Откъде носи името си Милин камък - предание за турското робство
Живяла някога в с. Мраморен хубава мома на име Мила. От хубава по- хубава била тя. Не можели с поглед да й се нарадват хората. Лицето и – бяло, очите - огън, а русите й коси като свила се разсипвали по стройните й рамене. Когато се усмихвала, на горните и зъби мъничка проструга се откривала и от това още по- гиздава ставала тя. А какви чудесни дрехи носела Мила! Сама си тъчела платното и сама на гергеф си везала премените. Под тънките й пръсти разноцветните конци оживявали в пъстри фигурки на синчец и шибой, на весел хороводец или на мома подевка. И като шиела, наведена над гергефа, все нашенски песни си припявала: за месечинката виторога и за смел юнак в гората, за несподелена моминска любов и закъснял по тъмни друми гурбетчия…
Не щеш ли един ден турци минали през Мраморен. Видели те хубавата мома, видели - завидели на красотата й. И на часа решили да я потурчат. Не търпели османлиите такава хубост българка да се нарича. И се втурнали вярата й да отнемат.
Изпървом смятали, че Мила с добро може да се потурчи. Затова изпратили при нея най-знатните чорбаджии, най-сладкодумните. Отишли те в Милини. Скъпи подаръци на баща й занесли, но старецът не се и докоснал до тях. Заседнали чорбаджиите, заседнали и занареждали. Искали с приказки да омаят хубавата девойка. За стамболските капии разправяли, за златните минарета и за белите ладийки по морето, за мраморните хареми на бейовете и султана… А Мила все мълчала и с презрение гледала тия продадени на дявола души. Накрая тя им казала:
- Вие свършихте, почтени старци. А мога ли да ви попитам като ви са толкова мили бейските хареми и турската вяра, защо там щерките си не пратите, а мен предумвате?
Спогледали се чорбаджиите, засрамили се и си отишли. А турците решили на сила да я потурчат.
Като ги видяла, че идат, Мила разбрала какво й готвят и избягала в гората. Високите бърда, рътлините и зелените усои около Мраморен от този ден станали неин дом. Везден се скитала из гората хубавата девойка, берела малини и пиела студена водица от “Хайдушкото кладенче”. Тя била толкова добра, че и горският свят я обикнал. Малките сърнички я следвали по петите, чудногласите славеи песни й пеели, вечер гладен вълк идвал и лягал край нея, главата си на него да сложи за меко възглаве. А турците я дирели и денем и нощем, но не можели да я намерят. Само гърлата си дерели долу в павитаците.
Така живеела Мила много дни и нощи в гората и никому зло не сторила и от никого зло не видяла. Но ето, че един ден турците попаднали на следите й. Безбройна потеря от зли татари и кръвожадни анадолци завардили пътеки и долове, момата да уловят. В гората всичко се изпокрило. Дори щурците занемели с песента си. А турците дирели, бродели из трънаци, докато най-после я открили. Тогава Мила, с издраскано до кръв лице, с изпокъсани дрехи, застанала на най-високата скала там горе на бърдото и зачакала да се приближат.
Хубава била така - стояла на височината, а слънцето за последен път я къпело с лъчите си. За последен път отправила тя поглед наоколо, огледала полята, родното село и с всичко мълком се простила. А после закрила с ръце лицето си и скочила от височината надолу…
Безсилни останали турците да превият гордата българка.
От тогава и до наши дни целият връх наоколо и скалата над него носят нейното име - Милин камък.
Преданието от с.Мраморен е широко разпространено, познати са и множество варианти. Избраният от нас текст е публикуван от Богдан Николов - в. “Отечествен зов” №129 / 31. Х . 1961 г.