Северозапад


ОБРАЗЪТ НА ГОРАТА В ПЕСНИТЕ НА СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

ОБРАЗЪТ НА ГОРАТА В ПЕСНИТЕ НА СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ

В началото на XX век, когато се подема инициативата за издирване, записване и обнародване на народни песни в страната, големият музикален фолклорист проф. Васил Стоин обръща внимание на песенната традиция от Видинския край, като „най-силно изложена на загиване“, т.е. песните са най-застрашени от странични влияния и асимилация (близостта до съседните държави Румъния и Сърбия) и препоръчва записването на песни да започне именно от този край. Постепенно, с идването на преселници от старопланинските селища на Белоградчишко, Врачанско, Луковитско и Тетевенско, които привнасят своята фолклорна култура се оформя и музикално-фолклорният диалект на Северозапада. Стоин очертава границите на тази област: на изток от река Тимок, на запад от река Вит, на север от Стара планина и на юг от река Дунав. В територията на Северозападна фолклорна област влизат Врачанска, Монтанска и Видинска област, както и части от Софийска и Плевенска.   
Народните песни на Северозападна България са дял от националната народопесенна съкровищница със своя специфика и характерни особености, отличаващи ги от песните на другите музикално-фолклорни области. Те имат разнообразна тематика, като се срещат почти всички видове по функционални и тематични белези, но обект на настоящето изследване са тези, в които е отразена темата за гората. Основен източник е капиталният сборник на Васил Стоин „Народни песни от Тимок до Вита“, издание на Министерството на Народното просвещение, 1928 г., също и други по-малки сбирки.
За българския народ гората има изключително важно значение. Според народната вяра тя е едно от четирите най-важни неща за живота на човека, заедно с водата, земята и огъня (8). Тя е нещо, без което животът би бил немислим. Гората храни (горски плодове и дивеч), дава лек (билки), дава подслон, дава дърва за огрев, материал за направа на къща и за всичко необходимо в домакинството – мебели, посуда, оръдия на труда и т. н. „Магна силва булгарика“ – „Великата гора на българите“ – така през ХI век (1096 г.) кръстоносците са наричали българските гори, преминавайки през нашите земи на път за Ерусалим, удивлявайки се на гъстите, труднопроходими горски дебри. Много чуждестранни пътешественици и хроникьори са се впечатлявали и описвали нашите гори. Йордан Чалъков в книгата си „Романът на българската гора“ (ИК „НикАс“, Видин, 1992) разглежда по-подробно и цитира трудовете на редица изследователи, които отразяват в тях удивлението си от българските гори (12).
Връзката на народа с природата и гората като част от нея е дълбока, необходима, жизнено важна. Ето защо съвсем естествено е гората да заема своето значимо място в народните умотворения – в словесния и песенния фолклор. Народният творец изгражда фолклорния образ на гората като непозната, тайнствена, тъмна, дива, страшна, „пуста“ гора, „тилилейска“,  дето „петел не пее“, дето живеят същества от нереалния свят и се случват нереални неща. Този образ се среща предимно в словесния фолклор – приказки, легенди, предания, пословици, поговорки, гатанки, наричания, клетви, баяния, благословии. Успоредно с него са и определенията, с които величае гората – тя е „красива“, „зелена“, „мила“, „милна“, „листната“, „весела“, „цветна“, „света“, „драга“, „драчка“ и т. н. С тези и подобни епитети се изразява любовта и привързаността към нея. Гората присъства и в обредната практика, (Бъдникът на Коледа, дряновата сурвачка, сватбеното дръвче и др.). Народът ни има и специален пролетен обред на гора – „Гора“.
Ще се спрем на няколко песни от Северозападния край, които илюстрират ярко отношението на хората от тази област към гората. Обект на изследването са само песни с нотен текст, предимно от сборника „От Тимок до Вита“ на Васил Стоин. Като текстово съдържание, това са песни, в които гората е не само фон и място на събитието, действието, случката за които се разказва („минали поле широко, настали гора зелена“), а песни, в които гората е персонифицирана – представена е метафорично като жив организъм, който притежава човешки качества – тя чува, вижда, усеща, пита, отговаря, скърби и се радва заедно с лирическия герой; тя може да бъде съпричастна и да пази тайните му; тя е приятел, сестра, пръв довереник, на който може да изплаче болката си и да сподели радостта си.
Гората е изповедалнята, в която момичето ще разкаже, ще „разговори“ мъката от загубата на деветте си братя и „десето пръвно либе“, които чумата е „поморила“...  Останала сама, девойката е плячка за турчина, в която той се прицелва и единствено в гората тя търси утеха, разбиране и спасение в песента „Горо разговорна“1:
Горо разговорна,
нали знаеш, горо,
че сама не дойдох,
но си дойдох
с мои девет братя
и десето пръвно либе.
Чума дойде,
та си ги помори,
само я останах
и мен турчин гледа.
Дали си ме гледа
за бела ханъмка,
или си ме гледа
за черна робиня.
                                               
