Малки истории


Шарената люлка


Категория : Кратки истории
photo

Шарената люлка

Калина Тодорова

Шарената люлка

 

Момче и мома

Според Веселка, моето пътешествие се увенча с истински открития. Това, разбира се, не са старите книги, скрити в старите църкви, със скрити послания, нито легендите за пещерите с имане или тайни знаци в скалите. Не са вековните дървета, нито изворите лековити. Не е и Оня свет – за него старите разправят, младите нехаят, но сънища гадаят; не са бабите, които баят, старците и децата, които стадата подкарват, жените, дето цяла неделя копаят, а в неделя хоро на мегдана играят, не са калушарските дружини, не са влашките помани на живо и мъртуриите, нито светът на духовата музика  - със служба и на Тоя, и на Оня свет. Не са неуморните майстори на хляба, виното, къщите, каруците и файтоните – майсторите на живота от нашия край. Според нея първото ми откритие е една песен. Според мен – момина припевка. Според нея – люлка. Що ми гората на росен мирише… И росенът се разросява, и се понася ароматът след стъпките, пъпките разтварят утринта. Що ми гората на росен мирише… Песента има безброй варианти – нали е припевка… Така гората ту на росен мирише, ту на росен здравец, ту на равна синя теменуга, ту на червен трендафил… Гората се разлюлява… Ще рече човек – от сила голяма, а то – от момче и мома…

Светът в тая люлка се люлее...

 

Що ми гора на росен мирише, мъри,

дали гора росен здравец има –

дали росен здравец е разцъфнал, мъри,

или синя нежна теменуга?!

Нито росен здравец е разцъфнал, мари,

нито синя равна теменуга –

най ми момче с мома вървеше, мари,

като върви, гората люлее!

За булката

Другото ми откритие е един мост. Дървен – на снимка. Най-обикновен селски мост от миналия век. Един миг на празник, трепет и очакване. На моста. Води ги момчето. Малкото. Пристъпя гордо най-отпред. Прехапало устни – срамува се – щрак – от фотоапарата, от честта, от радостта непонятна и сериозността на нещата. То е водачът. Ботуши - побелели. Ръкавици и ръкави - бели. Леко накривена ушанка пада до веждите. Преди да тръгнат, докато другите отпиват от накичената с чемшир бъклица и ихкат гласовито от хорото, то около тях, в снега тича и преспите мери, ухилено до ушите. Снимката е черно-бяла, но виждам розовите бузи и смеха в очите. Наперено крачи, изпълнява важна задача, но мисълта за шейната го настига и то лети над заледените води. Снегът хрупа под стъпките на сватбарите. Всичко е бяло – реката, дърветата, къщите, стоборите, улиците. Бяло, бяло, бяло… След момчето млад мъж развява свилено бяло знаме. Деверът. Уруглицата трепери - от празник, от очакване. Мъжете водят младоженяка. Избръснат. Засмян. В костюм и лъснати обувки. Хрупа снегът под стъпките. На моста, над реката – между мъжа и жената, между махалата и махалата, между световете, делника, празника, релността и мечтата. Бяло.

 

Люлката

 - Като малък отидохме с децата и с възрастни хора от страна на младоженеца да зимаме едно момиче за булка. Обаче стопаните затварат портата хубаво и не пускат да се влиза там. На едно дърво високо са сложили една ябълка и кой ги уцели с пушката – тогава отварат портата. Стреляха неколко младежи, това-онова, а младоженеца вика: „Айде, бегайте оттука! Не сте готови за сватба!” Гръмна ябълката и тогава отвориха портата, и земаха булката. И ше отиде тя при младоженеца в къщата. И обикновено се пееха такива им казваха „Сватовски“ или „Марковски“ песни – за Крали Марко…

 

Еве стана три години време

като Марко тъжен и кахърен:

бойно копе положито носи,

верен Шарка невесело язди,

у нищо весело не гледа.

Никой не смее Марко да пита

защо он е тъжен и кахърен.

Наела се сестра му Елица,

она Марко по-тихом говори:

- Ой те тебе, брате Крали Марко,

защо одиш тъжен и кахърен?

А Марко й кротко отговаря:

- Я послушай, сестрице Елице,

като питаш – право ше ти кажем,

ше ти кажем, нема да те лъжем.

Еве стана толко годин време

откакто си водим Елена невеста,

она не може рожба да ми роди –

нито мъшка, нито барем женска!

А сестра му кротко отговаря:

- Я послушай, брате Крали Марко,

я разговори с Елена невеста!

Тогай Марко разговор проведе

със любима Елена невеста.

Па й рече: „В ново место има

една хубава ябълка – уна цъфти,

но ми рожба не мож да роди!

А Елена кротко отговаря:

- А бре Марко, Крали Марко,

тая годин уна е цъфнала,

цъфнала е, рожбица хванала!

 

Дядо Боян се бе преселил в Дунавската равнина от кюстендилските села като младеж и онзи свят в планината, в махалата, за него си останал светът на детството. "Прихванал се" на това хубаво и плодовито място, но продължил да пее старите Марковски песни. Изпя ми една и на мен – минал деветдесетте. След песента си пое дълбоко дъх – чак от планината, от детството… За кой ли път, все още сърцето му притрепва от мерака на юнака, грабнал ябълката… Погледна ме, въздъхна и тихичко рече:

- Това е жалба за рожба… Един от юнаците – и той имал жалба… Да му са роди детенце!

Шарената люлка е цедило – със здрави върви, но това е друга история – нея Ивана я разказва.

Истории от Малки истории