Северозапад


Каменно-пластичната украса на църковния ансамбъл в село Живовци


Категория : Откак се е село заселило
photo

Каменно-пластичната украса на църковния ансамбъл в село Живовци

От историята на старото селище Живовци съвременникът знае малко и затова го свързва най-вече с изселването на неговите жители поради построяването на язовир „Огоста”, наричайки го „потопеното село”. Всъщност местността е обитавана от дълбока древност и животът тук не е прекъсвал за дълго до края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, когато изселването приключва. Заедно със съседното село Калиманица остава в паметта на българите с радичковите герои, „изтърсило се от каруцата на Бога, когато е минавал по нашите земи”. Позната (и популярна) е и неговата неразрушена църква – храм „Възнесение Христово”, изоставена на стихиите на живота и времето, но оцеляла (макар вече да е без кубе и покрив) като „най-чудното чудо”, както биха казали „мирните и простодушни” обитатели на някогашните живовски махали, „пазена” от своите митични стражи.
 
            Храм „Св. Възнесение” в село Живовци – архитектура и строители. Славинските първомайстори
Село Живовци е старо българско поселище, в което през 1453 година е имало 55 домакинства, през 1666 – 10 къщи, а два века по-късно, в първите години след Освобождението – през 1881 наброява 143 къщи със 747 жители, между тях 41 мохамедани, 13 от които били вероятно пришълци от Сърбия. Подгонени от сърбоманската политика от Западно българските земи по течението на Тимок, Нишава и Морава, през XVIII и XIX век тук се преселват български семейства. Известни са преселници от с. Росомач и вероятно те дават идеята работата върху изграждането на селската църква да бъде възложена на техен съселянин.
Ревностният изследовател на Славинската школа арх. Николай Тулешков е имал възможността да види храма „Възнесение Христово” и дворния портал през 1981 г. преди да започнат да се рушат. Определя ги като „интересен ансамбъл от храм и дворна порта с по-късно издигната върху нея камбанария”. Той сочи и годината на неговия строеж: „Според някои автори черквата заедно с портата са били построени около 1860 година, но в действителност това е станало през 1858 година. Авторът на постройките е оставил своето име в надпис отвън върху южната врата към наоса на черквата: „„майстор Георгй Йовановъ отъ росомаy”.
            Възрожденските майстори строители от Горни Висок, Царибродско „вземат мушии” в триъгълника между Пирот, Монтана и Белоградчик, макар че се проявяват и в селища извън него. Най-известните  строители са били от село Славинье, където почти цялото местно население е практикувало този занаят. Най-ранни големи църковни строители са първомайсторите Кола (Никола), Йован Сасьов и Лило (Лила, Лича) Лазаров, смятан за основател на една от най-значимите възрожденски майсторски строителни школи – Славинската. Последният е работил и в Монтанско – негово дело са постройките на Лопушанския манастир, реконструкция на черквата в Чипровци, черквата в Каменна Рикса. При строежа на Лопушанския манастир той работи със своите ученици първомайстор Йован Славков и първомайстор Георги Йованов (от Росомач). Първомайстор Георги, освен на църквата в Живовци, е автор и на черквата в родното си село Росомач. Делото на славинските майстори оформя уникално за българската възрожденска архитектурно-строителна школа направление – т. нар. българска възрожденска неоготика.
„Става въпрос за единен набор от декоративни идеи, в основата на които стои геометричната форма на триъгълника. Той се появява като венец от фронтончета върху абсиди, куполи, открити нартики, като част от оформлението на прозорци и врати, като начупена линия върху фасадните повърхности. И всичко това е обединено в единна система, съчетана с уникална каменна пластика, в която са налице и някои древни останки от богомилското световъзприятие” (Тулешков 2007).
Черквата в Живовци е типична за славинската школа постройка - тя е еднокорабна с купол и петстенна абсида, „украсена с венец от островърхи фронтончета” (такива са и построените по-късно в монтанските села Бистрилица и Горна Ковачица). Прозорците, както и цялата постройка, също са изградени в славинска стилистика, обаче са решени по нов начин – силно издължени във височина и с отвори, разбити с каменен трегер на два дяла, отлично пропорционирани един спрямо друг. Църковният ансамбъл е богато орнаментиран с множество каменни пластики: общо 25 каменни релефа, изработени от майстор Георги. Те са отделни елементи от цялостната композиция, която съставя надвходната украса на дворната порта, двете врати и прозореца на храма.