„Гъста гора русенова“2 е гората, която ще разбере и ще поеме моминската тъга по далечното либе, което не идва, нито праща някакъв хабер и тя с надежда отправя към нея молбата си:
Гъста гора русенова,
разгърни си лист да мина,
че ми мъчно, премъчнело,
ни дооди, ни доноси.
Еднъш дойде у година,
че ми дойде и донесе
суа пръчка черешова.
Черешчица род родила
и мен, либе, уродила.
 
Пролет, когато природата се събужда и потичат жизнени сокове в жилите й, когато всичко живо се подема за нов живот и за обновление, човек се възторгва искрено и с нескрита радост разказва:
Гора се развива,
Горице ле, горо,
у Стара планина
Делено, Делено.
Овчар се радува:
овци да напасем
по равното поле,
кози да набръстим
у Стара планина.
 
Това е радостта и удовлетворението на българския селяк, който с честен труд и много усилия подсигурява препитанието на семейството си, което обикновено е многолюдно: да дойде хубавото пролетно време, гората да се раззелени, да тръгнат стадата по горските пасбища на паша, да има храна за животните. Тогава той спокоен ще вземе саморъчно направената свирка и ще засвири весела мелодия. Припявката „горице ле, горо“ през стих, изразява едно по-специално отношение – гората е по-близка, по-своя и мила, именно чрез умалителното „горице“. („Гора се развива“)3.
Но ако гората се е забавила да се разлисти, то тогава следва укора, че времето й да се събуди е минало  (заман дойде), а тя още си няма хабер (абар – вест) да се развие. Следва подканянето повече да не се бави, защото животните не могат да чакат:
Развивай се, горо,
че ти заман дойде,
дойде и замина.
Агънца блейнаха,
яренца вреснаха,
а ти абар немаш.
                        „Развивай се, горо“4
           
Като красиво пожелание звучи текста на песента „Горо ле, горо зелена“5, изразяващо едновременно възхищението и стремежа на народа по-скоро да види гората раззеленена, нова, „листата“, а с нея свежест и нов живот:
Горо ле, горо зелена,
и ти ле водо, студена.
Колко си, горо, зелена,
още дваж да си листата!
                                   
Гората като жив организъм също има своите терзания, породени от различни причини и изпитва нужда да ги сподели. В песента „Поплакала се Стара планина“6 срещаме тъжната гора, вследствие от щетите, които са нанесли деветте булюка хайдуци. Персонализирането на природния обект засилва внушението за онова, което ще разкаже. Тук е обрисуван образът на разгневената планина, която се оплаква на другата планина:
Поплакала се Стара планина
на Ирин Пирин планина,
че всека годин по булюк хайдуци,
а тая годин девет булюка.
-Потрошиха ми гора и клоне,
погазиха ми росни ливади,
измътиха ми бистри кладенци,
изядоха ми вакли ягънца.
                                     
