ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЕДИН ВОЙНИК

Дядо Стоян Басаровски  от село Търнак и съпругата му Йона имали четирима синове и три дъщери – Христо, Йото, Станьо, Петко, Рада, Станка и Цвета. Синовете им били мобилизирани да се бият в Балканската война през 1912 г. Петко загива на фронта. Неговата снимка стои на паметника на загиналите във войните (1885, 1912-1913, 1915-1918), който се намира в двора на някогашната детска градина (дн. ФЗ „Милве” АД).
За Петко Стоянов съпругата му Донка разказвала, че е бил личен ерген – красив, добър, умен, изключително интелигентен за времето си. Прехранвал се като овчар. Когато отива на фронта синът му Христо е на 3, а дъщеря му Йона на – 4 години. При последната отпуска, когато се връща в селото е бил много отчаян и последните му думи, гледайки децата си били, че няма да се върне. Последният спомен на баба Дона за съпруга й е как го изпраща за Бяла Слатина, вървейки замислена до него, а той хванал сина си за ръка, носейки дъщеря си на ръце, се прощавал със семейството си.  
Тримата братя Христо, Йото и Станьо се завръщат живи и здрави при своите семейства.
1915 г., октомври. България се включва в Първата световна война. Мобилизирани са всички годни да носят оръжие мъже. От Търнак също изпращат своите синове и съпрузи. Синовете на Стоян Басаровски отново заминават на фронта. Йото Стоянов оставя сами  съпругата си Лала и трите си невръстни деца – Цана, Рада и Петко, който е едва на годинка. Дните минават тягостни и тежки за всички семейства в селото. Лошите новини се носят бързо – за пострадалите, за загиналите.
Войната свършва. Оцелелите войници се завръщат ранени и уморени. Прибират се и братята Христо и Станьо. От Йото Стоянов няма и помен. От разказите на другите участници във войната от селото, близките стигнали до извода, че или е безследно изчезнал или е убит.
Но Йото Стоянов бил жив. Избягал от плен с големи трудности и през 1922 г. се връща в родния Търнак. За да не уплаши любимите си съпруга и деца, дядо Йото отива първо в дома на братовия си син Дино. Почукал на прозореца на къщата. Облечен в мръсни войнишки дрехи, „с шинел до нозете”, както разказва дъщеря му Йона, окъсан, брадясал, неподстригван, той трудно е разпознат от близките си. Шокът бил голям. Всички го смятали за починал. Даже приноси били давани в негова памет. Останалите оцелели войници отдавна се били завърнали в селото. Затова в семейството след дълго очакване се примирили и го обявили за починал.
След като се оттърсил от изживяното, дядо Йото Котето, както го знаели в Търнак, заради кроткия му характер, се хванал овчар. През 1924 г. му се ражда още едно дете – Йона. Той с охота разказвал на внуците си за случките от фронта и за тежките дни, в които се опитвал да оцелее, докато се прибере при семейството си.
Разказвал им за своите пленнически патила, за своите теглила в Сръбско и как четирима българи успели да избягат от пленнически лагер. С ръце ровели в корените на дърветата, за да копаят хралупи да се крият. Хранели се с корени и пекли мамули на жар. От границата ги поели родолюбиви българи и им съдействали по-леко да стигнат до родните си места. Един от тези войници бил дядо Нино Мечкара от Койнаре, с когото дядо Йото продължавал да поддържа приятелски отношения. Дядо Нино идвал на гости при стария си другар, като водел и мечката, с която си изкарвал прехраната  като й свирел, а тя танцувала.
През 1969 г. на 85-годишна възраст дядо Йото Стоянов си отишъл от този свят, заобиколен от деца и внуци, преживявайки две войни.

Информатори / Автори
Виолета Кръстева, Читалище „Развитие-1892” - гр. Бяла Слатина