Не открихме коментар на интересен факт (подсказан ни от разговор с проф. Любомир Миков) в разработките на архитектите, изследвали проблематиката на църковния портал през Възраждането (Ива Любенова) и архитектурното изкуство на Славинската школа (Николай Тулешков): става въпрос за масивния и орнаментиран дворен портал на храм „Възнесение Христово” в Живовци, нетипичен за селска черква. В краеведски изследвания се споменава за съществували в по-стари времена манастирски обители, които били разположени в непосредствена близост до възрожденското селище Живовци:  в м. Манастирището - намирала се между селата Живовци и съседното Калиманица (сега под водите на язовир „Огоста”) и в противоположна посока  – към село Горно Церовене – м. Спасово дърво, за който се смята, че разрушен след Чипровското въстание. По запазени устни предания се знае, че църквата е построена на мястото на съществувала по-стара дървена църковна сграда. Археологически проучвания потвърждават, че тя е бела изградена в близост до стар некропол. В средата на ХІХ в. към църквата е функционирало килийно училище, чиято сграда се е намирала в черковния двор (Александров 1999). Върху запазена дъска от купола на сегашната църква откриваме възпоменателен майсторски надпис с имената на майсторите, покрили градежа – Иван Д. Стоянов и Иван Ангелов Чешалов, а в съхранената в частен архив кондика на храма от 1873 до 1878 г. е посочено името на майстора на новостроящата се по онова врече училищна сграда – майстор Ранчо Пешов също от Росомач.* Дали преди това майстор Ранчо е участвал в строежа на църквата като помощник на майстор Георги можем само да гадаем. Няма данни за съществувал манастир на мястото, където е издигнат през Възраждането сегашният храм. От текстовете на арх. Тулешков за дворния портал на църквата в Живовци - „почти повторение на тази от Лопушанския манастир” и няколко пъти изказаните констатации за съвместната дейност на майстор Лило и майстор Георги Йованов по изграждането и художествената декорация на постройките в Лопушанския манастир и собствени наблюдения можем да направим предположението, че най-вероятно майстор Георги, вдъхновен от вече изградения ансамбъл в Лопушна решава да изгради по негово подобие черковния портал в Живовци. И още: известно е, че по желание на монашеския клир съборната черква в Лопушанския манастир била създадена като авторско копие на съборния храм на Рилския манастир и за да се запознае с него, Лило бил изпращан на мястото два пъти. Напълно възможно е живовските първенци, виждайки сътвореното от славинци в Лопушна да са били силно впечатлени и сами да са пожелали изграждането на масивния и орнаментиран дворен портал за своята църква по подобие на манастирския. Другият манастир в района, който е дело на славинци (първомайстор Анто Лилов – син на Лило) – Клисурският (1880-1881) също имал (преди пеустрояването й) дворна порта от типа на тази в Лопушанския манастир. При построените в района на Монтанско, обаче, селски църкви, никъде не се наблюдава наличието на подобен дворен портал – единствено при църквата, обект на нашето внимание той е факт. Двата оцелели портала на славинци, почти „близнаци”, са запазени: Лопушанският е отлично поддържан, а този в Живовци, който можем да определим като уникален за селска черква, се руши, заливан всяка година от прииждащите води на язовира.
           
            Каменно-пластичната украса на църковния ансамбъл
            Църковният портал и през Възраждането продължава да бъде „пространствена бариера” и преход от „един в друг вид пространство”: от открито към закрито и обратно, близко-далечно, чуждо-свое, известно-неизвестно, реален свят - „свят на мистика и празничност”. Задачите на пространствения преход освен непосредствено функционални, са до голяма степен мистични и парадно-символични. Входът към храмовото действие е съществен момент от подготовката и тайнството на обреда и разбираемо става акцент в църковната архитектура. Съчетанието на уталитарното и художественото начало е характерна черта на развитата от българските каменоделци архитектурна композиция по отношение на него (Любенова 1993: 17).
В основата на градената от нас концепция за композиционната цялост на каменно-пластичната украса на църковния ансамбъл в Живовци (като се опираме на митологията, фолклора, народното християнство, апокрифните текстове и отражението им във всичко, сътворено от възрожденските майстори строители) е уникалната стилистика на славинското изкуство, стоящо „на едно простонародно ниво”, където са се съхранили „в по-автентичен вид старите традиционни форми и типажи, непроменени от новите за епохата идеи, идващи от Западна Европа през Истанбул или пък по директни пътища” (Тулешков 2007: 74).
Днес разчитането и интерпретирането на закодираното послание върху камъка е нелека задача на специалисти от различни области на знанието. Езикът, на който „говорят” в своите произведения старите майстори, обаче, е бил разбираем за техните съвременници. Идеите и внушенията на славинските строители и образите, чрез които са реализирани са били предназначени за обикновения човек – за всеки, пожелал в онези „размирни години” да общува с божественото, с предците и чрез обреда да прекрачи границите между  реално и иреално.
Своеобразното ни пътуване „през светове и пространства” предполага „откриването”, „разчитането, разгадаването” и интерпретирането на символи и знаци и подреждане - един по един - на каменните блокове – частици от цяло композиционно завършено мозаечно пано, което е подчинено на древни митологеми и илюстрира основни митове на дохристиянското общество. То се състои от четири структурни центъра, три от които са главни (надвходна украса на дворната порта и двете врати на храма) - връзките между елементите вътре във всеки и между тях самите са продиктувани от редица фолклорно-митологични вярвания и народно-християнски представи за света, за отношенията между земно и небесно, човек и природа, тленно и вечно, добро и зло, сакрално и профанно.
Творецът и неговото творение
            Най-долу в ляво и най-близо до посетителя авторът е поставил каменен блок с охранителен типаж – добре въоръжен „юнак” в квадратна рамка, а неговият почти огледален образ е изобразен върху десния стълб на вратата – „изправен, страховито размахал ятаган в дясната си ръка и с боздуган в лявата”. Въоръжените „юнаци”, както ги нарича арх. Тулешков, можем да видим и върху други известни постройки, дело на славински майстори (Лопушанския манастир). В техните образи авторът открива първомайстор Лило и неговия помощник – първомайстор Георги. За българския възрожденски творец, излязъл от анонимността, не е необичайно да остави възпоменателни надписи и своя автопортрет било върху църковните стени, било по свещените книги (красноречив пример са автопортретите на емблематичните фигури на тази епоха Захарий Зограф и Софроний Врачански).
            Античните каменоделци често подписвали или бележели своите работи. Тази традиция била възобновена през Средновековието – в епохата на готиката.  Архитектите на смятаните за „върхове на европейската архитектура” средновековни готически катедрали започнали да увековечват имената си: изписвали ги в някой от ъглите на храма или поставяли личния си печат, посочвайки дата на началото и края на строежа. Подписът служел като знак за качество.
            Имената на български строители откриваме върху техни градежи още от времето на Първото българско царство: „Златната Симеонова черква” в Преслав (преди 907)**, надпис от църквата „Св. Василий” до село Избул (Х в.) и Второто българско царство: Шуменската крепост (ХІІ-ХІІІ в.), Дворцовия комплекс в Търново (по фрагмет) (ХІІІ в.), надписа на черквата „Св. Богородица Левишка” в Призрен (1307), късните десетилетия на ХІV и началото на ХV в – надписи на църкви в Моравско. Присъстват върху голяма част от постройки, дело на майсторите от различните възрожденски строително-каменоделско-резбарски центрове (Тулешков 2001).
За представителите на Славинската архитектурно-строителна школа възпоменателните майсторски надписи са едва ли не задължителни – такива разчитаме върху творенията на първомайстор Лило Лазаров, Георги Йованов, Камен, Алексо Ангелаков, Георги Савов. Първомайстор Георги не просто оставя надпис и свой портрет върху църквата в Живовци, а подобно на майстор Лило извайва образа си в ролята на митичен охранител, „стаж” на храма.
Фактът, че в образа на пазител на църквата възрожденският строител изобразява себе си, ни кара да се обърнем към народните вярвания за твореца, чиито първообраз е Господ, сътворил света, а сетне и човека и неговото творение, което не остава само - над него той вечно бди и се грижи строго, но справедливо.
            Според една българска етиологична легенда, която обяснява произхода на планините, когато Господ, след като сътворил земята, тръгнал да си ходи на небето, тя тръгнала след него. Обърнал се творецът и я спрял с думите: „Ще се върна!” Там, където стъпил и земята тръгнала след него, се образували планините. Затова и до днес те се смятат за Божие обиталище, свещена земя, която „пази и носи” стъпките на първосъздателя.