Сред песните на Северозападна България, посветени на гората има и такива, които са варианти на популярни песни и в другите музикално-фолклорни области. Например песента „Булка върви през гора зелена“7 е вариант на срещащата се почти във всички области и дори може да се нарече общонационална песен „Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем. Ти за твойте листа ле, горо, аз за мойта младост...“. Лирическата героиня иска да сподели загубата, да съпреживеят нещастието заедно с гората, която също има тегоба, въпреки че тя е временна. Това е мотивът за вечната жалба по младост, която си отива, сравнена с осланената гора и тъгата, че за гората ще има отново пролет и тя отново ще се премени в зелените си одежди, а младостта си е отишла безвъзвратно:
 
Булка върви през гора зелена,
като върви жално, милно плаче:
-Плакай, горо, плакай, сестро,
двама да плакаме!
Ти за твойто лисье, горо,
аз за мойта младост.
Пролет че да дойде, горо,
лисье че покараш,
мойта младост, горо сестро,
                                                     нема да се върне!
                                               
Вариант сред песните на Северозападна България се среща и на популярната, станала също общонационална песен „Горице ле, лилянова, лилянова, лилякова, разлисти се, разклони се, стори мене път да мина...“, като тук е отбелязана като сватбена песен, а мелодията е на всеизвестната песен, която в по-ново време беше осъвременена по текст и включена в училищните пеенки – „Горице ле, лилянова“8. Темпото е обозначено като подвижно и имайки предвид хумористичния привкус, който напълно съответства на присъщата за младостта енергичност и весел и закачлив характер, се усеща нагласата за радостното събитие, което предстои – сватбата.
 
Горице ле, лилянова,
лилянова, лилякова,
разреди се, разклони се,
стори мене път да мина,
във Иския да утидем,
да убадим на искийчани,
че съ моми поскъпнели:
Сама мома за иляда,
със косата за два града,
а момците отскъпнели:
добър момък за кош слама
и тя още ръженова.
                                                                       
„Собори се Шар планина“9 е песен, която също има варианти в други области, (предимно съседни) и третира също една вечна тема за обичта, привързаността и предаността, верността на близките:
                                                Собори се Шар планина
                                                де, ягне, де.
                                                Собори се Шар планина
                                                айде, моме, де.
                                                Та притисна девет стада,
                                                окол стада три офчара.
Повестованието е подобно на това при другите варианти,  изразено на местния диалект и разказва темата за жалейката, степенувана в отношението на близките, изразено в преходността на чувствата при сестрата и либето, като майката си остава единствената, която най-милее и жали за чедото си – „майка жали чак до гроба“:
Първи офчар Бога моли:
-Остай мене, Шар планино,
мене има кой да жали,
мене жали стара майка!
Фтори офчар Бога моли:
                                                                        -Остай мене, Шар планино,
мене жали мила сестра!
Трети офчар Бога моли:
-Остай мене, Шар планино,
мене жали първо либе!
-Майка жали до три години,
сестра жали до година,
либе жали ден до пладне.
 
Използваните обръщения към гората: „Горице, ле, горо“, „горо разговорна“, „горо ле, горо, зелена“, „горо, сестро“ са израз на уважителното специално отношение и обичта към нея, породени от  значението, което й отдава народният творец.
В мелодическо отношение цитираните песни, макар и не много на брой, носят белезите на народопесенната традиция от Северозападната  музикално-фолклорна област, като при метроритмически анализ, може да се каже, че има разнообарзие: срещат се както безмензурни („Развивай се, горо“, „Горо ле, горо, зелена“, „Горо, разговорна“), така и мерени в характерните за българската народна музика равноделни (пр. „Гъста гора русенова“ -2/4; „Горице ле, лилянова“ – 2/4),  и неравноделни (пр. „Поплакала се Стара планина“ – 5/8, „Булка върви през гора зелена“ – 9/16) размери. Едни от песните са в по-широк диапазон (пр. „Булка върви през гора зелена“ и „Собори се Шар планина“ са разгърнати в цяла октава), други са в по-тесен диапазон (пр. песните „Горо ле, горо, зелена“, „Гъста гора русенова“, „Горо разговорна“ са поместени само в четири тона). Повечето от тези песни са в мажорно наклонение, имайки предвид техния характер – те са оптимистични, весели, жизнеутвръждаващи. Безмензурните песни се изпълняват в бавно темпо, а мерените, предимно  хороводни – в по-бързо и трудовите са обикновено в умерено темпо. По своята функционалната характеристика тези песни са: обредна – „Горице ле, лилянова“ (сватбена), трапезна – „Поплакала се Стара планина“; трудови: „Горо ле, горо, зелена“ (на градене на шума), „Булка върви през гора зелена“ (жътварска), „Развивай се, горо“ (жътварска), „Собори се Шар планина“ (седенкарска), „Горо, разговорна“ (седенкарска); хороводни – „Гора се развива“ и „Гъста гора русенова“. По тематични белези имаме хайдушка – „Поплакала се Стара планина“; песен из робския живот „Горо, разговорна“; семейно-битови: „Гора се развива“, „Собори се Шар планина“, „Булка върви през гора зелена“ „Развивай се, горо“; любовна – „Гъста гора русенова - далечно либе“; хумористична – „Горице ле, лилянова“.
В заключение може да се обобщи, че темата за гората и изграждането на фолклорния и нефолклорния й образ присъства в народопесенното творчество на Северозападна България. Срещат се песни в почти всички жанрови и метро-ритмични разновидности, характерни за българските народни песни, което говори за богатството на песенния фолклор в този регион. В разгледаните песни предимно имаме величаене на гората.
Това изследване би могло да се ползва и да се допълни като се анализират още песни от Северозападна България, обнародвани в други сборници  с или без нотен текст, както и непубликувани и съхраняващи се в архивите на различни институции песни (музеи, читалища, поделения на Държавен архив, частни сбирки и др.). Също, за да бъде пълен образът на гората в този регион, може да се изследва и опише и в словесния му фолклор в приказната и неприказна проза – приказки, пословици, поговорки, гатанки, предания, легенди, клетви, благословии, наричания и др.
БЕЛЕЖКИ
1 Стоин, В. НАРОДНИ ПЕСНИ ОТ ТИМОК ДО ВИТА, Министерство на  народното просвещение, С, 1928, с. 353, №1447.
2 Пак там, c. 1005, №3766 .
3 БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО, 8 том, НИ, С, 1965, с. 208.
4 Стоин, В. НАРОДНИ ПЕСНИ ОТ ТИМОК ДО ВИТА, Министерство на  народното просвещение, С, 1928, с. 56, №221.
5 Пак там, с. 333, №1383.
6 Пак там, с. 984, №3699.
7 Пак там, с. 248, №1061.
8 Пак там, с. 187, №807.
9 Пак там, с.736, №2770.
                                                                        ЛИТЕРАТУРА
  1. Българско народно творчество, 8 том, НИ, С, 1965.
  2. Георгиев, Н. Българската народна песен. НИ, С,1976.           
  3. Кауфман, Н., И. Манолов. Народни песни от Югозападна България – Пирински край – II том, БАН, С, 1994.
  4. Качулев, Ив. Нотен буквар за дудук. М, С, 1990.
  5. Кръстева, Н. Горо, горо, майко мила - народни песни за българската гора. Астра –Р, С, 2004.
  6. Кръстева, Н. Фолклорният образ на българската гора. Дворец на културата, Перник, 2018.
  7. Манолов, И. Биляна платно белеше – македонски народни песни, ИК „Труд и право“, С, 1998.
  8. Маринов, Д. Избрани произведения I том, НИ, С, 1981.
  9. Стоин, В. Народни песни от западните покрайнини. БАН, С, 1959.
  10. Стоин, В. Народни песни от Средна Северна България. Министерство на народното просвещение, С, 1931.
  11. Стоин, В. Народни песни от Тимок до Вита. Министерство на народното просвещение, С, 1928.
  12. Чалъков, Й. Романът на българската гора.  ИК „НикАс“, Видин, 1992.
Нонка Първанова Кръстева – музикален педагог, фолклорист, краевед,
Дружество на краеведите, гр. Перник

Информатори / Автори
Нонка Кръстева / Хубава си, моя горо, 2024
Споделяне

Истории от Северозапад

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa