Малки истории


Братя


Категория : Кратки истории
photo

Братя

Калина Тодорова

Братя

Две истории от две съседни села – Липница и Алтимир, които все разказвам заедно като една – две момчета, които и сега вървят по петите ми, от време на време ме стигат, хващат ме: русото за едната ръка, черното за другата и така продължаваме по пътя.

Клетвата

Вече почти година братята Димитър и Първан са на Румънския фронт в Добруджа, но почти не са се виждали, докато големият, Димитър, не се появил неочаквано в окопа до брат си.

  - Какво бе, баче!

  - Абе, сънувах нещо неело…

И тогава се заклел, че ако брат му не се завърне у дома, ще отгледа синовете му и ще ги изучи като свои деца. Тази клетва повторил и Първан – да отгледа братовите си деца като свои, ако нещо, не дай Боже, стане с него! Не излъгал сънят - на другия ден Димитър бил убит.

Тази история, преди време, научих от журналиста Георги Белински, който имаше намерение да пише разказ за клетвата, дадена от неговия дядо на бойното поле. Може би дори вече го е написал и подробно е описал как се случило всичко:

…Те в един окоп седат с комшията Цено. И двамата са луди – така им викат по село, млади, буйни. Седят в окопа, шрапнели и бомби падат, Цено пуши, а дедо Димитър рече: „Бре, Цено, ше бегам от тоа окоп – ше падне нещо, да ни прибие! – „Бе, седи, ако ше пада – ше пада!“ И дедо Димитър са префърли от единия окоп в другия и са не минава и час, един шрапнел падне у другия окоп и загинал. Значи нещо го е бутало… Той сънува нещо и го е бутало, не му е давало мира: „Ако, не дай Боже!...“

Може би още в началото на неговия разказ ще се появят съдбата, предчувствието и сънищата, „личби” от друг свят… Ледена тръпка в кратката тишина преди поредния залп, притихнало небе и пърхане на криле високо над бойното поле. Пътят и хората, наскачали накрай село да срещнат своите… Задават се с късното слънце, през сълзи засмени… Може би ще завърже черната забрадка ниско, много ниско над майчините очи и думите отново ще извикат светлия белег на челото й, под забрадката – сянка на птица, появил се в онзи ден. В деня, оставил я между двата свята, на невидимата и незнайна линия, начертана от лъча светлина, на реката – колкото косъм широка, косъм от побелялата й коса. Все така я вижда – броди между световете от деня, когато от двамата, се върнал само единият й син. Очите й, под птичата сянка, са загледани дълбоко и далеко, там, където никой, освен майката, не може да стигне. После кротко се връща в селото и засмяна минава покрай пълните с деца дворове, влиза в тяхната къща, която вече не е същата.

На мен той само каза с кратки изречения, без каквито и да е коментари, с непресторено вълнение, за това как дядо му се завърнал у дома и отгледал братовите си деца като свои. Спомни си весели случки с чичо си, на когото още на двайсет къща направили, сетне - оженили.

…Даже неговите деца са родени на същия одър, дето и аз съм роден. Само че те са по големи от мен… Та си е изпълнил братската клетва!

Трап

Нашата къща… Баща ми и чичо ми отиват, работат – строи се линията Поморие – Ахелой – работат три години, и си дошли, и направили къща. Баба ми, майка им казала: „Двама братя – нема да има две къщи! Искам една къща, да мога да помагам и на двамата си сина!“. И те направили такава къща – като сегашните блокчета, с два входа, на два етажа, всеки си има маза. И така сме живели много задружно. Празнувахме всички празници заедно. Гайдар беше дедо ми – викат му дедо Петко Разтърсения и негов братовчед – дедо Нино Чуковски. Винаги се събираха. Немаше душеме – беше земя – пръстен под. И като са съберат, и кат са наедът  - фащат гайдите и почват! Там, пред масите, до вратите! Бият, играят – Костенската, Тодоркината, Балуца…

И на другия ден майка непременно ше лепи – то станало трап, там, къде са играли!

Истории от Малки истории