В световния фолклор откриваме сходна легенда за майстора и неговото творение: когато майсторът на кулата в Пиза завършил строежа й, управниците започнали наново да се пазарят за плата, той се ядосал и си тръгнал. Тръгнали и дюлгерите, а след тях и самата кула. Спрели всички, когато изплашените големци платили, спряла и кулата, но от тогава и до ден днешен тя си останала наклонена, за да напомня за святата връзка между майстора и неговата творба.
В българските предания и легенди се срещат различни примери за подобна сакрална връзка. Тя е част от романтичния ореол, създаден през Възраждането около образа на българския майстор строител. Широко разпространено е вярването, че за да издигне своя градеж здрав и да устои на времето, майсторът вгражда в основите му най-скъпото, което има. Само така той ще умилостиви духовете-стопани на мястото. Многобройни са вариантите на българската народна песен „Вградена невяста”, реализирани върху популярния в балканския фолклор мотив за вграждането.
Дървото на живота и границата между световете
Точно над юначните пазители са разположени от двете страни огледално слънчевите символи – еленът и конят, а още по-нагоре – розетите, характерни за художествения език на славинките майстори и митичните чудовища – ламите.
             „Очевидно еленът е образ, приел широк набор от позитивни символични стойности в мито-религиозните традиции (от древността насам) на различни народи от огромния евразийски ареал.” ( Беновска-Събкова 2000: 47) Образ, който се радвал и продължава да се радва на изключителен изследователски интерес. От богатите му „разностадиални характеристики” цитирам само тези, които са в пряка връзка с изказаната от нас концепция. За култовото почитане на елена по нашите земи свидетелстват множество скални и графични изображения. Помощник на шаманите в древна Тракия. В народните вярвания еленът е животно със слънчева символика – слънцето язди елен или самото то е елен със светещи златни рога – зооморфен двойник на слънцето. Наред с това той се осмисля и като посредник между горния (небесния) и долния (подземния) свят. Налице са негови пластики и изображения в пещери, скални навеси и църкви от Средновековна България. Отъждествен от християнството с Божия син – Исус Христос. В средновековния Физиолог тълкованието е свързано с мотива за двуборството:  „Физиологът разказва за елена, че е голям враг на змията. Когато змията избяга от елена в земните цепнатини, еленът отива и напълва устата си с речна вода и я изплюва в земната цепнатина, където е влязла змията. Като изгони змията, я улавя и я убива. Така Господ уби великата змия, [дявола], с небесната вода, която притежава изключителната мъдрост на Божиите слова” (Физиолог 1992: 222). В песенния фолклор го откриваме около дървото на живота. Интересен е соларният елен от живовската порта. Той е доста изразителен и с подчертано големи рога, чиято прилика с разлистени клонки отбелязва и Асен Василиев (Василиев 1959: 39). Еленовите рога символизират безсмъртие, в случая те са представени като разлистени клони. Така е поставен акцент върху определени черти на конкретното изображение, които го свързват още веднъж с останалите композиционни елементи – ламите, с уста, наподобяващи растителен мотив и люспи – листчета на цветя, заобиколени от буйна растителност и кипариси, гълъби, кацнали около вази (саксии) с растения, кълвящи плодове. 
            Отдясно на портата, точно срещу елена, майсторът е вградил образа на неговия „културен вариант като слънчев символ” – коня (други изследователи го определят като лъв, пантера (Николай Тулешков) и куче, кон (Асен Василиев). Нашето предположение се основава на композиционната цялост и семантична връзка на елементите, от която релефът е част. Следваме композиционния замисъл на автора да създаде шест двойки релефни изображения, групирани две по две огледално - ясно е, че срещу зооморфния двойник на слънцето ще застане също такъв, ще изпълнява и подобни функции на посредник между световете. Според народните вярвания конят е недосегаем за самодиви и змейове, страшни болести като чумата. Той предусеща лошите духове, разпознава злото и „предугажда” нещастие. Това са все черти и характеристики на идеалния пазач. Конят е пръв помощник на змеебореца. От древните митове и ритуали е видно, че основната функция на коня е посредничеството между двата свята – „между живите и небесната обител на предците”.
            Абстрактното пътуване от Този свят – „човешкия, нашия, средния” към Оня – съвкупност от небесен и подземен – горе и долу, започва още с прекрачването на дворната порта. Това пътуване е по вертикала на дървото на живота. Универсалната митологема за устройството на света и нейните обитатели и медиатори между световете ни връща към древни представи, образи и знаци, запазени в народните вярвания и в традиционното народно изкуство. Ако внимателно подредим каменните фигури върху трите врати и прозореца, ще опишем митологемата и съставните й елементи: митологични персонажи (лами) в корените, животните по ствола: елена, коня – зооморфни двойници на слънцето, плодове – гроздове, птици, розети, цветя и стилизирани разлистени клони, саксии и вази с буйна растителност, кипариси.
            Забелязват се интересни моменти при контекстовото реализиране на характерна за българското митологично мислене опозиция: усвоено (културно) – неусвоено пространство – чрез образите и тяхното подреждане върху горната част на стените и свода. Сводът – полукръг може да бъде отбелязан и като път –  движението от единия член на опозицията към другия и обратно. В центъра му (портал на църковния двор) кръстът (типологически свързан със световното дърво) маркира пространството, противопоставя и обединява горе и долу, небе и преизподня, ляво и дясно. Зигзагообразната рамка от триъгълници, с която е „обточен” подсилва соларната символика. Тя е характерна и за двата портала на храма, но при тях симетрията, „огледалният” образ е най-въздействащия композиционен похват, както и средоточаването на пластика в горната част – над свода, наподобяваща ефектен венец. Първата църква, дело на славинци, в която се появяват т. нар. венци около сводовете е именно църквата в Живовци. От 1850 до 1856 г. майстор Лило и неговите помощници изграждат последователно дворната порта, каменния ограден зид и северния жилищен корпус, Съборната черква „Св. Йоан Кръстител”, южния жилищен корпус и богато декорираната павилионна чешма на Лопушанския манастир. Две години по-късно – през 1858 г. майстор Лило изгражда църквата в Каменна Рикса, а майстор Георги – тази в Живовци. И двата храма са добре защитени с характерните за майсторската школа каменни охранители. При църквата в Каменна Рикса охранителните изображения са разположени върху западната фасада от двете страни на патронната ферида. Поставени са едно срещу друго и сюжетно представляват единна композиция, изобразяваща сцена на двуборство. Значително по-богата е украсата на живоския храм. Над двата църковни портала майстор Георги извайва ефектни венци, с вплетени в тях зооморфни, митологически и растителни образи и елементи, цели митологични сцени и митологеми. Подобен тип украса можем да видим чак при по-късните творби на славинци – църквите в Търговище, Видинско, Гаврил Геново и Горна Ковачица, Монтанско.
Подвигът на митичния герой и възроденият живот
            Митът за змеебореца и змея (основен в митологиите на индоевропейските народи) се разгръща до дървото на живота – край него митологичният герой извършва своя подвиг. Композицията, разположена над централния вход на църквата илюстрира древния мит: змееборецът пронизва с копие в устата своя противник – ламята. Заобиколен е от вази със стилизирани клонки, розети, кипариси.
            „Освен в борбата с птици има случаи, в които ламите са представени в борба и с човека. Такива виждаме в каменната украса на църквата в с. Живовци, Михайловградско. Над извитите тела и глави на ламите са представени човеци с дълги копия в ръце, насочени към муцуните на ламите. В същата църква са изобразени и единични фигури на лами почти в подобни пози, като посочените по-горе, с изправени глави, от муцуните на които излизат дълги езици, подобни на копия. За забелязване е, че в тези случаи муцуните на ламите наподобяват растителни елементи.” (Василиев 1959: 65)
Някои изкуствоведи обясняват присъствието на ламята в тератологически мотиви с хтоничната й същност. Тя олицетворява праматерията и първичния хаос, предвечната морска бездна и нейните недра със стаените в тях продуциращи енергии; животворната влага, девствената природа – хтоничния произход на живота, появил се от водата или земната утроба (Ангелов 2001: 33-34). Смята се, че нейната апотропейна роля е вторична, възникнала много по-късно.
 „Отключеното” плодородие и възроденият живот са в центъра на композицията около южния вход на църквата - буйна растителност, гроздове и птици. Преминаваме през врата, отделила земното от небесното и се устремяваме към вечността. Героят победи хтоноса и хаоса и животът „разцъфна” – Млада бога се роди и възцари над подредения свят.
Композицията над южния вход напомня и едно апокрифно описание на Оня свят, където душите на праведниците са представени като сладкогласни птички и разноцветни гроздове: „...На тези дървета бяха накацали птици, които имаха различно облекло. Едни бяха златоперести, други пъстри, трети червени, сини и зелени, украсени с различни шарки. Някои бяха бели като сняг и всички имаха различни гласове, всяка се различаваше от другите... ...Наоколо имаше лозя с различни гроздове, един пъстър, друг червен, трети бял, плодовете имаха различни цветове... ...Всички тези, които виждаш, са човешки души; на тебе се явяват като гроздове, понеже живият човек не може да види човешката душа.” (Слово 1982: 16, 253, 255)
Символ на Светия Дух в християнството, гълъбът е често срещан по каменните украси на старите църкви и чешми. Според народната митология той има човешки произход и се свързва с плътската чистота и съпружеска вярност. Наред с елена, той се появява в обредите песни като част от свитата на небесните господари – Господ, Божа майка и светците: в коледна песен от Северна Добруджа станеник посреща „Господ на сур елена”, „Божа майка на кошута”, а „свети Иван на гълъба, на гълъба златомкрилица”( СБНУ, 35: 55). В тази връзка не може да не споменем присъствието им във вярвания, песни и практики, съотнесени към обредите на прехода.
Образите, особено значими при реализирането на представената концепция  - елен, ламя/змей и гълъб вече са разгледани във важен за нас аспект (върху материал от песенния фолклор) – като примери за „зооморфни образи на светостта в българския фолклор”: елени светци – „резултат от сложно преосмисляне на архетипната представа за принадлежността на елена към света на сакралното, под влиянието на християнската книжнина и изкуство”, светци в змеевиден облик ( свързани с религиозната идея за възмездие на грехове)  и светци (ангели) гълъби (отражение на многовековната, включително и християнска, представа за птицата-душа) (Беновска-Събкова 2000 : 49). По-впечатляващото в случая с фигурите върху славинските каменни пластики е взаимнопроникването, преплитането един в друг на растителни, митологични и зооморфни елементи за изгражрането на конкретни отделни единици, които от своя страна още веднъж са вплетени и взаимно преплетени – вече като отделни образи при изграждането на цялата композиция. Имам предвид вече описаните по горе на различни места в текста лами с уста, наподобяващи растения и люспи – листенца, елена, с рога – разлистени клонки, гълъбите – с криле – листя и вплетени под тях части от цветя и те, заедно със змеебореца, коня, множеството розети, вази с цветя, вейки, кипариси и гроздове създават усещането за единство на всичко живо в природата – тук и в отвъдното, било и бъдно, за космическа хармония и вечност. Всичко това ни връща към мотива за чудните превръщания (метаморфози) на хора в обекти от живата и неживата природа и обратно; на обекти от живата и неживата природа в други такива. Многобройни са примерите и в песенния фолклор (най-вече народните балади), и в приказки и легенди (етиологичните) които съдържат мотива. В някои от тях се откриват представи от космогоничен характер – създаване на света от части на тялото на женско митическо същество (превръщанията след смъртта на самодива). Изказани са и предположения за съществуването на такъв мит сред автохтоничното население на Балканския полуостров.
Дървото на живота, което ни „разлиства” славинският първомайстор Георги Йованов върху входовете на живовския храм е изработено напълно в народен стил. Съставено от опорни за митологичната система на българите символи, то е оригинално и многофункционално композирано. Като основни  и взаимно обвързани негови функции можем да изтъкнем магическата (в смисъла му на заклинание) и охранителната – „призвано е да служи за преграда на злите сили”. Сочените за структурни белези на митологемата  „световно дърво” тричленност и тристепенност тук се откриват, реализирани по своебразен и интересен начин  - чрез „разделенито” на украсата върху трите портала – трите врати към Бога и същевременно единството на художествени знаци и композиционни решения за постигане на цялостно въздействие.
Всички елементи и различните образи-символи, за които стана дума са типични за славинци, дори цели сцени се повтарят като част от украсата на построените от тях храмове – знакови комбинации, характерни за архитектурно-художествения език на оригиналната първомайсторска школа: розетните пана, животните и птиците, митичните същества, юначните пазители, дървото на живота. Интересен е паралелът с украсата на църквата в Търговище, Видинско смятана за най-доброто произведение на славинските каменоделци, строена през 1870-1872 г. от първомайстор Камен. Рамките на вратите и прозорците са богато орнаментирани с розетни, растителни, кръстови, животински и човешки типажи. Още по-интересно е сходството между елементите от каменната украса в Живовци и резбата по храмовия иконостас в Търговище, също дело на майстор Камен. В горната част на царските двери виждаме познатия ни елен с рога-разлистени клончета, а в кръжилото над царските двери гълъб, кълвящ грозд и ламя. Именно украсата на тази църква има предвид арх. Тулешков, когато споменава за връзката на славинската символика с богомилството. Въпросът заслужава по-обстоен анализ – на лице са редица сходства между изразната система и символиката върху надгробните каменни пластики на богомилите в Босна и тези на славинци.
