Бистрешки манастир


Детските спомени на баба Вена от Бистрец


Категория : Моята история / нашата история
photo

*Там съм се отчувала и така ми е мило, и ми е хубаво...* - Детските спомени на баба Вена

Венетка Димитрова Кирова е родена през 1928 г. в село Бистрец. Родителите й дошли от Осиково (Миланово), купили си имот в землището на село Бистрец, близо до манастира „Св. Иван Пусти” и се заселили там още преди тя да се роди. Като малка играела по поляните и пасищата около манастира и ходела често в него със своя братовчедка – „там съм се отчувала и така ми е мило и ми е хубаво”. Първият й спомен за Постницата е от 6-7-годишна възраст, когато двете момичета се качили в нея, но после не могли да слязат и започнали да викат и плачат, но след като никой не ги чул, успели сами и да се доберат до манастирските сгради.

…И с Елена, братовчедката одиме горе на манастиро. Имаше един Гаврил – русняк, седеше горе на манастиро и доле на къщата имаше един па дедо Кольо, а попо се казваше Филорет. Имаше един бел кон и като го качи и заминава на Бели извор. И ние с Елена като идеме горе на манастиро и един ден ще идеме на Постницата – горе, високо, не знам дали я знаеш така. И къде одиаме, къде лазиаме по едни стъпала, па они стари дървени стъпала на свети Иван направени – ние са качихме по них: тука, тука, та горе на П`остницата. Намерихме я, влезнахме вътре – а он отпреде заградил с прътье – прътове такова наковал и си викаме: „Как е спал тоа човек тука? Аде летото добре, ами зимата?” Така у един камик навътре, навътре…
- Ами кой е спал там? – КТ
- Свети Иван Пусти е спал там, е живел там. И тогава сигурно е направил манастиро тука долу.
…Повъртееме са ние там с нея и оно зе да съ стъминя. Мали-и-и, като ти казвам, ма набира страх! Като надникна надол, а Гаврил като оди с тава… он толчев те (показва - колкото кутрето си) човек. Нагор добре, ама я да видим надол сега къ ше слезнем?! Па като ревнааме… Па като ревеме – кой ше те чуе?!
- Малки ли бяхте? – КТ
- Не толко малки, щом сме отишли тама, ама не и толко големи. Сигурно да сме били като предучилищна възраст. Не помна бъш колко голема съм била…
И ревааме, и ревааме… Но зе да съ стъминя… Майко, е нема! Така напред немо слезнеш – стъпала право нагоре… А като погледнеш надолу – свет ти са завие. И са обърнааме гърбом – полек, полек… Па слезне едната по-напред, показва на другата. Она па отгоре а придръжа така некък си…
И слезнахме доле и Гаврил ни пита: „И какво видехте?” И ние му казваме: „Дека е спал – дечорлия – дек е спал дедо Иван, как е спал…” И он вика те така: „Ами знаете ли – вика – с какво са е хранил?! Билки е ял – корените на билките. Та са е хранил.” Ние викаме: „Как ще яде тревол`як? – Толко ни е разбирала главата какво е ставало – Как ще яде тревол`як?” „Еми това – вика – е ял, та е живял там.”
…И така често одехме при Гаврил, та си играехме там у дворо. Ма дворо беше широк. Там отзаде имаше къщички едни, гледам, че са ги съборили, та са наприле отпред.
- Ами докато беше този Гаврил имаше ли стопанство, гледаше ли нещо? - КТ
- Гаврил си седеше само горе на манастиро. А имаше един дедо Кольо, после дойде некаква си Цецка… Имаа говеда там, после имаше такова… сушална, та сушеа сливи… Доле, дека е сега резиденцията… Ама резиденцията е сега така, ама некоги не беше такова… Беше по-така… И сушалня имаше тем… А сливи пък, оттатък къде нащо така, много имаше, тия сливи сините, къде джанки им викааме. И тато като набере – за една нощ ше седи тука – по един сандък донесеше сливи… Одееме тук на манастиро, на т,ва – резиденцията къде…
- А ти спомняш ли си в тия периоди, когато си ходила, да е бил запустван тоя манастир, да не е имало човек?
- Не, не! Манастиро са запусти много по-късно. Даже… Тука е, от некоя годин са запусти, немоа ти кажа коя годин.
- Се си е имало хора там, така ли?
- Да, да – се си имаше. И на Богородица – баш на 28-ми ние дечорлия…  - па четири тука… И като омесат ония колаки и секи си заколи кокошка… И я си го парва и сега така. Те сега си клах пиле и пак съм си рекла: „Те това пиле е за манастиро!” (нарекла си е едно от пилетата - КТ) Ако съм жива, па ако не съм – живи и здрави! И като намесат ония колаки – па доаждат ора ча от Пудрия, ма жена, къде е Пудрия, Сумер доле – пеша… И ние сме глей къде – и не мое идеме сега на манастира…  И като омесат ония колаки,  и там пред вратата къде е… …беше на деньо и като наредът колаките, наредът… Ама сме постили, не сме блажили! Тия две седмици мама не дава толко нещо да изедеш! И сутринта ше ни водат тама. И я нали най-големата. Тато зел едно (дете), мама зела едно (дете)… бутат ни там (в църквата), да ни пречистат. И като ни пречистат, попа излезне, та прекади там колаките, кой какво е отнел… Другите не знам какво, ама знам, че мама омеси колак такъв и кокошка ли е, пиле ли заклала отгоре (поставя го варено или печено върху колака - КТ) и нещо… грозьге знам, че кинеа, сливи… Те такива, та отнесат!

- А за таа вода чула ли си нещо – там дето извира в пещерата? Чула ли си, че разказват, че е лековита? - КТ
- Да, да. Одехме да си миеме очите… Т,ва баба ми Митра ми е казвала: „Като идете горе, ще си измиете очите: кой не види и като са измие, он ша прогледне!” От водата там у кладенеца… Сега гледам, че са затиснали, ма но беше много вода, бе човече. Баба ми Митра доле си е поливала градината. Па не само она – насам имаше още къщи – си поливаа от манастиро. Там езерото беше пълно с вода. Летоска кога одих, я право да ти кажа, че са уплаших! И таа може би ще спре. Даже доле на чешмата беа затиснале шопорите, че не може да излезне водата. Като идехме, но имаше едни камъни така наредени – да придеме до кладенеца, да са измиеме, как ни е казвала баба Митра – вода. У пещерата – нали ти казвам – беше пълно с вода.
      …
- А като ходехте на извора хвърляхте ли нещо? - ПИ
- Ние пари не сме фръгали! Цвекье! Цвекье откинем доле – баба ми Митра ни даде, така ни е казала: „Като идете, нема да идете така, а ще отнесете нещо!” Е, какво ще отнесеме? Сиромашия – нема докъде. Знаяли ли сме к,во а пара, като вчерашното дете? И откинем по неко – на садеше цвекье – такива янчета такива… И идеме горе и остаим там покрай кладенеца. Ама вода, ама убава, ама млого…
...
- Ти откъде знаеш за тая постница, че свети Иван е живял там? - КТ
- Е Гаврил. Гаврил ми каза и ми показа къде е и с Елена ше връвиме…
- А какво ти каза – там че кой е живял? - КТ
- Свети Иван Пусти.
- А кой е тоя свети Иван Пусти? - КТ
- Свети Иван Пусти къде е правил манастиро некоги, къде е бил на манастиро там.
- А кога е било това? - КТ
- Това не знам – много отдавна е било… Коги не съм са била родила още…
...
- А тоя Иван Пусти кой светец е? - КТ
- Иван Пусти си е.
- Друго име има ли? - ПИ
- Не знам.
- И затова ли се казва манастирът така? - КТ
- Да – „Свети Иван Рилски Пусти”…
- „Свети Иван Рилски Пусти”! - КТ
- Е, „Свети Иван Пусти” – па Рилски ли а, они му викат „Рилски”, ма ние си го знаем свети Иван Пусти!
….
- А сега ходиш ли на манастира? - КТ
- Да. Само миналата година не ходих, че ми се случи нещо непердвидено. Ако ти кажа – ша са смееш. Приготвих сичко… Ама по-миналата година ми беше много лоше. И пак – месих си, пиле си напълних и потекна да ври, и легна. Рекох: „Я съм го нарекла за там – ше го дам на Сашо и на Христинка да го занесат.” Че ми лоше, та не моа да ида. Така ми беше лоше! Сашо вика: „Не, лелко Вено, ше идем – ние ша та закараме и ше идеме!” – „Сашо, много ми е лоше, на го отнесете, че е наречено за там, а не мога!” Ше ида и ше ида! И ма натовари и ма покара. И да… на резиденцията спре колата, свалиме багажа. Сашо зе багажа и я по него – отиваме. Срещу резиденцията – тебе, жена, лъжа – мене истина – те така те са слече нещо от мене и като ми са отвориа очите, така да ми претръпнат краката и като са затикнах нагоре и ми нема нищо! Какво беше – не знам. Викам на Сашо: „Дай ми от багажа!” – „Не, не, не – отивай!” Ама я прибих! Ма одим, ма тичам! …Те до там (до резиденцията – б.м.) и те така усетих нещо как така, така, така… нещо сл`ече, та ми са отвориа очите и като са затикнах – та горе на манастиро!
…И съм си била там, и си ми е кеф, и си ми е весело, да ти кажа! И сега като ти приказвам ми е кеф, кат се сещам как сме играли, как сме одили, какво беше убаво… си ми е кеф!

Венетка Димитрова Кирова, р. 13.V.1928 г. в с. Бистрец. Зап. Калина Тодорова и Пламен Иванов, 12.Х.2010 г., с. Бистрец, Врачанско. Архив „Краезнание” – РБ „Христо Ботев” – Враца.

Автори/Информатори:

Клина Тодорова/ "Рилският Чудотворец и Бистрешкият манастир", 2013

Истории от Бистрешки манастир