Преданието за Вълкана - една история за моя род

В рода на моя дядо по майчина линия Цоно Христов Горанов – Черньовци, Черните – преселили се тук от Калугерово, Ботевградско се пази и подновява през поколение името Вълкана, заедно с преданието за това преселение.

Било в последните години на турското робство. В балканското село Калугерово се размомяла мома Вълкана. Хубава била Вълкана и за хубостта ѝ се заговорило не само в Калугерово, а и в близки и далечни села. Стигнала мълвата и до ушите на един турчин - разбойник, предводител на група безделници, които тормозели селяните в цялата околия. Чул той за Вълкана и веднага се метнал на коня, а цялата му свита - след него. Така една привечер нахлули в Калугерово, убили бащата и вързали брата на Вълкана, а нея сам главатарят метнал пред себе си на коня. Отвлекли хубавата мома…

Като тръгнали да си отиват, минали по един път направо през гората и там спрели за почивка. Писнала зурна, започнали песни, веселби и гуляи. Заставили Вълкана виното да им налива. И нали била хитра хубавицата, и нали се била зарекла по-скоро да умре, отколкото друговерците да я поругаят - сипвала, сипвала и виното не жалела. Не след дълго, пияни и уморени, разбойниците заспали, а тя тихо се измъкнала и побягнала в тъмната гора. „По-добре горските зверове да ме разкъсат, по-добре мъртва, отколкото в ръцете на онези пияни зверове” - мислела си и тичала с все сила. Спъвала се в тъмното, падала, ставала, пак бягала…

Започнало да се развиделява. Толкова се изморила, че едвам влачела крака, а очите ѝ сами се затваряли. Усетила, че силите я напускат и не ще може да се изплъзне.Тогава видяла едно кухо дърво и бързо се скрила в хралупата. Вече се чувал конски тропот и гневните гласове на преследвачите. Три пъти минавали турците покрай дървото, три пъти го обикаляли, три пъти стаявала тя дъх, но не я открили и си заминали. Много време след това не посмяла да се покаже от своето скривалище.  Едва когато понечила да излезе, разбрала с ужас, че се е заклещила. Колкото и да се мъчела, не могла да се освободи, не могла и да повика помощ, за да не се издаде. Така минал ден, минала нощ, втора…

Клетата девойка вече беряла душа, когато стоновете ѝ дочули две козарчета, но ги дострашало да се приближат и хукнали към селото, за да обадят на мъжете. Забавили се по пътя децата и когато селяните стигнали дървото, от него вече никой не се обаждал. Издъхнала била момата. Колкото и да се мъчели, не могли да извадят мъртвата и най-накрая отсекли дървото. Така се била вкопчила Вълкана в него, че едвам ги отделили. Целунал своята мъртва сестра брат ѝ Цоло, свел очи и бавно я понесъл на ръце към селото. Биело тежко сломеното му сърце, сълзи на гняв и мъка светели в очите му:

  - Тук място за мене няма, тук няма живот!

 И тръгнал той с цялото си семейство и покъщнина - слязъл от Балкана да търси долу в полето покой за клетата си душа и по-добър живот за своите деца.

Заселил се в Златията - в днешното село Ботево. Когато се преселил, със себе си довел едно малко момиченце - милата му дъщеричка, която носела името на хубавицата Вълкана. И така останал обичаят през поколение името да се подновява, за да остане в рода жив споменът за онази Вълкана, хубавата българка, смелата балканджийка, опазила чест и име.

Информатори / Автори
Легендата е разказана от баба Мара Димитрова Горанова, р. 1923 г.