Малки истории


Трите дъбчета


Категория : Кратки истории
photo

Трите дъбчета - три истории за любовта

Калина Тодорова

Трите дъбчета

 

Маминко

или за добротата, мъжа и жената

Баба Наца и дедо Пейо са родени в една и съща година – 1932. Когато майката на баба Наца чула, че се е родило юначе, нали е шегаджийка, рекла: „Я ше рода па момиче за това момче!”. Шега, шега ама след девет месеца родила своята Надежда. Дните, месеците и годините си вървели кротко и мирно до мига, когато двамата се погледнали така, сякаш се виждат за първи път и нареченото станало. Вече побелели се смеят и разказват за „Шегите на Амур“, играта, която играли в онази никулденска вечер. Избягали от училище и се оженили. Майката натупала своята Надежда, а от Пейови ги напъдили. Приютили ги лели и чичовци, докато старите се предумат. Не било лесно: от два рода с различно „големство” били. Уж всяко чудо за три дни, сватба направили – както си му е редът, в един дом заживели, но не успели да омилостивят своите. Когато се родило първото им дете, Пейо бил войник – гледал любимите само на снимка. Прегърнал за първи път сина си вече проходил и проговорил. Докато разказваше, баба Наца ни наричаше „маминко” с  нежна доброта, а говореше за свадливата си свекърва и вечно пийналия си свекър, които постоянно я пъдели – с повод и без повод, най-вече задето се „гражданеела”: донесла от майчиния си дом чеиз – черги и ги постлала върху пръстения под, за да може малкият да пълзи. И чергите, и тя, и детето били изхвърлени. Прибрал се Петър, родила им се и дъщеря, но домашните не омеквали.

За да ни впримчи докрай в приказката, вади из под леглото и от дървения гардероб бели свилени кърпи и плетени дантели – от чеиза, шарени терлици, с които ни обува и куфар, пълен със снимки. „Маминко“ – милва ни с вълшебна дума и ни подава престилче, лазарско, пошито с лалета, вълнени шапки и забравен албум. Баба Наца – попуканите й пръсти и лалетата, цъфнали под тях, и шапките за дядото – всякакви цветове, като спомените – да го топлят… И кукувицата пред прозореца. Виждам я млада – в различни бригади, на полето – зиме и лете, ръцете й – все пълни: с ябълки и дюли, с децата, с неговите ръце… С метлата до сърдитата свекърва. Дедо Пейо е тракторист. И не е дедо. Очите му блестят. Показва ни черно-бяла снимка с другата си голяма любов – трактора. После цветна снимка – двамата, застанали пред него. Не, това е нов трактор – купил си го, след като се пенсионирал в стопанството. Годините си вървят, а те все така, заедно живеят. Въпреки тежестта, болестите, грижите, своенравните родители  – доволни и щастливи! Децата отгледали, изучили, по градовете оженили, старите догледали… „И така, маминко, – я ги догледах, само мойте манджи едеха…” Не издържах и я запитах как е успяла, въпреки всичко, което е изтърпяла?!

 „Тя е много добра” – отвърна някак си кротко и неподправено дедо Пейо и докато прегръщаше през раменете баба Наца,  добави „по душа”.

 

Неразделни

или снимка за вечността

Баба Вълканче и дедо Мито също са родени в една и съща година - 1922, женят се през 1945, имат три дъщери, 5 внуци и 8 правнуци. Неразделни 72 години, щастливи, работливи. Това ми разказваше Димитринка от читалището, докато вървяхме към техния дом. На портата с преродилата вишна ни посрещна средната им дъщеря - Ваня. Заведе ни в малката им белосана стаичка. Когато казахме, че искаме да ги снимаме, баба Вълканче се зарадва, но бавно и трудно се занадига от леглото. Спуснахме се да й помагаме, да я крепим и да я водим, но дъщерята ни спря – те са „на крака” и не са се „залежали”, благодарение на ежедневните усилия, които полагат и за най-невинното движение – крачка след крачка, като прохождащи деца. Живителната сила на ежедневните наши малки големи усилия. Оставихме ги – сами да проходят и днес. И тогава станахме свидетели на трогателна сцена – двамата си помогнаха по невероятен начин: тръгна дядото, с бастуна, по него, бабата, приведена на две така, че цяло чудо, дето челото й не стигна земята. Запристъпва, изцяло опряна на малкото столче – направо с него завървя. Дедо Мито вече беше седнал на дървената пейка пред мушките, когато здраво хвана в единия край бастуна, завъртя го и й го подаде. Тя се вкопчи с две ръце и по бастуна, по бастуна, докато нейната ръка достигна неговата. Седнаха и баба Вълкана, добрала се до своя дядо, въздъхна и се засмя. Бяха свикнали да ги снимат – станали популярни в областта със своето семейно дълголетие, със своето щастие. Тогава, между другото, докато ни береше вишни от преродилото дърво, Ваня каза, че всяка вечер грижливо ги приготвя за сън – всеки в отделно легло, като ги убеждава, че така ще им е по-добре: по-широко и удобно, ако някой реши да стане. Всяка сутрин ги заварва в едно легло и всяка сутрин й обясняват, че се страхуват, щом са разделени.

Жената, сътворена от реброто на мъжа в библейската притча, през дните и нощите отново незабелязано се бе вградила в него и бяха станали едно – като преди. И нямаше как да бъдат разделени. Дъщерята инстинктивно беше доловила блажения аромат на райски липи и уж беше се примирила, но не се отказваше да ги убеждава да спят отделно – все пак са на земята! – а те да се събират, познали небесата.

 

Трите дъбчета

или за човеците и измеренията на свещеното

Това е една история от Белослатинско. От Попица. Между две песни запитах певиците за Трите дъбчета. Някой ми бе казал, че е старо оброчище. Те една през друга започнаха да се питат и разказват разказани им предания и други чудновати приказки за това как там, на двата големи камъка, от незапомнени времена всеки в селото идвал и си отивал…  В стар, забравен вече ритуал, на единия камък, по-големия, поставяли мъртвия под чисто небе, на зелена-златна морава. Така, с шума на трите вековни дървета и прошката на хората поемал към Оня свят. Другият, по-малък камък, бил за новороденото – на него човекът идвал на Този свят. Всички опела и кръщавки на Старото село ставали там, на светилището.

Разбира се, попичанки помнеха камъните, но една през друга почнаха да се питат къде са се дянали и всъщност какво ли бе станало с трите дървета, отнесли със себе си Божествената сенчица по пътя към Новото село.

- Трите дъбчета – първата ми любов е там… Първата целувка ми е била там – на Трите дъбчета!

Жената беше мълчала засмяна лукаво през цялото време и сега гласът й зазвъня - заигра между двете песни, между двата пътя, отново отключил онзи белязан миг от младостта.

Между рождеството и опелото - измеренията на свещеното.

Автори/Информатори

Калина Тодорова

Истории от Малки истории