Река Дунав – път и граница:Три обичая на власите от Видинско
В настоящата работа ще разгледам ролята на река Дунав в три обичая при власите от Видинско, свързани основните моменти от живота на човека т.е. с раждането и смъртта.
Първо ще ви разкажа за „сватбеният понеделник“, обичай от село Връв община Брегово. Информацията е събирана от мен на терен в периода 2004–2006 г.
Още в началото на XX век класикът на антропологията Арнолд ван Женеп определя сватбата като един от преходните обреди. С оглед на това във всеки един от тях стои семантиката на прехода с неговите три основни момента: отделяне, преминаване и приобщаване1.
Целият комплекс от обреди, съставящи годежа и сватбата, означава процес на преминаване, но една част от тях осъществяват връзката на преминаването с отделянето, а другата – с приобщаването2.
В с. Връв този ден от сватбата е съпроводен от интересни моменти, които представяме в тяхната последователност.
Рано сутринта, след дългото нощно веселие, свекървата заедно с тъпанджията отиват до стаята на младоженците, за да видят резултата от свождането. Ако резултатът е положителен, т.е. ако младоженецът е изпълнил задължението си и невестата е дефлорирана, свекървата излиза и се провиква „И-и-ху-ху-у“. Това е знак, че булката е била непорочна и музиката подхваща „свекървино хоро„(„данц“ – диал.). То е във всички случаи смесено, несключено хоро, но това хоро не е като обикновено, а това хоро е обредно, в което жреците са свекъра и свекървата, а божеството е чертогът и бракът,3 според Д. Маринов.
Свекървата води хорото, държейки в ръка стомна с „блага ракия“, украсена с цветя, овързани с червен конец. Така, водени от свекървата, всички обикалят мегдана на селото. Отиват до къщата на кумовете и всички заедно се връщат в дома на свекъра, където ги чака сложена трапеза. Докато трае почерпката, трима от рода на младоженеца, носейки стомната с „блага ракия“ отиват при сватовете, които с голямо нетърпение очакват новината. Пристигнали вече пред портите, те се провикват „И-и-ху-ху-у“, и подават стомната с „благата ракия“ на бащата на невестата.
Родителите на младоженката канят вестителите на трапеза. Докато са в дома на невестата, пратениците си намазват лицата с прах от въглища и червена боя, преобличат се в женски дрехи, вратовете им се окичват с наниз пипер, а на главата на пратеника, който носи стомната с ракия, се оформя своеобразна шапка от вълна или кълчища, в която се забождат три вретена и три лъжици. Така маскираните мъже се наричат „маскаричи“ – мн. ч., диал. От дома на свекъра, приключили вече със закуската, съпроводени от музика, сватбарите се отправят към момините двори, водени от свекървата. Пред двора ги посрещат тримата маскирани с жива кокошка в ръце, която постоянно подрусват, за да кудкудяка. Те подхващат самостоятелно хоро и изпълняват причудливи движения с еротична натовареност. През цялото това време булката е облечена със сватбената си премяна и е забулена. „Отбулването“ е отделен момент от сватбата. Тя носи на рамото си кобилица, на която е закачен нов съд за вода с кратунка, покрит с кърпа.
След като всички са се събрали, шествието се отправя към река Дунав. По пътя към реката маскираните мъже, щом наближат някоя къща, в която живеят близки на булката, влизат и крадат кокошки, по една, по две. Пристигайки на брега на реката, невестата се приближава до водата и с кратунката напълва съда. Междувременно маскираните цапат с въглища и пясък свекъра и свекървата. Булката изнася съда с водата, за да им полее да се измият. Всички са ги наобиколили. Желаещите булката да им полее, са длъжни да пуснат монети в съда с вода. Същевременно маскираните постоянно цапат сватбарите.
Приключили с измиването, свекървата повежда своето хоро и след обиколка на селото, води сватбарите у дома си, където веселието продължава.
Този интересен обичай може и да не се осъществи. Това зависи от булката. Ако не е девствена, я качват на брана, теглена от волове и тъпанджията удря тъпана с все сила, за да излезе цяло село да я види. Но това се е случвало много рядко, имайки предвид тогавашния морал.
Пътят на невестата не свършва до брачното ложе. За да овладее пространството на дома, тя трябва да го продължи, представяйки движение от страничното „женско“ пространство, от периферията към центъра. Това се осъществява чрез обредното отвеждане на невестата на реката за вода4. Водата отделя своето от несвоето, чуждото. Премине ли водата, невестата преминава от своята в чужда територия, която трябва да овладее.
Воденето за вода е обратно движение – навън от дома, в който е въведена невестата. Отделни страни разкриват този път като пространствен преход от отвъдното чуждото към света на живите, своето културното пространство5.
