеза на земята. Има всичко под запалените свещички: жито, ябълки, хляб и вино. Най-отпред русокосо момченце. Гледа ме. Жените ме гледат. Престарял свещеник държи кандилница. „Една панихида за упокоение душите на падналите герои…”  Раждат се момчета – на кого му е до деца… Кръв, кучета и вълци, пенясали коне и умиращи мъже…  А по време на война се раждат момчета… Песен. Люлка. Сираците са боси, вдовиците секат дърва…   Плаче, смее се, пак плаче, пита, после мълчи, върви, върви, върви… По тия морабета.

Срещам моята леля Минка с малката Мина от спомена и съм щастлива, сякаш аз тичам из букьовските улици към каруцата, дето нашепва името на войничето… Когато трети път каруцата спре пред дървената порта, майка дрътата ще я срещне с хабер. Шмугвам се отпред и викааааааааааааам до небето…

 

„Силенче” означава „сине, сине, синееееееееееееееее”!

 

Автори/Информатори

Калина Тодорова

Истории от Малки истории