Две петлета се скарали... - игрите на баба и дядо

Може би най-обичаната тема за мен и за моите сладкодумци. Докато ми разказваха за своите детски лудории и игри мама Цеца и бате Любо се смяха от сърце буквално “потопени” в света на детството. Свят на щастливи селски хлапета, расли “на воля” из прахоляка на улиците, с мириса на сено и цъфнали акации, с примамливия шум на реката... Дядо Митри, баба Мара, баба Веселия, баба Гълъбица, дядо Коло, баба Младенка пък ме върнаха още едно поколение назад и с интерес разказвам на вас, бивши, сегашни и бъдещи деца за “бебето”от царевичак и куклата  от парцали, за парцалените топки и за игрите на малките пастирчета, шейните от “длабани” корита и кънките от “кукурузляк”...
Много мислих как да подрея игрите - според възрастта на участниците във всяка от тях, според пола им, според характера на самата игра... Подредих ги според сезона, в който се играят. Този признак ми се стори най-подходящ, имаки предвид, че за всичко селянинът се е ръководил от сезона. И тази подредба не е идеална, защото има игри, които се играят повече от един сезон, други пък дори по всяко време на годината, но болшинството от игрите и играчките са преоритет на един-два сезона. Опитах се да ги опиша - да си призная, не ми беше лесно, особено що се отнася до игри като клензата, бибека и други такива, които на практика нито съм играла, нито съм наблюдавала. Но с помощта на чертежи и многократни въпроси и отговори, надявам се да съм уловила най-съществените моменти.
Игрите на баба и дядо изискват преди всичко физически умения, съобразителност, бързина, сръчност, а за някои е нужна находчивост, изобретателност, дори богато въображение (например направата на кукла, обличането й или пък направата на свирка от върба, плякало...). Тези игри са в полза не само на физическото развитие на детето - те развиват интелекта и въображението, формират качества, умения... Не трябва да забравяме, обаче, че целта им е преди всичко удоволствие, удовлетворение... Децата искат да играят и не се насищат на игра. Ако някоя привечер се спотаите и надникнете в парка, без да бъдете забелязани, с изненада ще видите, че и днешните деца играят на “жмичка”, “изкупуват се”, крият се на най-невероятни места, замерят се със зелени джанки, ритат топка - е, не парцалена, но игрите с нея съвсем наподобяват някогашните...

Шейната, ските, пързалката

Ето как се правела малка шейна в село Ракево. Необходимите материали  са две дъсчици, за предпочитане - букови, с дължина около 50-60 см. и  височина около 20 см. Всяка дъска се изрязва, заобля се в полукръг от едната страна. После и на двете се пробиват по дължина три дупки. В тях се поставят обли, дебели пръчки, с дължина колкото да може детето да седне върху тях. Отгоре, върху така пригодената като скара платформа, се поставя легнала дъска. За да е по-бърза шейната, тя  се подковава с желязо. Така вече е подшинена. Някои твърдят, че точно този вид шейна - без заграждения и облегалка се наричат “съ’ня”.
За направа на ски отначало се използвали дъгите от бурето и отгоре - свинска кожичка, направена като “еремички”. По-късно започнали да си правят “модерни - букови”. За направата им ни разказва Любомир Макавеев.
На първо място трябва да се снабдиш с две дъсчици, по възможност букови. Хуваво е да са сурови и в единия край се за-гряват, за да се изкривят. Преди това се накисват във вода. Така стават “по-жилави” и по-лесно се закривяват и придобиват желаната форма. Някои дори си правят прорези “длабки” - вдлъбнатинка по дължина на дъската и “они като са пръзаляш остаат дири - дече са истински ски.”
Най-популярната пързалка за няколко поколения - дори и сега - е тази “горе на Ямите” - там се пързалят с шейни и ски, “по гъз”, а някогашното длабано корито е заменено с найлонов чувал, натъпкан със слама. Подходяща пързалка за кънките от “кукурузляк” са замръзналите локви и плитчините на заледената Ботуня.   
 

Облаганката
На “облаганка” може да се играе всякога, когато на трапезата има сготвено пиле или кокошка, тъй като за нея е необходимо едно кокоше кокалче, наречено “вилица”. Зимата се играе предимно около Месните заговезни, когато на трапезата по стар обичай присъства пълнена кокошка. От нея всеки си взема месо и на когото се падне това кокалче - “вилицата” - казва: “Айде да са кръшиме?” или “Кой иска да се лъжеме?”, “С кой ше са облагаме?”. Децата и младежите дебнат кокалчето да се падне на тях, ако ли пък не - те с готовност се съгласяват на поканата. Двамата, които ще участват в надлъгването - този, у когото се е паднало кокалчето и този, който се е съгласил “да се кръшат” хващат “вилицата” за двата края и я чупят, “кършат”. Така вече е станал облогът. При тази игра участниците се обзалагат на нещо и който излъже другия - печели облога. Лъженето става по следния начин: не веднага, а след време, за да “се позабраи облогът”, единият се опитва да излъже другия, като му зададе въпрос или му подаде нещо. В този случай другият задължително трябва да отговори: “Знам си!” Ако е забравил и не се сети да отговори със “Знам си!”, другият му казва: “Ядец!”, с което печели облога. Ако той отвърне със “Знам си!”, играта продължава и двамата отново търсят “сгоден случай” да се излъжат един други. Надлъгването продължава повече от един ден - до тогава, докато има “излъган”. Основно правило, за да победиш, е винаги да помниш облога и да отговаряш на всяка реплика на своя партньор със “Знам си!” Както вече споменах, тя е интересна не само за по-големите деца, но и за младежите, дори и възрастни с удоволствие се “облагат”.

Куклата  
За децата изработването на тази играчка е почти толкова забавно и интересно занимание, колкото и самата игра с нея. За направата на парцалена кукла първо трябва да се намери подходяща “растата” клечка - с три разклонения, за да да може куклата “да стои”. В горния край “на кръст” се поставя и завързва друга клечка - за ръцете. Може да стане кукла и с две съвсем обикновени клечки - едната, за тялото - да е по-дълга и друга, по-къса - за ръцете, които също се завързват “на кръст”. Но тази кукла няма “да стои”. Главата може да се направи както от парцалена топка, така и от всички останали природни материали, с подходяща големина и форма - малка ябълка, главичка червен лук, картоф, които се увиват с парцалче. Очите, веждите и устата или се рисуват, или се пошиват с разноцветни конци. За коса може да послужи царевична свила, вълна или конци. Така куклата е готова. Идва ред на облеклото. Децата обличат своите кукли в женска носия, която също сами или с помощта на кака, мама или баба кроят и шият. За целта всяко дете си събира различни парцалчета. Те старателно “пременуват” готовата кукла в новите дрешки, дори сплитат косите й и я забраждат.

Друг вид кукла е “бебето”. Тя е по-лесна за направа. Необходимо е само да се увие една права какаляшка (оронен царевичен кочан) с парцалче, да се нарисуват очи и уста и “да се повие” още веднъж - като бебе в пелени. За “бебето” трябва съответно и люлка. Прави се от четириъгълно парцалче, понякога дори му се пришиват “траки” (връзки, направени от усукани конци) или просто се използва старата забрадка на баба или мама. За това “бебе” разказва леля Гълъбица Евденова, която е родена в съседното село Баурене и там е прекарала своето детство: “Какаляшка я турнеш и като увиеш с парцалче, тогива а нарисуваш. Връжеме две забрадки и турнеме два столове и цел ден люляме...”
Зимно време се играе в стаята, през другите сезони люлката се връзва на някое по-ниско клонче на дърво или храст, приспива се “бебето”, пее му се, готви се, меси се “турта” (питка) от кал - въобще, игрите с кукли наподобяват домакинската, “женската” работа в къщата. В тези игри децата до такава степен подражават на възрастните, че дори копират техния маниер, държание, техни изрази и думи.
“Кукли от парчета мама ни напраи и люлчица връжеме на неко дръвце и люляме. Турнеме му и кръпичка. И месиме - от земя ...чирепни, туртичка и го “печеме” - сложиме го така и със земица го покриеме отгоре - уж питата да са пече у жарта.”
(Веселия Думанова)

Цигулката...
От сухи царевични стебла може да се направи цигулка за по-малките. “А па сме си правиле цигулка от кукурузиня. От две кукурузянки и като ги изцепиме и като речеш така - оно скръца, свири...” (Гълъбица Евденова). Това е играчка и за момиченца и за момченца. Момченцата сами, с помощта на дядо си я изработват - сядат на топло край огнището и започват да дялкат с ножчето - отрязват едно царевично стебло “от колено до колено”, по дължина отстраняват мекото и остават само “конците” (подобни на конци царевични нишки, които наподобяват струните на цигулката). От двете страни до “колената” се поставя по една клечица - “да са опнат струните”. Необходим е и лък - той се изработва по същия начин от друго, по-тънко царевично стебло. “Струните” му също се обтягат с помощта на две клечици. Така цигулката е готова. Децата се радват на тази играчка и “свирят” на нея. Тя издава скърцащ звук, който съвсем не наподобява този на цигулката, но за малчуганите той е достатъчен - радват се, че свирят на цигулка. Понякога свиринето е придружено и с песен.
Някои казват, че такава цигулка са си правели и късно лято, и есен, защото за направата й не е необходимо царевичното стебло да е зряло.
   
Свирка от върба 
Нея момченцата правят сами, като татко или дядо ги учи на “майсторлък”. Заедно отиват на реката и отрязват средно дебела върбова пръчка. После я оставят с дължина около 5-6 см. Свирките се правят пролетно време, когато върбата пуска мазга. Единият край се отрязва  косо и малко след отрязаното се прави разрез около оста на дървото, обелва се и после отново се поставя на дървото. По средата също се прави разрез. С такива свирки свирят цяла пролет и момчета, и момичета, пък и много ергени.

Карбалката - бачурка
Карбалката е известна в Ботунския край под наименованието “бачурка” или “пачурка”. За нея разказват бате Любо (Любомир Макавеев) и мама Цеца (Цветана Панова): “Бачуркат са предимно по-малките деца. Едно боторче са сложи по средата и отгоре една дъска - на преко сложена.  Ама  боторът не е така нагоре, а е обърнат.  И седнат в краищата й - един отука и един оттука и са бачуркат.”

“Ашици” или игра на кокалче...
Тя започва точно на Гергьовден, тогава, когато се хапне от печеното агне. Първата работа на децата, след прекаждане на агнето, е да намерят двете кокалчета (разбира се, с помощта на родителите). Често те са и малко загорели при печенето. И най-интересното е, че играта мигновено се припомня, а “новаците” веднага я разбират. Играе се най-малко от четири деца. Сяда се в кръг, но освен кокалчето, групата играчи имат и малка пръчка. Играят и  момичета, но не така, както момчетата. Смесено - момичета и момчета - рядко играят. Възрастта на децата е от осем до към единадесет години.
По споразумение започва едно дете. Нататък е лесно. “Накъдето се играе хорото - така върви редът”. Всяко дете хвърля кокалчето, както при играта на табла. Гледа се горната страна. По разчитане страните на кокалчето се определя: цар - царица, свобода - бой.
Кокалчето има четири страни - две широки и две, които са по-тесни (странични) и на които то най-трудно ще застане. Широките му страни - едната е вдлъбната, а другата изпъкнала. Ако то падне така, че широката му (вдлъбната) страна е отгоре, казва се: “Бой!” от всички деца. Ако е изпъкналата (гърбавата)- казва се от всички: “Свобода!” Ако, обаче, кокалчето падне така, че да е на ръб т.е. на нито една от страните, казва се: “Калъч!” и хвърлящият  повтаря - това е негово право съгласно правилата на играта. И при тесните две страни също има една изпъкнала и една вдлъбната. Щом се падне на изпъкналата тясна страна, детето, което е хвърлило става “цар”. Ако се падне на вдлъбнатата тясна страна, то става “царица”.
Децата сядат в кръг и по споразумение едно хвърля първо. Останалите се редят да хвърлят по реда “накъдето играе хорото” т.е. първото дете от дясната му страна, после второто и т.н. Целта на първото хвърляне на всяко дете е да се избере “властта” т.е. “царят” или “царицата”.  Ако играещото дете стане “цар”, то спира да хвърля и чака да бъде определена “царицата”. Щом бъде определена “царицата”, тя взема пръчката или кърпата в ръка и също спира да хвърля. Продължават да хвърлят останалите - те са “народа”. Щом на дете от народа му се падне вдлъбнатата широка страна, всички викат: “Бой!”. Тогава следва “цар-ят” да го накаже и той определя наказанието. Наказанията се извършват с пръчица или с кърпа, вързана на възел и понякога възелът се мокри. Наричат се “баби” и биват изпълнявани от  “царицата” или “палача”. Силата им също се определя - например “пет баби” - значи “палачът” ще удари с кърпата през ръцете пет пъти “средно” силно този, на когото се е паднало “бой”. “Пет бомби” - значи силно, а “една перушина” - значи само ще го погали веднъж с кърпата.
Но много рядко играта се развива по този начин. Може още от началото да се  получат най-различни варианти: да се падне на едно дете да е “цар”, но и на някое от хвърлящите след него също се пада “цар”. Тогава “царят” трябва да си защити “цар-ството” и той хвърля отново. Ако на дете от народа се падне “свобода” - за него няма наказание.
    
Изкупуванки и броенки
Тук е мястото да спомена за един основен метод, с който си служат децата в много игри за определяне реда на играчите -  това е изкупуванката, броенката, наречена още и изпитванка...
Децата са наредени “на колело” (в кръг), а едно от тях застава в средата на кръга и брои. Броенето става най-често в посока “накъдето се играе хорото” - т.е. на дясно:
- Една кокошка снела яйчица. Колко са?
Детето, на което се е паднала последната сричка, казва едно произволно число - например 5 (по хрумване). Тогава “изкупващото” отброява 5 деца от него. Детето, на което се е паднало 5, излиза от кръга. Броенето продължава с останалите. Така, докато остане едно дете последно. То ще ръководи играта или ще изпълнява някаква определена функция.
(Гълъбица Евденова)
Вариант на популярното във Врачанско “Две петлета се скарали...”:
    Две петлета се скарали
    на попова вратничка.
    Поп излезнал и казал:
    - Ти каром, ти маром,
    иш, миш -  ти мижиш!
  (Любомир Макавеев)                                      
Ето още една изкупуванка:
    Аката, баката,чуката бе,
    абре, фабре, доми не,
    Еца, меца, гръм, патеца
    пуф - паф гюм.                                                       

Топката на дядо   
Някогашната топка се е правела от парцали или “още по-хубава” - от косъма на кравите и воловете. Ето какво си спомнят за тези топки баба Веселия  и дядо Митрофан:
“Некоги не е имало такива топки. От стоката - косми - увият, увият и у вода, та стегнат. С косми, ама оно си топчица”.
(Веселия Думанова)
“Некоги си праиме сами топките. Топки от парцале и завиеме отвънка - пак с парцал и зашиеме...”
(Митрофан Миланов)

И тъй, с парцалена топка или с топка от космите на добитъка, а по-сетне и с “купешка”, се е играла следващата игра.    

Залаганкя   
Играе се до стена или зид. Тук застава само едно дете - то се “залага”, всички останали са зад чертата (начертава се на няколко метра успоредно на стената). Едно от децата цели с топката “залагащото” се: стреми се да го удари, без то да успее да хване топката. Ако  ударът е неуспешен,  двете деца си сменят местата. Щом залагащото хване топката, то мигновено започва да цели децата зад чертата, а те се разпръскват и бягат. Ако  успее да удари някого, то  удареният веднага сменя “залагащия се” и застава на неговото място до стената, а той излиза зад чертата при останалите. Започва да цели по новия “залагащ” следващото дете. “залагащото” дете може да се движи  на страни  само колкото е дължината на стената, но щом хване топката, то е свободно да бяга и гони децата във всички посоки. Но обикновено до гонене не се стига, а трябва мигновено, хващайки топката, да удари някого, докато останалите още са на куп и не са се разпръснали.

Игра на копчета               

Тя мо­же да се иг­рае и с мо­не­ти, но де­ца­та я иг­раят най-мно­го с коп­че­та. Всяко де­те съ­би­ра в своя джоб раз­лич­ни коп­че­та. За пред­по­чи­тане е “пу­лът­”(гол­ямо коп­че от вой­ниш­ки ши­нел), а най-ло­шо се иг­рае с “ко­спи­ца­” - та­ка на­ри­чат мал­ки­те кос­те­ни коп­че­та в с. Ра­ке­во, за­що­то “м­но­го се вее, не мо­же да оди на­къ­де треб­ва”.

На рав­но място се из­ко­па­ва в зем­ята кръг­ла дуп­ка, на­ре­че­на “кой­ка­”, с дъл­бо­чи­на се­дем-осе­м сан­ти­мет­ра. На раз­стоя­ние око­ло три-че­ти­ри мет­ра от “кой­ка­та­” се на­чер­та­ва с пръч­ка по зем­ята чер­та. Де­ца­та зас­та­ват зад нея, ка­то все­ки дър­жи в ръ­ка по ед­но от свои­те коп­че­та. От там все­ки хвърля коп­че­то, ка­то се стре­ми да хвър­ли в “кой­ка­та­” или най-бли­зо до нея. То­зи, кой­то е хвър­лил най-бли­зо до нея или в нея, съ­би­ра всич­ки коп­че­та и оти­ва зад чер­та­та - той ще хвърля пър­ви. Ос­та­на­ли­те си помнят ре­да - след не­го се на­реж­да дру­го­то де­те, чие­то коп­че е би­ло пад­на­ло в по-гол­яма бли­зост (слад пър­во­то) до кой­ка­та, а пос­лед­но е то­ва де­те, чие­то коп­че е би­ло най-да­леч от нея. Случ­ва се при то­ва пър­во­на­чал­но хвърл­яне не са­мо ед­но, но и две, а пон­яко­га и три де­ца да бъ­дат точ­ни и да уце­лят “кой­ка­та­”. То­га­ва се гле­да кое е “по­лу­пе­но­” - т.е. то­ва коп­че, кое­то е най-от­го­ре и “по­хлуп­ва­” дру­ги­те в кой­ка­та. Не­го­вият собс­тве­ник ще це­ли пър­ви. Той съ­би­ра всич­ки коп­че­та и оти­ва зад чер­та­та. То­зи път  хвърля “с ше­па­та” коп­че­та­та, ка­то от­но­во се стре­ми те да по­пад­нат в “кой­ка­та­”. Тези, кои­то са по­пад­на­ли в “кой­ка­та­”, ве­че са не­го­ви и той ги при­би­ра в джо­ба при ос­та­на­ли­те. Но има и та­ки­ва, кои­то не са влез­ли при хвърл­яне­то, а са се раз­пръс­на­ли кое по-бли­зо, кое по-да­леч око­ло “кой­ка­та­”.Се­га де­те­то се стре­ми от­но­во - ед­но по ед­но да ги вка­ра. Пър­во оти­ва до то­ва коп­че, кое­то е най-бли­зо и с па­лец на ръ­ка­та “го чук­ва”  или “уд­ря” и це­ли дуп­ка­та. Пос­ле и ос­та­на­ли­те. Та­ка до­ка­то “и­з­пус­не” - т.е. не ус­пее да вка­ра. Се­га то от­стъп­ва ред на след­ва­що­то. Тръг­ва си, но взе­ма пак всич­ки коп­че­та, кои­то е ус­пяло да вка­ра. Вто­рият иг­рач трябва да про­дъл­жи иг­ра­та от то­ва място, от кое­то е пре­къс­нал пър­вият т.е. не мо­же да си из­би­ра кое коп­че ще вкар­ва, а за­поч­ва с то­ва, кое­то дру­гар­че­то му не е ус­пяло да вка­ра. Щом то­ва де­те про­пус­не, то би­ва за­ме­не­но от тре­тия по ред и т.н. Има и ед­на осо­бе­нос­т в пра­вил­ни­ка на иг­ра­та - ко­га­то коп­че­то по­пад­не точ­но на ръ­ба на “кой­ка­та­” и се зак­ре­пи там. То­га­ва иг­ра­чът има пра­во  да ска­ча (още при за­поч­ва­не­то на иг­ра­та де­ца­та са се уго­во­ри­ли кол­ко пъ­ти - еди­н, два, но най-чес­то три пъ­ти). Де­те­то зас­та­ва до кой­ка­та и ска­ча три пъ­ти с два­та кра­ка. От те­жес­тта зем­ята се раз­кла­ща ле­ко и коп­че­то е мно­го ве­роя­тно да пад­не в “кой­ка­та­”. Ко­га­то се на­ло­жи да се ска­ча, пе­челят по-теж­ки­те де­ца - те ус­пяват в та­зи си­туа­ция да вка­рат коп­че­то.                     

Рошко-Прошко     

Про­лет­но и лятно вре­ме след дъжд плъз­ват ох­лю­ви­те. То­ва жи­во­тин­че, кое­то но­си къ­щич­ка­та на гър­ба си, пъл­зи бав­но и по­каз­ва рог­ца, пре­диз­вик­ва голям ин­те­рес у мал­чу­га­ни­те. Ох­лю­вът, “ро­шко­ва­”, “ро­шко­ве­ца­”, “пу­жо­ве­ца­”, как­то го на­ри­чат още в Ра­ке­во е еди­н от лю­бим­ци­те в дет­ски­те иг­ри и за­ни­мав­ки. Вни­ма­ние­то на де­ца­та е прив­ле­че­но пре­ди всич­ко от “ро­гца­та­” му и ис­ка­ния­та им са свър­за­ни с то­ва той да ги по­ка­же. След ка­то ги “по­ка­же­”, дет­ски­те пръс­ле­та ле­кич­ко ги до­кос­ват и те от­но­во се скри­ват. То­га­ва иг­ра­та за­поч­ва от­ начало - с ис­ка­не­то на де­ца­та...

        “На рошковеца викаме:

        - Рош-ко, прош-ко,

        извади си рогите,

        да ги видат момите!”

(Любомир Макавеев)

       

Карачката...       

Мно­го раз­прос­тра­не­на и лю­би­ма иг­рач­ка сред де­ца­та. От къс­на про­лет до ран­на есе­н - цяло лято мо­жеш да ви­диш из праш­ни­те сел­ски ули­ци бо­со­но­ги де­ца да ти­чат след тър­калящ се гьоз от печ­ка­та или друг няка­къв об­ръч.

Нап­ра­ва­та й не изи­сква мно­го уси­лие, ни­то пък спе­циа­лен ма­те­риал. По най-прост на­чин би мог­ла да бъ­де нап­ра­ве­на - от ед­на пръч­ка и грив­на от ка­ру­ца­та или гьо­за от печ­ка­та. От­на­ча­ло об­ръ­чът е бил дър­вен, пос­ле грив­на от ка­ру­ца­та, от бат­ла­ка и нак­рая ве­че спе­циал­но об­ръ­чи за де­ца се про­да­ват по па­наи­ри­те - дър­ве­ни, с шар­ки. Ка­рат се с дър­ве­на тоя­жка, а по-къс­но с “би­ко­ви­та­” тел или зак­ри­ве­на ла­ма­рин­ка се пра­ви “ка­рач­ка”- тел­та или ла­ма­ри­на­та се прик­репят към еди­ни­я край на пръч­ка­та, за да мо­же да “се ка­ра” по-лес­но. Де­ца­та се със­те­за­ват - надб­ягват се с ка­рач­ки­те и за­то­ва все­ки се стре­ми да нап­ра­ви своя­та по-удо­бна и да я при­го­ди въз­мож­но най-доб­ре към об­ръ­ча, кой­то ще под­хва­не с нея и ще  бу­та, “ка­ра­”.

Муле - Кленза         

За та­зи и­гра е необ­хо­ди­мо “му­ле­”. То­ва е чет­вър­ти­то дръв­це със ско­се­ни “на ну­ла” две про­ти­во­по­лож­ни стра­ни. То е с дъл­жи­на око­ло пет­на­де­сет - два­де­сет сан­ти­мет­ра и де­бе­ли­на око­ло два на два сан­ти­мет­ра. На не­го “се пи­ше”. На всяка от че­ти­ри­те дъл­ги сте­ни е драс­на­та чер­та, две чер­ти, три чер­ти или че­ти­ри чер­ти (че­ти­ри мо­же да бъ­де на­пи­са­но и с рим­ска циф­ра). И та­ка - стра­ни­те ве­че са но­ме­ри­ра­ни - I, II, III и IIII (IV).

Необ­хо­ди­ма е и ед­на пръч­ка, дъл­га око­ло ме­тър и по­ло­ви­на.

В зем­ята се из­ко­па­ва про­дъл­го­ва­та дуп­ка, по­доб­на на уле­й, коя­то е дъл­га око­ло два­де­сет сан­ти­мет­ра и дъл­бо­ка три-че­ти­ри сан­ти­мет­ра - “кой­ка­”. “Му­ле­то­” се пос­тавя нап­реч­но вър­ху “кой­ка­та­”. Чрез из­ку­пу­ва­не се оп­ре­деля ре­да.То­зи, на ко­го­то се е пад­на­ло да бие пър­ви, под­хва­ща му­ле­то от­до­лу с пръч­ка­та със си­ла и то от­хврък­ва с гол­яма ско­рост и па­да на раз­стоя­ние от “кой­ка­та­”. Се­га ве­че всич­ки, заед­но с иг­ра­ча, оти­ва­т и виж­дат “на кол­ко” е пад­на­ло “му­ле­то­”. Ако е на  I - иг­ра­чът ще го “чу­кне­” по някоя от ско­се­ни­те стра­ни с пръч­ка­та и то от­но­во ще от­хвък­не и пад­не. При то­ва па­да­не циф­ри­те ве­че не се гле­дат. Ако ли пък при вто­ро­то уд­ряне се е пад­на­ло II, то иг­ра­чът уд­ря вед­нъж ско­се­на­та стра­на, “му­ле­то­” от­хврък­ва и па­да, иг­ра­чът има пра­во да го уда­ри още вед­нъж. Той ще има пра­во да го уд­ря пос­ле­до­ва­тел­но три или че­ти­ри пъ­ти, ако при пър­вия уда­р му се е пад­на­ло III или IV.  Ме­ри се раз­стоя­ние­то от “кой­ка­та­” до “му­ле­то­”. Из­мер­ва­не­то ста­ва в “к­рач­ки” и се за­пис­ва - на зем­ята се драс­ка с клеч­ка. След­ва вто­рият, тре­тият и т.н. По­бе­ди­тел е то­зи, кой­то е ус­пял да от­да­ле­чи му­ле­то на най-гол­ямо раз­стоя­ние от “кой­ка­та­”.

Бибек - Свинкя 

Иг­рае се най-мал­ко от два­ма, но не по­ве­че от де­се­ти­на, за­що­то нас­тъп­ва объ­рква­не. Пър­во се на­ми­ра  еди­н голям пло­сък ка­мък, кой­то да е око­ло пет­де­сет сан­ти­мет­ра в диа­ме­тър - то­ва е “ко­чи­на­та­”. Вър­ху не­го, в сре­да­та, се пос­тавя друг, по-ма­лък, кол­ко­то дет­ски юм­рук - то­ва е “с­винк­ята в ко­чи­на­та”. Пос­ле чрез из­ку­пу­ван­ка  или чрез це­ле­не се оп­ре­деля еди­н “с­ви­нар”. На око­ло се­дем-осе­м крач­ки от “ко­чи­на­та­” се драс­ка с клеч­ка на зем­ята чер­та и де­ца­та зас­та­ват зад та­зи чер­та. Все­ки дър­жи в ръ­ка­та си ка­мък и це­ли “с­винк­ята”. То­зи, кой­то е хвър­лил най-да­леч от “ко­чи­на­та­”, той е “с­ви­нар”. Зас­та­ва на око­ло два-три мет­ра от­стра­ни до “ко­чи­на­та­”. Не­го­ва­та за­да­ча е да па­зи “п­ра­се­то в ко­чи­на­та”.

Ос­та­на­ли­те взе­мат по ка­мък, кой­то е мал­ко по-голям от “свинк­’ята” и се на­реж­дат зад чер­та­та. Все­ки си е за­пом­нил ре­да и по не­го те за­поч­ват да целят “п­ра­се­то” или “с­винк­’ята”, за да го бут­нат кол­ко­то мо­же по-да­леч. Цел­та на па­за­ча - “с­ви­наря” е да си вър­не “п­ра­се­то” в “ко­чи­на­та­”. Ко­га­то някой уце­ли и го бут­не, пър­ва­та за­да­ча на “с­ви­наря” е да вър­не бут­на­та­та “с­винкя” в “ко­чи­на­та­”. През то­ва вре­ме дру­ги­те, кои­то са хвър-л­я­ли и не са уце­ли­ли, но ка­мъ­ни­те им стоят в по­ле­то някъ­де око­ло “ко­чи­на­та­”, “се спус­кат” и все­ки нас­тъп­ва своя ка­мък. Трябва да го взе­мат и да го пре­не­сат зад чер­та­та. Но то­ва не е тол­ко­ва лес­но, за­що­то вто­ра­та за­да­ча на сви­наря е да под­го­ни все­ки, кой­то си е взел ка­мъ­ка и ако ус­пее да го нас­тиг­не и туп­не с ръ­ка по ра­мо­то, пре­ди да е из­лязъл от чер­та­та, то ро­ли­те се сменят - “с­ви­нарят” ве­че из­ли­за да бие, а на не­го­во място зас­та­ва “х­ва­на­то­то” де­те. За­туй, след ка­то все­ки нас­тъ­пи ка­мъ­ка си, нас­та­ва де­бе­не и лъ­же­не в оча­ква­не на под­ходящ мо­мент да из­бяга с не­го, без да мо­же да бъ­де нас­тиг­нат от “с­ви­наря”.

Ко­ла от тик­ва      

Та­ка­ва ко­ла мо­же да се нап­ра­ви и с ед­но ко­ле­ло, а мо­же и с две. Не­ка пър­во опи­ша как се пра­ви с ед­но ко­ле­ло.

Взе­ма се “чер­на тик­ва” и се про­би­ват две дуп­ки от две сре­щу­по­лож­ни стра­ни - от­към дръж­ка­та и от­към “ду­пе­то­”. През два­та от­во­ра се про­муш­ва де­бе­ла пръч­ка. Тя трябва да стър­чи от две­те стра­ни по­не на по пет-шест сан­ти­мет­ра. То­га­ва се взе­мат две дъл­ги, пра­ви “с­лън­чог­ле­ди­ни” - стеб­ла от слън­чог­лед и се за­бож­дат от две­те стра­ни. И тъй - ко­ла­та е го­то­ва. Под­кар­ва се със слън­чог­ле­ди­ни­те - за тях я дър­жи де­те­то, а тик­ва­та се тър­каля и “ко­ла­та вър­ви”. “Ло­ви­ш и ти­чаш, и под­ска­чаш, дор­де са спу­ка тик­ва­та и пра­виш па дру­га. Па мо­же и да еде­ш бой, че си съ­си­пал тик­ви­те” - спомня си ба­те Лю­бо.

Ко­ла с две ко­ле­ла се пра­ви по съ­щия на­чин, са­мо че с две тик­ви.

Ко­ла от слън­чог­ле­до­ви пи­ти       

Ко­ла­та от слън­чог­лед съ­що се пра­ви лес­но. За нап­ра­ва­та й са необ­хо­ди­ми съ­щи­те ма­те­риа­ли, как­то за ко­ла­та от тик­ви, са­мо че вмес­то тик­ва се из­пол­зват две слън­чог­ле­до­ви пи­ти. Две­те пи­ти се об­ръ­щат с “г­ръб” ед­на към дру­га, тъй че да зап­ри­ли­чат на топ­ка. Про­би­ват се през сре­да­та ка­то тик­ва­та, про­муш­ва се пръч­ка, пос­тавят се две “с­лън­чог­ле­ди­ни” от­стра­ни и ко­ла­та е го­то­ва.

Информатори / Автори
Калина Тодорова