...

Оряхово


НАЙ-РАННИЯТ ИЗВОР ЗА ОРЯХОВО – ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ КОНТЕКСТ


Категория : Моята история / нашата история
photo

НАЙ-РАННИЯТ ИЗВОР ЗА ОРЯХОВО

Писмените сведения за средновековната история на Оряхово са оскъдни. Доколкото ги има, те са свързани с периода на османската експанзия. Единственото изключение е най-ранното споменаване на името на крепостта. Първата му поява в писмен извор е в грамота на унгарския крал Владислав ІV Куманина (1272-1290) от 1283 г. До момента документът не е задълбочено анализиран като извор за историята на Оряхово. За първи път текстът на грамотата е публикуван през 1834 г. от унгарския учен Георгиус Прай (1723-1801) в том 1 на труда му Annales regum Hungariæ[1]. Неговото издание е използвано от Георгиус Фехер (1766-1851), който обнародва текста в том 5, част 3 на книгата си Codex diplomaticus Hungariae ecclesiasticus ac civilis[2]. През 1920 г. Петър Ников публикува грамотата заедно други унгарски документи в приложението на студията си, посветена на българо-унгарските отношения[3]. Ников не превежда текста, но го включва в анализа си.
            С грамотата Владислав ІV награждава бан Григорий. При изброяването на заслугите му се казва следното:
            “Primum videlicet, quod cum Dominus rex Stephanus pater noster ipsum Gregorium Banum misisset contra Bulgaros, preficiendo eundem Capitaneum sui exercitus, quoddam Castrum Vrchov vocatum propriis suis viribus idem Gregorius Banus optinuit expugnatum.
            Първо, както стана ясно, че когато нашият баща господаря крал Стефан изпратил бан Григорий срещу българите, като го назначил за капитан на своята войска, същият бан Григорий със своите войници с бой завладял някаква крепост, наречена Врхов.”
            Това кратко известие дава интересни сведения за българо-унгарските отношения през ХІІІ в. То съдържа и косвена информация за проявите на сепаратизъм в Българското царство. За първи път името на Оряхово се появява на фона на сложните отношения между унгарския престолонаследник и „млад крал” Стефан V (1270-1272), българския цар Константин Тих (1257-1277) и деспот Яков Светослав (ок. 1220-1275/1276).
            Яков Светослав е руски аристократ, установил се в България вероятно към края на управрението на цар Иван Асен ІІ (1218-1241). През 1261 г. Бела ІV предприема поход в българските земи. Войските предвожда престолонаследникът Стефан. Той превзема Видин, обсажда Лом, но скоро се оттегля. Според Васил Н. Златарски причината за това е именно в намесата на Яков Светослав. За отблъскването на унгарците Константин Тих го прави деспот[4].
През 1261 г. Яков Светослав се жени за Евдокия, една от сестрите на никейския император Йоан ІV Ласкарис (1258-1261). Евдокия е внучка на Иван Асен ІІ от брака на дъщеря му Елена с никейския император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258). Най-голямата й сестра Ирина е съпруга на българския цар Константин Тих. Бабата на Евдокия по майчина линия е унгарската принцеса Ана-Мария: дъщеря на крал Андрей ІІ (1205-1235), сестра на управляващия към момента Бела ІV (1235-1270) и леля на „младия крал” Стефан V (1270-1272). Така чрез брака си с нея Яков Светослав се оказва сроден с управляващите династии и в двете държави.
През 1262 г. в Мала Азия избухва въстание и Константин Тих напада Византия. В началото той има успех, но византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот (ХІІІ в.) – българин по произход,  успява да отблъсне българите и дори настъпва към Черноморието. През 1263 г. Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) изпраща два военни отряда, предвождани от братята му. Севастократор Константин потегля срещу епирския деспот Михаил ІІ (1231-1271), а Йоан се отправя към югозападната част на българските земи[5].
          Настъпвайки на север, Йоан Палеолог навлиза във  владението на Яков Светослав. Начело на войската е Михаил Тарханиот. Както става ясно от една унгарска грамота, в помощ на деспота се намесват унгарците, предвождани от Стефан[6]. Те са извикани от Яков Светослав. Той не може да получи подкрепа от царя. Затова се обръща към съседната си Унгария. Стефан се стреми да засили влиянието си в северозападните български земи. Деспотът има обширно владение на границата с Унгария. Повечето изследователи приемат, че негов главен град е Видин. Амбициите му съвпадат със стремежите на Стефан. Унгарецът се възползва от ситуацията. Както се вижда от изворите[7], той не само отблъсква византийците от земите на Яков Светослав, но и използва владението му като изходна точка за поход срещу Империята.
        През 1264 г. избухва поредната гражданска война в Унгария. Българският цар не е заплашван от северозапад и насочва вниманието си към Византия. По същото време в Цариград (дн. Истанбул, Турция) се намира бившият селджукски султан Изеддин. По време на управлението на баща му Гаязеддин селджуките попадат под властта на татарската държава в Иран. Султанът е убит, а малолетните му синове Рокнаддин и Изеддин управляват под контрола на везир, избран от татарския хан. Между двамата братя има противоречия и Изеддин е принуден да търси убежище във Византия. Михаил VІІІ го приема, но не смята да му помогне да заеме престола. Вместо това го задържа като пленник. Изеддин търси съюз с татарския хан Берке (1256-1266) и с българския цар Константин. Берке е брат на хан Бату, основателя на Златната орда, и е в конфликт с потомците на Хулагу в Иран[8]. Съюзът е сключен през втората половина на 1264 г. Последвалите събития сочат, че Константин Тих привлича и Яков Светослав. През 1265 г. Константин и татарите обсаждат Енос (в дн. Турция), където е задържан Изеддин. Султанът е освободен и напуска българските земи, а царят не получава нищо.
        Деспотът напада Северинската област (в дн. Румъния), която е владение на Стефан. Според някои изследователи[9] това става в началото на 1265 г., когато престолонаследникът е най-уязвим. Други приемат, че нападението е в есента на 1264 г., защото тогава гражданската война в Унгария е в разгара си, а през март 1265 г. приключва[10].
         По-важно е случая е не кога Яков Светослав нахлува във владението на Стефан, а защо го прави. Северинската област се намира на границата между Унгария и България, на северния бряг на р. Дунав. На южния бряг е Видинската област. При евентуално нападение от страна на унгарците първо ще  пострада владението на Яков Светослав. Той вижда амбициите на Стефан и използва момента, за да го атакува. Почти до края на гражданската война в по-добра позиция е Бела ІV. Синът му не може да отвърне на нападението на Светослав.
          Съюзът с татарския хан Берке променя положението на Константин Тих. Той вече не е слабият, притиснат от Византия владетел, който не може да защити болярина си. Може би Яков Светослав се безпокои, че ако не се съюзи с царя, ще бъде нападнат от татарите. Българският цар се чувства достатъчно силен, за да атакува и Византия, и Унгария. Подкрепата на Светослав му е необходима. Логично е предположението, че той признава властта му във Видинската област, за да го привлече[11]. Тоест, Яков Светослав не е притиснат, а се присъединява към царя доброволно. Явно той използва случая, за да се освободи от опеката на Стефан.
         Престолонаследникът побеждава в гражданската война. Бела ІV претърпява загуба при Ишегас (близо до Пеща) и е принуден да иска мир. През 1266 г. Стефан организира поход против Яков Светослав. Бан Понит завладява крепостта Плевен [Pleun], Стефан обсажда Видин [Budun], а бан Григорий превзема Оряхово [Vrchov][12].
          Плевен и Оряхово не са част от земите на Яков Светослав. Изследователите приемат, че границата между владението на деспота и царството на Константин Тих минава близо до двата града, като те остават под властта на българския цар[13]. Това доказва, че двамата действат в съюз срещу унгарците.
          Походът на Стефан има сериозни последици за Светослав. Унгарецът нахлува в българските земи през 1266 г., като воюва не само срещу Яков Светослав, но и срещу Константин Тих. Затова войските му навлизат чак до Плевен. Обсадата на Видин потвърждава предположението, че крепостта е резиденция на Светослав. За шест години – до 1272 г. – българският болярин е зависим от Унгария.
       През август 1272 г. Стефан V умира след кратко боледуване. Наследява го 10-годишният му син Владислав ІV (Ласло ІV Кун). Регентка е майка му, куманката Елисавета. В страната започват междуособици. Владислав ІV е безсилен да обуздае бароните, които се обособяват в своите области като независими владетели. В края на ХІІІ в. унгарските извори ги наричали „олигарси”. Такива са воеводите на Трансилвания, бановете на Славония, Хърватия, Далмация и др. Може да се предположи, че един от тях е и споменатият в грамотата от 1283 г. бан Григорий. На тази мисъл навежда обяснението, че той е превзел Оряхово със собствена войска.
       Смъртта на Стефан V слага край на процеса на централизация в Унгарското кралство. Владислав ІV не успява да задържи постигнатото от баща си. Неговият син Андрей ІІІ (1290-1301) е последният владетел от династията на Арпадите. Възползвайки се от ситуацията, Яков Светослав отхвърля зависимостта от унгарците. Приблизително по същото време – най-късно 1273 г. – за съвладетел на Константин Тих е обявен синът му Михаил, дете от неговия втори брак с Мария Палеолог. Яков Светослав изявява претенции за българския престол. За да го неутрализира, царица Мария му предлага да го осинови. Скоро след това деспотът умира, вероятно отровен[14].
            Описаните исторически събития показват колко важна роля има Оряхово в историята на Българското царство през Късното средновековие. Значението на града се определя от положението му на погранична крепост. През ХІІ-ХІV в. защитата на северната граница на българските земи се поема от крепостите по десния бряг на р. Дунав – Новград (дн. Кладово), Флорентин, Бъдин (дн. Видин), Арцелград (дн. Арчар), Оряхово, Гиген, Никопол, Свищов, Пиргос, Голямо Йоргово (дн. Русе) и Дръстър (дн. Силистра)[15]. През Късното средновековие на тези крепости се пада отговорната задача да бранят българските земи от агресията на Унгарското кралство. Неслучайно първото споменаване на името на Оряхово е във връзка с важни външнополитически събития. Макар да нямаме други писмени сведения за периода преди османското завоевание, по-късните извори са косвено свидетелство за важната позиция на крепостта.
            В т. нар. Парижка военна карта, съставена в периода 1388-1393 г., е отбелязана крепостта Azara. Някои изследователи приемат, че това е Арцелград, но според други крепостта е Оряхово[16]. В хрониката на манастира „Сен Дени” при разказа за кръстоносния поход, организиран от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски (1387-1439) през 1396 г., се говори и за превземането на Оряхово. В текста крепостта е назована „Rachova”[17]. Същите събития описва и маршал Жан дьо Бусико. Той нарича града „Raco”[18]. Информация за Оряхово се съдържа в писмо на френския рицар Жак дьо Премон. Крепостта се споменава също от Ханс Шилтбергер, друг участник в похода на Сигизмунд. Сведения дава и хроника, описваща похода на Валеран дьо Ваврен през 1445 г.[19]. Косвена информация предоставят и археологическите проучвания. По време на проведените разкопки е установено, че във втория строителен период, датиран към ХІІ-ХІV в., има три последователни горели стратиграфски пласта[20].
            Споменаването на Оряхово в няколко извора от края на ХІV-началото на ХV в. е показателно за значението на крепостта през Средновековието. Освен че е погранична крепост, тя заема стратегическо положение между Търновското царство и район на сепаратизъм, който след смъртта на Яков Светослав последователно е под властта на братята Дърман и Куделин, на деспот Шишман, баща на цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330), и на вуйчото на цар Иван Александър (1331-1371) Белаур. По-късно тези земи стават апанажно владение на Иван Срацимир (1371-1396) и се обособяват като самостоятелна държава. Особено показателен за значението на крепостта е фактът, че през нея минават всички антиосмански кръстоносни походи. Ето защо въпреки липсата на достатъчно изворови данни трябва да се приеме, че Оряхово е важна погранична крепост през цялото Късно средновековие.
 
Извори:
Ников, П. Българо-унгарските отношения от 1257 до 1277 година. – Сб. БАН, ХІ, (1920), 1-214.
Chronique de religieux de Saint-Denis, contenant le règne de Charles VI, de 1380 à 1422, publiée en latin pour première fois et traduite par M. L. Bellaguet. – In: Collection de documents inédits sur l’histoire de France. Première série. Histoire politique. Tome 2, Paris, 1840.
Fejér, G. Codex diplomaticus Hungariae ecclesiasticus ac civilis. Tome 5, vol. 3, Buda, 1834.
Georgius Pachymeres. Michaeil Palaeologus.– ГИБИ Х, София, 1980.
Pray, G. Annales regum Hungariæ, 997-1564. Vol. 1, Vienna, 1763.
Histoire de Mr. Jean de Boucicaut, maréchale de France, esc. par Theodore Godefroy. Paris, 1620.
 
Цитирана литература:
Димитрова, Д. Древновековната крепост „Камъка” в гр. Оряхово. - В: Из миналото на град Оряхово /материали по случай 800-годишнината на Оряхово като град/, ред. проф. П. Петров. Враца, 1985, 16-24.
Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. ІІІ. Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). София, 2007.
Коледаров, П. Укрепените градове южно от Дунав във военната карта на Балканите, съставена между 1388 и 1939 г. – ВИСб, 1976, 3, 10-18.
Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186-1396). София, 1989.
Кузев, Ал., В. Гюзелев. Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. София, 1981.
Мутафчиев, П. История на българския народ 681-1323. София, 1986.
Ников, П. Българо-унгарските отношения от 1257 до 1277 година. – Сб. БАН, ХІ, (1920), 1-214.
Ников, П. История на Видинското царство до 1232 г. – ГСУ, ИФФ, ХVІІ, (1922), 3-124.
Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. София, sine anno [2009].
 
Използвани съкращения:
ВИСб – Военноисторически сборник. София.
ГИБИ – Гръцки извори за българската история. София.
Сб. БАН – Сборник на Българска академия на науките. София.
ГСУ ИФФ – Годишник на Софийски университет „Св. Климент Охридски”, Историко-филологически факултет. София.
 

1.Pray, G. Annales regum Hungariæ, 997-1564. Vol. 1, Vienna, 1763, p. 173.
2.Fejér, G. Codex diplomaticus Hungariae ecclesiasticus ac civilis. Tome 5, vol. 3, Buda, 1834, 157-158.
3.Ников, П. Българо-унгарските отношения от 1257 до 1277 година. – Сб БАН, ХІ, (1920), с. 208, прил. № 29.
4.Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове. Т. ІІІ. Второ българско царство. България при Асеневци (1187-1280). София, 2007, 500-501.
5.Мутафчиев, П. История на българския народ 681-1323. София, 1986, с. 303; Златарски, В. Н. История..., 503-507.
6.Ников, П. Българо–унгарски отношения..., с. 203, прил. № 22.
7. Ников, П. Българо–унгарски отношения..., 200-201, прил. № 19.
8.Ников, П. Българо–унгарски отношения..., с. 142-143; Златарски, В. Н. История..., 509-512; Павлов, Пл., Г. Владимиров. Златната орда и българите. София sine anno [2009], с. 35, 52-53.
9.Ников, П. Българо–унгарски отношения..., 149-150.
10.Златарски, В. Н. История..., 512-513.
11.Златарски, В. Н. История..., с. 513.
12.Ников, П. Българо–унгарски отношения..., с. 205, прил. № 25, с. 206, прил. № 27, с. 208, прил. № 29.
13.Ников, П. Българо-унгарските отношения..., с. 177; Ников, П. История на Видинското царство до 1232 г. – ГСУ, ИФФ, ХVІІ, (1922), 41-41; Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Втора част (1186-1396). София, 1989, с. 79, бел. № 133.
14.Georgius Pachymeres. Michaeil Palaeologus.– ГИБИ Х, София, 1980,  с. 171, с. 173.
15.Коледаров, П. Политическа география..., с. 27.
16. Коледаров, П. Укрепените градове южно от Дунав във военната карта на Балканите, съставена между 1388 и 1939 г. – ВИСб, 1976, 3, с. 11.
17.Chronique de religieux de Saint-Denis, contenant le règne de Charles VI, de 1380 à 1422, publiée en latin pour première fois et traduite par M. L. Bellaguet. – In: Collection de documents inédits sur l’histoire de France. Première série. Histoire politique. Tome 2, Paris, 1840, p. 493.
18.Histoire de Mr. Jean de Boucicaut, maréchale de France, esc. par Theodore Godefroy. Paris, 1620, p. 84.
19.Кузев, Ал., В. Гюзелев. Български средновековни градове и крепости. Т. 1. Градове и крепости по Дунав и Черно море. София, 1981, с. 122.
20.Димитрова, Д. Древновековната крепост „Камъка” в гр. Оряхово. - В: Из миналото на град Оряхово /материали по случай 800-годишнината на Оряхово като град/, ред. проф. П. Петров. Враца, 1985, с. 20. 
 
На снимката: репродукция на гравюрата на Феликс Каниц - крепостта.

Информатори / Автори
д-р Деница Петрова, Исторически музей – гр. Оряхово

Истории от Оряхово