Северозапад


Река Дунав – път и граница


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Река Дунав – път и граница

Река Дунав – път и граница:Три обичая на власите от Видинско
 
В настоящата работа ще разгледам ролята на река Дунав в три обичая при власите от Видинско, свързани основните моменти от живота на човека т.е. с раждането и смъртта.
Първо ще ви разкажа за „сватбеният понеделник“, оби­чай от село Връв община Брегово. Информацията е събира­на от мен на терен в периода 2004–2006 г.
Още в началото на XX век класикът на антропология­та Арнолд ван Женеп определя сватбата като един от пре­ходните обреди. С оглед на това във всеки един от тях стои семантиката на прехода с неговите три основни момента: отделяне, преминаване и приобщаване1.
Целият комплекс от обреди, съставящи годежа и сват­бата, означава процес на преминаване, но една част от тях осъществяват връзката на преминаването с отделянето, а другата – с приобщаването2.
В с. Връв този ден от сватбата е съпроводен от интересни моменти, които представяме в тяхната последователност.
Рано сутринта, след дългото нощно веселие, свекървата заедно с тъпанджията отиват до стаята на младоженците, за да видят резултата от свождането. Ако резултатът е положи­телен, т.е. ако младоженецът е изпълнил задължението си и невестата е дефлорирана, свекървата излиза и се провиква „И-и-ху-ху-у“. Това е знак, че булката е била непорочна и музиката подхваща „свекървино хоро„(„данц“ – диал.). То е във всички случаи смесено, несключено хоро, но това хоро не е като обикновено, а това хоро е обредно, в което жреците са свекъра и свекървата, а божеството е чертогът и бракът,3 според Д. Маринов.
Свекървата води хорото, държейки в ръка стомна с „бла­га ракия“, украсена с цветя, овързани с червен конец. Така, водени от свекървата, всички обикалят мегдана на селото. Отиват до къщата на кумовете и всички заедно се връщат в дома на свекъра, където ги чака сложена трапеза. Докато трае почерпката, трима от рода на младоженеца, носейки стомната с „блага ракия“ отиват при сватовете, които с го­лямо нетърпение очакват новината. Пристигнали вече пред портите, те се провикват „И-и-ху-ху-у“, и подават стомната с „благата ракия“ на бащата на невестата.
Родителите на младоженката канят вестителите на тра­пеза. Докато са в дома на невестата, пратениците си намаз­ват лицата с прах от въглища и червена боя, преобличат се в женски дрехи, вратовете им се окичват с наниз пипер, а на главата на пратеника, който носи стомната с ракия, се оформя своеобразна шапка от вълна или кълчища, в коя­то се забождат три вретена и три лъжици. Така маскирани­те мъже се наричат „маскаричи“ – мн. ч., диал. От дома на свекъра, приключили вече със закуската, съпроводени от музика, сватбарите се отправят към момините двори, водени от свекървата. Пред двора ги посрещат тримата маскирани с жива кокошка в ръце, която постоянно подрусват, за да кудкудяка. Те подхващат самостоятелно хоро и изпълняват причудливи движения с еротична натовареност. През цяло­то това време булката е облечена със сватбената си премяна и е забулена. „Отбулването“ е отделен момент от сватбата. Тя носи на рамото си кобилица, на която е закачен нов съд за вода с кратунка, покрит с кърпа.
След като всички са се събрали, шествието се отправя към река Дунав. По пътя към реката маскираните мъже, щом наближат някоя къща, в която живеят близки на булка­та, влизат и крадат кокошки, по една, по две. Пристигайки на брега на реката, невестата се приближава до водата и с кратунката напълва съда. Междувременно маскираните цапат с въглища и пясък свекъра и свекървата. Булката из­нася съда с водата, за да им полее да се измият. Всички са ги наобиколили. Желаещите булката да им полее, са длъжни да пуснат монети в съда с вода. Същевременно маскираните постоянно цапат сватбарите.
Приключили с измиването, свекървата повежда своето хоро и след обиколка на селото, води сватбарите у дома си, където веселието продължава.
Този интересен обичай може и да не се осъществи. Това зависи от булката. Ако не е девствена, я качват на брана, теглена от волове и тъпанджията удря тъпана с все сила, за да излезе цяло село да я види. Но това се е случвало много рядко, имайки предвид тогавашния морал.
Пътят на невестата не свършва до брачното ложе. За да овладее пространството на дома, тя трябва да го продължи, представяйки движение от страничното „женско“ простран­ство, от периферията към центъра. Това се осъществява чрез обредното отвеждане на невестата на реката за вода4. Водата отделя своето от несвоето, чуждото. Премине ли во­дата, невестата преминава от своята в чужда територия, която трябва да овладее.
Воденето за вода е обратно движение – навън от дома, в който е въведена невестата. Отделни страни разкриват този път като пространствен преход от отвъдното чуждото към света на живите, своето културното пространство5.
За да премине от едно състояние в друго, от един социа­лен статус в друг, митологичният човек трябва да извърши преходен ритуал, което за него означава да умре като един статус, за да се роди в друг. Така самият преход придобива характер на смърт (макар и ритуална). Прекосяването на прага между два свята става само на определени места, а в случая тази роля играе реката. Този праг, разположен на входа от едното пространство към другото, е особено опасна пространствена точка6. Младата невеста е носител на енер­гия, защото е жена, която е предопределена да създаде нов живот.
Значителна част от следсватбените обичаи и обреди це­лят по магически начин да не допуснат отрицателен резул­тат от брачния акт – безплодието7.
Изтичащата вода, големият брой участници, съпровож­дащите действия – лудешко гонене, рипане и т.н. на изми­тите от невестата са израз на идеята за (въз) раждане и изо­билие, виталност и преодоляване на смъртта8.
Реката се осмисля като преход от света на живите към света на мъртвите9. Вярва се, че душата на починалия се отправя към оня свят по вода. Граничната функция на река Дунав се проявява и в обичая Помана, когато във водата се пускат кратунки със запалени свещи, за да се стоплят ду­шите на умрелите.
Водата е традиционно средство за осигуряване на успех при всяко едно начинание. Всички преходни периоди в живота на човека са свър­зани с реката. Водата е предмет на всеобщо почитание. На Бабинден в с. Връв къпят обредно бабата акушерка е река Дунав за здраве. Всички жени от селото, сега под ръковод­ството на читалището, се събират и разиграват сватба. Тази сватба е театър, в който всички роли се изпълняват от жени. Единствените мъже, който се допускат са музикантите. С хоро преминават през селото. Ако срещнат мъж, принужда­ват го да плати на музикантите или му вземат шапката или му развързват гащите.
Отиват да вземат бабата, бабувала при раждането на де­цата им. Качват я на каруца или шейна, която самите жени теглят до брега на реката. Започва едно пръскане, мокрене с вода от реката на всички участници в шествието. Праз­нуването завършва с обща трапеза в дома на бабата. Всяка жена е приготвила и донесла храна и вино. На този ден дори е простено на жените да попрекалят.
Последният обичай, който искам да ви представя е свър­зан със смъртта. За поманата при власите е писано много. Погребалните и поменални обичаи при власите са изслед­вани задълбочено от Васева, Петров, Кауфман Николай и Димитрина, Гребенарова и други.
Предмет на настоящата работа е обичаят „пупъза“ наблюдаван в с. Делейна, Видинско, жив и до днес. Населе­нието в това село е билингвистично – освен български език говори и влашки. Обичаят „пупъза“ е неразривна част от помена, а поменът принадлежи към системата на следпо­грабалните обичаи на българската етническа общност. Ус­ловно ще наречем обичая „пупъза“, защото самите хора го наричат „разиграване“ или „танц на пупъза“ (в превод пупъза означава папуняк). Той се изпълнява след помена на четиридесетия ден. Поменът се прави в събота, а оби­чаят – на следващия ден (неделя). Четиридесетият ден се почита най-много, защото се вярва, че дотогава душата на починалия е на земята и е обходила всички места, където покойникът е бивал през живота си, та се прибира в „Божи­ето царство“10.
Обичаят е своеобразно изпращане на душата на почи­налия след помена. Представата, че душата може да се от­деля от тялото и да приема различен облик, е типологична и обща за много народи11.
Каквото и да се раздава на помените, раздава се „за да се намери за душата на умрелите“. Самите питки също се наричат „пупъза“ и се дават „за Бог да прости“ на участнич­ките в обичая. Те се приготвят заедно с всички обредни хля­бове, но се запазват за неделния ден, когато се извършва обичаят. Запитани защо ги наричат така, информаторите повдигат рамене и с колебание отговарят : „самата украса е хубава като пупъза“ (птицата папуняк). Питката е елипсо­видно хлебче, оградено с тестен пръстен, чиито краища се преплитат. Върху самото хлебче се поставят печати с прос­фор. Този обичай се прави „откакто се помнят“.
Самият обичай започва в неделя сутринта около 9-10 часа. В стаята, където е починал човекът, се слага трапеза с ястия, оставени от помена от предходния ден. В дома се съби­рат жени вдовици или стари моми, които трябва да са „чис­ти жени“, по думите на информаторката – „бабички“. След като проключи храненето, на масата се нареждат хлябовете „пупъза“, които са 3, 5, 7 или 9 на брой, в зависимост от же­ните, които присъстват, но задължително броят им е нечетен. Върху самите питки се поставя варено жито и запалена свещ.
„Бабичките“ се нареждат една до друга. Всяка взема по едно хлебче „пупъза“ и го придържа с две ръце на лявото си рамо. Когато се подредят, започват да обикалят трапезата в посока обратна на часовниковата стрелка. Те пристъпват отмерено, равномерно и бавно, изпълнявайки песен, чиито текст давам в свободен превод:
„Към Рая, душо, към Рая,
внимавай как ще си предадеш (душата),
(там е толкова хубаво),
че не можеш да стоиш
от аромата (толкова е упойващ и силен) на цветята
и песните на девойките.
А пред вратата на Рая, стои цветето на слънцето“.
„Ла рай, суфлете, ла рай,
съ яй сама кум цъл дай (суфлету),
къ ла рай ну потс съ стай,
де миросу флорилор
де кънтеку фетилор.
Къ ла поарта раюлуй
шеде флоаря соарилуй“.
След като са изпели песента, спират и потропват три пъти с левия крак. Тогава те разменят питките помежду си като първата подава на втората, втората на третата и т.н. и продължават обиколката, като повтарят същата песен. Дви­жението е само напред, не правят нито една крачка назад. Това се повтаря, докато три пъти разменят питките.
След тези ритуални движения, те започват да „търсят“ душата на починалия и питат: „Тука ли си?“, поглеждат зад вратата, която е отворена, и пак питат: „Зад вратата ли си?“, поглеждат зад печката и отново задават въпрос: „Зад печ­ката ли си?“, проверяват ъглите на стаята и отново питат: „Дали ни чуваш?“, „Дали ни гледаш (виждаш)?“.
След като са проверили навсякъде и не са открили ду­шата на починалия, обредните лица си тръгват, като вземат питките, които са своеобразен дар и ги отнасят в домовете си.
По време на обичая има забрана и в стаята не се допус­кат мъже, дори и мъжете от къщата.
Останки от този обичай се помнят и се практикуват в с. Връв, Видинско и в кварталите на Видин Акджамия и Кумбаир, в които има компактно населено влашкоезично население.
Обичаят помана в Северозападна България е добре и подробно описан от Ваня Денчева и Петър Петров12, но там не се споменава обичая „пупъза“.
Не подлежи на съмнение, че помените имат първичен смисъл на хранене на душата13. Мъртвите постоянно трябва да се хранят, така като и живите14. Според информаторите „на небето е същото като на земята, само че е по-светло и слънчево, каквото ти принесат на тоя свят, това получаваш на другия.“
По-особеният вид и съдържание на четиридесетницата, се основава на вярването за окончателното отлитане на ду­шата от този свят15. Според баба Испаса „помен може и да няма, но „пупъза“ е задължително“.
Приемам обичая „пупъза“ за своеобразно изпращане на душата, защото „тя не трябва да остане тук, лошо е“. Изпра­щат я вдовици, жени, които се смята, че живеейки без мъж са физиологически чисти, заради което им се приписват жречески и посреднически функции16. Ритмиката на танца, магическото число 3, което указва размяната на хлябовете, броят на хлябовете и съответствието му с участничките в ритуала не са случайни. Действията се извършват по по­сока обратна на часовниковата стрелка, не се прави нито крачка назад, което е показателно и за пътя към отвъдно­то, който душата поема. Няма връщане. Животът трябва да продължи своя нормален ход, мъртвецът не трябва да вземе след себе си друг живот и благополучието на дома. Целият следпогребален цикъл съдържа и една важна психологич­на страна – емоционалнопсихично разтоварване от скръб­та и напрежението, нагаждане на близките към новите ус­ловия на живот. Независимо, че тези обичаи са свързани с
различни архаични представи за смъртта, душата, задгроб­ния живот, те са сравнително консервативни и поради тази своя идейно-мирогледна насоченост, лишени до голяма сте­пен от религиозни елементи17.
Обредното време, когато се изпълнява обичаят е до обяд, а това не е случайно. На 40-ия ден се прекратява траурът в къщата и оттук нататък семейството започва да възстановява своя статус в рода и обществото. И както гре­енето на слънцето се увеличава до пладне, така и сполука­та и успехът в това домакинство трябва да се върнат и да нарастват.
Обредните действия стимулират бъдещото желано със­тояние на всеки мъртвец, което, ако бъде постигнато, слага край на обредната ситуация и на самата ламиналност на обекта. Успешното завършване на преходния период въз­становява стабилността на цялото общество. Чрез обредни­те действия живите помагат на мъртвите да намерят себе си на оня свят, да възстановят своята загубена идентичност, но от друга страна самите те се предпазват от вредното удъл­жаване на преходния период18.
Песента и танцът, които изпълняват, са предназначени за изпращане душата на починалия. Ако хората танцуват, това е продиктувано от желанието им да въздействат върху природата19. Чрез танца „пупъза“, хората се стремят да под­държат установения ред, както казват участничките „досега си бил тук, отсега нататък – вече не“.
Мелодията е бавна и монотонна, според Димитрина Кауфман „тесният обем, неразнообразната ритмика, като музикална харатеристика се свързват с нещо старинно, с древни обреди“20.
Не е трудно да се допусне, че с лявото движение, което има сакрален характер, се установява връзката с отвъдния свят21.
Обикновената представа на българите за възнасянето на душата до „онзи свят“ е, че бива отнасяна от нещо или от някого22. Допускам, че точно тези обредни хлебчета нарече­ни „пупъза“ играят ролята на помощник. Душата не може да стигне сама до рая, затова може би е нужна помощта на птиците, както в приказката героят се зашива в кравешка или конска кожа и птица го пренася там, където той не може да стигне по друг начин23.
Вече знаем каква сила се е приписвала на храната, коя­то се яде на входа към царството на мъртвите24. Често в при­казките откриваме хляба като единствен предмет, с който някога са изпращали мъртвите на път за отвъдния свят25. Така е и в Делейна. Единствено хлябът „пупъза“ участва като обреден реквизит в едноименния танц.
Народното тълкуване на обреда разкрива недвусмис­леното отношение на живите към мъртвеца – той непремен­но трябва да извърви пътя си към другия свят, за да се вклю­чи във вечния кръговрат26.
Вярванията и представите за задгробния свят и жи­вот мотивират отношенията на живите към умрелите, тези представи и вярвания се формират въз основа на реалния свят и живот на човека, който своеобразно отразяват27, а на­селението на Делейна ги помни и пази. Консервативността на поменалните обичаи кореспондира с откъснатостта на селището и го превръща в носител на много древен култу­рен пласт.
 
БЕЛЕЖКИ:
 
  1. Иванова, Р. Сватбата като маскарад. – В: Българска етнология. 1994. кн 3-4.
  2. Иванова, Р. Българска фолклорна сватба. С., 1984, с. 143.
  3. Маринов, Д. Жива старина. Русе., 1891, с. 131.
  4. Иванова, Р. Цит.съч., с. 159.
  5. Пак там.
  6. Маразов, И. Видимият мит., С., 1992, с. 67.
  7. Иванова, Р. Цит.съч.
  8. Николова, В. Урочасана невеста. –В: Българска етнология. 1999, кн. 3-4.
  9. Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994, с. 65.
  10. Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 144.
  11. Георгиева, Ив. Народна митология, С., 1993, с. 162.
  12. Денчева, В. Обичаят “Помана” в Северозападна България. – В: Векове, 1989, кн.5, с.52-57.
  13. Петров, П. Към проучването на обичая “помана” в Северозападна България, ИЕИМ, 1962, № 5.
  14. Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 149.
  15. Пак там, с. 150.
  16. Пак там, с. 150.
  17. Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994, с. 48.
  18. Георгиева, Ив. Цит.съч., с. 221.
  19. Васева, В. Задушницата като обредна дейност – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура, т. 3. с. 163.
  20. Проп, В. Я. Исторически корени на вълшебната приказка, с. 34.
  21. Кауфман, Д. Погребални и поменни елементи във великденските    песни. – В: БФ, 1982, кн. 2, с. 15.
  22. Георгиева, Ив. Цит.съч., с. 162.
  23. Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 170.
  24. Проп, В. Я. Цит.съч.
  25. Пак там.
  26. Гребенарова, Сл. Обредното опалване при смърт и сватба. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура, т. 3., с. 127.
  27. Вакарелски, Х., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 174.
 
Източници:
1. Кръсто Георгиев Топоранов – 77 г., основно от с. Връв.
2. Силвия Атанасова Топоранова – 75 г., начално, родена в с. Балей (влашко село), омъжена в с. Връв.
3. Любимка Любомирова Топоранова – 51 г., средно, родена в с. Връв.
4. Невена Бълова – 76 г., основно, родена в с. Връв.
5. Илко Якимов Цветков – 43 г., висше, роден в с. Връв (последна­та сватба, при която е отбелязан „сватбеният понеделник„).
6. Милка Илиева Иванова – род. 1939 г., с. Делейна, обр. полуви­сше;
7. Милка Георгиева – род. 1934 г., с. Делейна, обр. средно;
8. Гица Станкова Вулпиева – род. 1927 г. с. Делейна, обр. 4-то отделение;
9. Ангелина Динова Гогова – род. 1916 г. в с. Молалия (дн. Друж­ба), живее в с. Делейна от около 1923 г., неграмотна;
10. Йовица Йонова Ницова – род. 1917 г., с. Делейна, обр. 3-то отделение;
11. Надежда Митрова Гогова – род. 1924 г., с. Делейна, обр. 3-ти клас;
12. Испаса Йонова Радева – род. 1908 г., в с. Косово, омъжена в с. Делейна, неграмотна;
13. Силвия Атанасова Топоранова – род. 1927 г. в с. Балей, омъ­жена в с. Връв обр. 4-то отделение;
14. Надежа Борисова – род. 1933 г., гр. Видин, кв. „Кумбаир„, обр. 3-ти клас;
15. Николина Маринова Жуветова – род. 1918 г., в с. Антимово, живее в кв. „Кумбаир“, гр. Видин.