За да премине от едно състояние в друго, от един социален статус в друг, митологичният човек трябва да извърши преходен ритуал, което за него означава да умре като един статус, за да се роди в друг. Така самият преход придобива характер на смърт (макар и ритуална). Прекосяването на прага между два свята става само на определени места, а в случая тази роля играе реката. Този праг, разположен на входа от едното пространство към другото, е особено опасна пространствена точка6. Младата невеста е носител на енергия, защото е жена, която е предопределена да създаде нов живот.
Значителна част от следсватбените обичаи и обреди целят по магически начин да не допуснат отрицателен резултат от брачния акт – безплодието7.
Изтичащата вода, големият брой участници, съпровождащите действия – лудешко гонене, рипане и т.н. на измитите от невестата са израз на идеята за (въз) раждане и изобилие, виталност и преодоляване на смъртта8.
Реката се осмисля като преход от света на живите към света на мъртвите9. Вярва се, че душата на починалия се отправя към оня свят по вода. Граничната функция на река Дунав се проявява и в обичая Помана, когато във водата се пускат кратунки със запалени свещи, за да се стоплят душите на умрелите.
Водата е традиционно средство за осигуряване на успех при всяко едно начинание. Всички преходни периоди в живота на човека са свързани с реката. Водата е предмет на всеобщо почитание. На Бабинден в с. Връв къпят обредно бабата акушерка е река Дунав за здраве. Всички жени от селото, сега под ръководството на читалището, се събират и разиграват сватба. Тази сватба е театър, в който всички роли се изпълняват от жени. Единствените мъже, който се допускат са музикантите. С хоро преминават през селото. Ако срещнат мъж, принуждават го да плати на музикантите или му вземат шапката или му развързват гащите.
Отиват да вземат бабата, бабувала при раждането на децата им. Качват я на каруца или шейна, която самите жени теглят до брега на реката. Започва едно пръскане, мокрене с вода от реката на всички участници в шествието. Празнуването завършва с обща трапеза в дома на бабата. Всяка жена е приготвила и донесла храна и вино. На този ден дори е простено на жените да попрекалят.
Последният обичай, който искам да ви представя е свързан със смъртта. За поманата при власите е писано много. Погребалните и поменални обичаи при власите са изследвани задълбочено от Васева, Петров, Кауфман Николай и Димитрина, Гребенарова и други.
Предмет на настоящата работа е обичаят „пупъза“ наблюдаван в с. Делейна, Видинско, жив и до днес. Населението в това село е билингвистично – освен български език говори и влашки. Обичаят „пупъза“ е неразривна част от помена, а поменът принадлежи към системата на следпограбалните обичаи на българската етническа общност. Условно ще наречем обичая „пупъза“, защото самите хора го наричат „разиграване“ или „танц на пупъза“ (в превод пупъза означава папуняк). Той се изпълнява след помена на четиридесетия ден. Поменът се прави в събота, а обичаят – на следващия ден (неделя). Четиридесетият ден се почита най-много, защото се вярва, че дотогава душата на починалия е на земята и е обходила всички места, където покойникът е бивал през живота си, та се прибира в „Божието царство“10.
Обичаят е своеобразно изпращане на душата на починалия след помена. Представата, че душата може да се отделя от тялото и да приема различен облик, е типологична и обща за много народи11.
Каквото и да се раздава на помените, раздава се „за да се намери за душата на умрелите“. Самите питки също се наричат „пупъза“ и се дават „за Бог да прости“ на участничките в обичая. Те се приготвят заедно с всички обредни хлябове, но се запазват за неделния ден, когато се извършва обичаят. Запитани защо ги наричат така, информаторите повдигат рамене и с колебание отговарят : „самата украса е хубава като пупъза“ (птицата папуняк). Питката е елипсовидно хлебче, оградено с тестен пръстен, чиито краища се преплитат. Върху самото хлебче се поставят печати с просфор. Този обичай се прави „откакто се помнят“.
Самият обичай започва в неделя сутринта около 9-10 часа. В стаята, където е починал човекът, се слага трапеза с ястия, оставени от помена от предходния ден. В дома се събират жени вдовици или стари моми, които трябва да са „чисти жени“, по думите на информаторката – „бабички“. След като проключи храненето, на масата се нареждат хлябовете „пупъза“, които са 3, 5, 7 или 9 на брой, в зависимост от жените, които присъстват, но задължително броят им е нечетен. Върху самите питки се поставя варено жито и запалена свещ.
„Бабичките“ се нареждат една до друга. Всяка взема по едно хлебче „пупъза“ и го придържа с две ръце на лявото си рамо. Когато се подредят, започват да обикалят трапезата в посока обратна на часовниковата стрелка. Те пристъпват отмерено, равномерно и бавно, изпълнявайки песен, чиито текст давам в свободен превод:
„Към Рая, душо, към Рая,
внимавай как ще си предадеш (душата),
(там е толкова хубаво),
че не можеш да стоиш
от аромата (толкова е упойващ и силен) на цветята
и песните на девойките.
А пред вратата на Рая, стои цветето на слънцето“.
„Ла рай, суфлете, ла рай,
съ яй сама кум цъл дай (суфлету),
къ ла рай ну потс съ стай,
де миросу флорилор
де кънтеку фетилор.
Къ ла поарта раюлуй
шеде флоаря соарилуй“.
След като са изпели песента, спират и потропват три пъти с левия крак. Тогава те разменят питките помежду си като първата подава на втората, втората на третата и т.н. и продължават обиколката, като повтарят същата песен. Движението е само напред, не правят нито една крачка назад. Това се повтаря, докато три пъти разменят питките.
След тези ритуални движения, те започват да „търсят“ душата на починалия и питат: „Тука ли си?“, поглеждат зад вратата, която е отворена, и пак питат: „Зад вратата ли си?“, поглеждат зад печката и отново задават въпрос: „Зад печката ли си?“, проверяват ъглите на стаята и отново питат: „Дали ни чуваш?“, „Дали ни гледаш (виждаш)?“.
След като са проверили навсякъде и не са открили душата на починалия, обредните лица си тръгват, като вземат питките, които са своеобразен дар и ги отнасят в домовете си.
По време на обичая има забрана и в стаята не се допускат мъже, дори и мъжете от къщата.
Останки от този обичай се помнят и се практикуват в с. Връв, Видинско и в кварталите на Видин Акджамия и Кумбаир, в които има компактно населено влашкоезично население.
Обичаят помана в Северозападна България е добре и подробно описан от Ваня Денчева и Петър Петров12, но там не се споменава обичая „пупъза“.
Не подлежи на съмнение, че помените имат първичен смисъл на хранене на душата13. Мъртвите постоянно трябва да се хранят, така като и живите14. Според информаторите „на небето е същото като на земята, само че е по-светло и слънчево, каквото ти принесат на тоя свят, това получаваш на другия.“
По-особеният вид и съдържание на четиридесетницата, се основава на вярването за окончателното отлитане на душата от този свят15. Според баба Испаса „помен може и да няма, но „пупъза“ е задължително“.
Приемам обичая „пупъза“ за своеобразно изпращане на душата, защото „тя не трябва да остане тук, лошо е“. Изпращат я вдовици, жени, които се смята, че живеейки без мъж са физиологически чисти, заради което им се приписват жречески и посреднически функции16. Ритмиката на танца, магическото число 3, което указва размяната на хлябовете, броят на хлябовете и съответствието му с участничките в ритуала не са случайни. Действията се извършват по посока обратна на часовниковата стрелка, не се прави нито крачка назад, което е показателно и за пътя към отвъдното, който душата поема. Няма връщане. Животът трябва да продължи своя нормален ход, мъртвецът не трябва да вземе след себе си друг живот и благополучието на дома. Целият следпогребален цикъл съдържа и една важна психологична страна – емоционалнопсихично разтоварване от скръбта и напрежението, нагаждане на близките към новите условия на живот. Независимо, че тези обичаи са свързани с
различни архаични представи за смъртта, душата, задгробния живот, те са сравнително консервативни и поради тази своя идейно-мирогледна насоченост, лишени до голяма степен от религиозни елементи17.
Обредното време, когато се изпълнява обичаят е до обяд, а това не е случайно. На 40-ия ден се прекратява траурът в къщата и оттук нататък семейството започва да възстановява своя статус в рода и обществото. И както греенето на слънцето се увеличава до пладне, така и сполуката и успехът в това домакинство трябва да се върнат и да нарастват.
Обредните действия стимулират бъдещото желано състояние на всеки мъртвец, което, ако бъде постигнато, слага край на обредната ситуация и на самата ламиналност на обекта. Успешното завършване на преходния период възстановява стабилността на цялото общество. Чрез обредните действия живите помагат на мъртвите да намерят себе си на оня свят, да възстановят своята загубена идентичност, но от друга страна самите те се предпазват от вредното удължаване на преходния период18.
Песента и танцът, които изпълняват, са предназначени за изпращане душата на починалия. Ако хората танцуват, това е продиктувано от желанието им да въздействат върху природата19. Чрез танца „пупъза“, хората се стремят да поддържат установения ред, както казват участничките „досега си бил тук, отсега нататък – вече не“.
Мелодията е бавна и монотонна, според Димитрина Кауфман „тесният обем, неразнообразната ритмика, като музикална харатеристика се свързват с нещо старинно, с древни обреди“20.
Не е трудно да се допусне, че с лявото движение, което има сакрален характер, се установява връзката с отвъдния свят21.
Обикновената представа на българите за възнасянето на душата до „онзи свят“ е, че бива отнасяна от нещо или от някого22. Допускам, че точно тези обредни хлебчета наречени „пупъза“ играят ролята на помощник. Душата не може да стигне сама до рая, затова може би е нужна помощта на птиците, както в приказката героят се зашива в кравешка или конска кожа и птица го пренася там, където той не може да стигне по друг начин23.
Вече знаем каква сила се е приписвала на храната, която се яде на входа към царството на мъртвите24. Често в приказките откриваме хляба като единствен предмет, с който някога са изпращали мъртвите на път за отвъдния свят25. Така е и в Делейна. Единствено хлябът „пупъза“ участва като обреден реквизит в едноименния танц.
Народното тълкуване на обреда разкрива недвусмисленото отношение на живите към мъртвеца – той непременно трябва да извърви пътя си към другия свят, за да се включи във вечния кръговрат26.
Вярванията и представите за задгробния свят и живот мотивират отношенията на живите към умрелите, тези представи и вярвания се формират въз основа на реалния свят и живот на човека, който своеобразно отразяват27, а населението на Делейна ги помни и пази. Консервативността на поменалните обичаи кореспондира с откъснатостта на селището и го превръща в носител на много древен културен пласт.
БЕЛЕЖКИ:
Иванова, Р. Сватбата като маскарад. – В: Българска етнология. 1994. кн 3-4.
Иванова, Р. Българска фолклорна сватба. С., 1984, с. 143.
Маринов, Д. Жива старина. Русе., 1891, с. 131.
Иванова, Р. Цит.съч., с. 159.
Пак там.
Маразов, И. Видимият мит., С., 1992, с. 67.
Иванова, Р. Цит.съч.
Николова, В. Урочасана невеста. –В: Българска етнология. 1999, кн. 3-4.
Българска митология. Енциклопедичен речник. С., 1994, с. 65.
Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 144.
Георгиева, Ив. Народна митология, С., 1993, с. 162.
Денчева, В. Обичаят “Помана” в Северозападна България. – В: Векове, 1989, кн.5, с.52-57.
Петров, П. Към проучването на обичая “помана” в Северозападна България, ИЕИМ, 1962, № 5.
Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 149.
Пак там, с. 150.
Пак там, с. 150.
Българска митология. Енциклопедичен речник, С., 1994, с. 48.
Георгиева, Ив. Цит.съч., с. 221.
Васева, В. Задушницата като обредна дейност – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура, т. 3. с. 163.
Проп, В. Я. Исторически корени на вълшебната приказка, с. 34.
Кауфман, Д. Погребални и поменни елементи във великденските песни. – В: БФ, 1982, кн. 2, с. 15.
Георгиева, Ив. Цит.съч., с. 162.
Вакарелски, Хр., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 170.
Проп, В. Я. Цит.съч.
Пак там.
Гребенарова, Сл. Обредното опалване при смърт и сватба. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура, т. 3., с. 127.
Вакарелски, Х., Български погрбални обичаи, С., 1990, с. 174.
Източници:
1. Кръсто Георгиев Топоранов – 77 г., основно от с. Връв.
2. Силвия Атанасова Топоранова – 75 г., начално, родена в с. Балей (влашко село), омъжена в с. Връв.
3. Любимка Любомирова Топоранова – 51 г., средно, родена в с. Връв.
4. Невена Бълова – 76 г., основно, родена в с. Връв.
5. Илко Якимов Цветков – 43 г., висше, роден в с. Връв (последната сватба, при която е отбелязан „сватбеният понеделник„).
6. Милка Илиева Иванова – род. 1939 г., с. Делейна, обр. полувисше;
7. Милка Георгиева – род. 1934 г., с. Делейна, обр. средно;
8. Гица Станкова Вулпиева – род. 1927 г. с. Делейна, обр. 4-то отделение;
9. Ангелина Динова Гогова – род. 1916 г. в с. Молалия (дн. Дружба), живее в с. Делейна от около 1923 г., неграмотна;
10. Йовица Йонова Ницова – род. 1917 г., с. Делейна, обр. 3-то отделение;
11. Надежда Митрова Гогова – род. 1924 г., с. Делейна, обр. 3-ти клас;
12. Испаса Йонова Радева – род. 1908 г., в с. Косово, омъжена в с. Делейна, неграмотна;
13. Силвия Атанасова Топоранова – род. 1927 г. в с. Балей, омъжена в с. Връв обр. 4-то отделение;
14. Надежа Борисова – род. 1933 г., гр. Видин, кв. „Кумбаир„, обр. 3-ти клас;
15. Николина Маринова Жуветова – род. 1918 г., в с. Антимово, живее в кв. „Кумбаир“, гр. Видин.