Малки истории


Вечният календар


Категория : Кратки истории
photo

Вечният календар

Калина Тодорова

Вечният календар

Баба Мария беше инатчийка и признаваше, че от малка гледа „по убавото”, беше слаба и суха, пъргава – като навита на пружини, и все пременена. За каквото и да я питах, намираше отговор. Знаеше всичко. Знаеше дори с подробности собствената си съдба. Беше дълголетница – преминала 90-те. Сестра й, близначката, се беше споминала още като момиче от шарка, затова казваше, че е „взела” и нейните години. Знаеше още колко ще остане – двама мъже и три деца я чакат на Оня свет… Заръча ни да я погребем до втория й мъж и да сложим на гърдите й снимката на първия. Това като се изпълни писаното.

…Турнеме кут са роди детето, ти нали си турала, туртица. Третата вечер. Туртица, наслагаш пари, наслагаш сичко на туртитцата. Така. Та да го орисат убави работи. А па оно мене като са ми слагале туртицата, ма е орисал, та думи немам! Тия орисници каат, че са като ора – знам ли. Има ора, оти си знаат… Тия, вечните календаре, нали ора са ги правиле. И я бех на дванайсе-тринайсе годин. Мама ма пременуваше от мънинка, та станах дръта и пак са пременувам! И на мама брат жени син. И она ше връви там да помага. Айде и аз ше връва с нея – нали па момичето е келифарска кучка  по майка си. Айде – с нея! Оно дойдоа моми – къ са правеа сватби некоги – па дойдат моми да праат руглицата. Вечер са сбере урсолица. Сватба – да праат уруглицата: оттука – червен пояс, отинак – червен пояс и на средата кърпа, убава, свилена, изтъкана – пешкир. И напраат руглицата на един прът – китка, у китката – ябълка, толика (голяма).

И ония прават уруглицата там, момите дека – я не съм мома да праа, ни са момите и ергенете там. И тоа, дек го зех язе (говори за първия си мъж - Вандо) он а две-три годин по-дрът от мене. Ако не и четири. Я си го познавам, дако от тринайсе годин – кат ида на орото: „Мале, от тава момче по-убаво нема!”От менинка гледам убавото!За друго не гледам нищо! Он стои така с една дрешка облечен и другите, по-големи от него, зеа там над календара: „Тоа на толко годин – еди кой си, те това щи мине, това щи мине, това щи мине – и те така.” А па я, дако съм менинка: „Ама, майко, коя годин съм родена?!” Мама ми каза. И я отидох. Айде, па мене ше гледат. Добре. „Първата годин ше са ожениш, а мъжът ти ше умре!” Мали, но стои (момчето - Вандо) зади мене.” „Ама малееее, па що ше умре, бе?! Я нали твадам да са жена за мъж, що ше умре?!” – „Ше са ожениш за друг – па ше умре!”

… И тегива, коги са оженихме, он (Вандо) кае: „Как каза, кае, календара – видиш ли, че са разболевам!? Видиш ли, че ше умра!? – „Нема да умреш – това е лъжа!” И умре. „И ше станеш на 96 годин и нема да умреш!” Що ми не каза за децата?!

- На 96 години ли ще умреш?

- На 96 годин! Па я сеги свършвам 93. На Нова годин, на 8 януари забирам 94 годин.

Баба Мария си отиде на 96 години – кротко легна, след като три дни и нощи търча я от тая, я от оная страна на небесната река, после три дни и три нощи спа, яде чорба и поиска да си отиде у дома… Да, така каза „заведете ме у дома”, макар да лежеше на старото си легло, под което криеше дървения куфар със снимките. В него беше и онзи портрет, затова го „куташе”, както сама казваше, като зеницата на очите си.

Не се била извървяла още първата година от първото венчило, когато орисаното ги застигнало. Вандо, луда глава, морен пил вода, легнал и не станал. Не била му се нарадвала, сърцето й не прегаряло и цяла година подир това останала при свекървата. Дотегнало на братята й да я гледат как съхне като попарена фиданка и насила си я прибрали в бащиния дом. После… После с дядо Киро се видели – тогава млад вдовец и хубавец, дошъл в нейното село на пазар. Милата му невеста Ирина предала Богу дух при раждане, отнесла и новороденото със себе си. Така Мария, която от малка гледала по „убавото“, заживяла с втория си мъж, в друго село, в нов дом. Там отнесла и малкото портретче на непрежаления. Сложила го в едно ъгълче над огледалото – тя тайничко да го поглежда, той оттам тайничко да наднича. Виждал мъката й дядо Киро и я оставил – времето да я лекува. И неговата доброта. Да, ама намерил се не човек, а дявол, та му прошепнал с половин уста: „Тя не гледа у тебе, у портрета гледа!” И той, в яда си, го скъсал. Правила, струвала – само след месец, на събора у мамини от вандовата сестра взела нова снимка. Тази. Оттогава я крие в дървения куфар под леглото. Пази я като зеницата на очите си. За оня час.

Няколко месеца преди това стана разпрата за дървото. Макар вече да не можеше да изкачи баира до гробищата, баба Мария знаеше, че на мястото, което бе отредено за нейн гроб, мястото до дедо Киро, белязано с паметник, на който, освен неговото, пишеше и нейното име, мястото, над мъртвия й син и дъщеря, до младата Ирина с бебето – всички отдясно на свекъра, над чиито гроб се мъдреше висок каменен обелиск с кръст отгоре… Там, на нейното място, беше поникнала джанка и беше станала на дърво, на голямо дърво. Този саморасляк, който събираше птиците, пчелите и пеперудите, този саморасляк, който раждаше черни и сладки джанки, и надвесваше клони над цялата рода – сенчица, този саморасляк, дето улавяше по най-добрия начин слънчевите лъчи и шепнеше белите  приказки на северния вятър… Този саморасляк приличаше досущ на нея. Близначката  – дива джанка, изправена, дори изпъчена на хълмчето сред другите сенчици, с жилави, неуморни вейки, накичени напролет трепетно и есен – жално красиви, които все дирят повея. Хубава, загледана по хубавото – отвъд портата, надолу към църквата и зелените дворчета, гълчавата по улиците, портата, къщата, огледалото… Близначката, дето престаряла повтаря: „Излезни душо, да са рода!”. Още от лятото тя предумваше сват си да отсече дървото, че е време – то да й отвори път към нейното място, тя – да отнесе сянката му и хубостта отвъд вечната река. Той се помайваше и отлагаше, сваата все го защитаваше, докато накрая двете едва не се скараха и старецът, за да ги помири, взе манарата. Баба Мария не отделяше поглед от дирите му, докато слънцето не падна зад баира.

Погребахме я до втория й мъж, със снимката на първия върху гърдите, както ни беше заръчала!

Истории от Малки истории