Естетическата функция на каменно-пластичната украса на църквата „Св. Възнесение” в Живовци е част от цялостната концепция на възрожденския творец. Разгърнати са ефектни венци – надвходна украса, която „посреща” и повежда към тайнството в храма по близък и разбираем за обикновения човек начин – с пластичния образен език на митологическото витално светоусещане и единение със заобикалящата ни природа.  „Охранителите” са отвън, средоточени около най-уязвимите места – вратите и прозорците. В заключение не може да не признаем, че чрез каменно-пластичната украса на живовския храм първомайстор Георги наистина майсторски – незабелязано, неуловимо, стъпка след стъпка, успява да „пренесе” простосмъртния през време и пространство, да подсигури сакрално място и да го предпази от всяко зло, за да бъде спокоен, съзерцателен и истински възвишен контактът му с обитателите на онзи паралелен свят на нашия, реално съществуващ в народните представи и до днес;
 да създаде творение, въплътило идеята за вечен живот и цикличност.
 
Неповторимият селски храм ще остане в легендата… Но не вярвам дървото на живота на славинци и живовчани да изсъхне… Може би някой ден ще се появят върху нов храм камъните на майстор Георги – опазени пазители да пазят живите… Дай Боже!
 
Бележки:
 
* За настоящото проучване са използвани архивни документи от личния архив на краеведа Димитър Церовски, потомък на жители на с. Живовци: Кондика на  храм „Св. Възнесение” от 1873 г. , спомени на местни жители, архивни фотографии на църквата и селото от различни периоди на ХХ в.
** Спорен въпрос около текста на надписа. Някои учени смятат, че той съдържа името на ктитора, а не на строителя, но преобладава противоположното мнение. Вж: Тулешков 2001.
Литература:
Александров 1999: Александров, Георги. Миналото на селищата и паметниците на културата в района на Монтана. Монтана, 1999.
Ангелов 2001: Ангелов, Валентин.  Символиката на ламята в българската църковна дърворезба  // Проблеми на изкуството, № 3, 2001.
Беновска-Събкова 2000: Беновска-Събкова, Милена. Мотивът „Елени светци” в българските коледни песни //Етнографски проблеми на народната култура. Т. 6.. София, 2000.
Василиев 1959: Василиев, Асен. Каменни релефи. София, 1959.
Георгиева 1993: Георгиева, Албена. Когато Господ ходеше по земята: 77 фолклорни легенди с тълкования. София, 1993.
Георгиева 1993: Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. София, 1993.
Гергова 1983: Гергова, Иванка. Възрожденско изкуство в Михайловградски окръг. София, 1983.
Комплексна 1956: Комплексна научна експедиция в Северозападна България през 1956 година. София, БАН, 1958.
Любенова 1993: Любенова, Ива. Порталът в българската църковна сграда от ХVІІІ и ХІХ век : Архитектурно-пространствена композиция и семантика // Архитектура, № 2, 1993, с. 17-19.
Любенова 2002: Любенова, Ива. Порталът в българската църковна сграда от XVII и XIX век – естетическа характеристика //Известия на Исторически музей  Кюстендил,  т. 7. Кюстендил, 2002.
Маринов 1994: Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Марков 1994: Марков, Васил. Митологични символи от българското възрожденско изкуство. София, 1994.
СБНУ,  35: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, т. 35. София, БАН, 1923.
Слово 1982: Слово за нашия отец Агапий / Стара българдса литература. Т. 1: Апокрифи. София, 1982.
Тулешков 2007: Тулешков, Николай. Славинските първомайстори. София, 2007.
Тулешков 2001: Тулешков, Николай. Архитектурното изкуство на старите българи. София, 2001.
Физиолог 1992: Физиолог / Стара българдса литература. Т. 5: Естествознание. София, 1992.

Информатори / Автори
Калина Тодорова / Монтана - мост на цивилизации, 2013
Споделяне

Истории от Северозапад

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa