Малки истории


Представете си го


Категория : Кратки истории
photo

Представете си го

Калина Тодорова

Представете си го

Всички млади булки, къде съм била и язе по това време, обличаме са в национална носия и всички булки, тука имаме едно традиционно место – Лъката, музиката свири, всички сме на хорото… Там – стари, млади, булките пременени – до мене зълва ли, свекърва ли… И колаци – така нги казвахме – аз имах такива снимки…  Всеки роднина – от страна на мъж, моите роднини – подаряват ни колаци. Ха, ха, ха! По цели каруци колаци събирахме! Беше много весело! Народа беше здрав, весел, весел! Беше толкова хубаво, че ако това си представите вие, може би ще го повторите като назе. Но вие го немате напредстава вече, вие въобще не можете да си го представите!

…Зелено е, младо зелено!   Преди изгрев млади момчета и червенобузи момичета боси газят росата, смеят се и пълнят шарени престилки лапад и горски лук, търсят гергевка. Очите им бляскат между младите листа, гласовете звънят и кънтят с кукувичите.  Везаните поли са влажни, краката подскачат по кози пътеки, оплитат се в къпините, в цъфналите трънки и се препъват, падат, смеят се…  Момчетията уж ги разплитат и откачват, ама още по-оплитат и закачват… Разплитат и оплитат дорде ги завари слънцето, та ги плесне по челата и хайде - на вирушка към село…  Стадата са пуснати-и-и-и… Стадата тичат през полето и виждам облаците на небесното пасище също да тичат бели и сури, натирени от вятъра; и небето се оглежда в полето, и полето се оглежда в небето, и звъни с безброй овчарски звънци. Пролет е.

Не, не може да си го представите!

Белото котле, крушовият ръжен и венците…

„Перке, Перке, стига зяпа по момите, донеси котлето!”

Вратникът е отворен – чернооко момче бодва „ръжен” от крушово дърво, намига и задъхани моми гласят венец на него… „Перке, напролет и ти с момите…”

Това агънце, белязанкото…  Дето сърчицето ти замира като заблее – дето кръвта му ще напълни белото котле, дядо ще се кръсти и ще обикаля с него синията, после с татко ще го дерат и мият, подсирили вече първото сирене, каките ще режат лук и лапад, ще пеят и бъркат млечница, мама ще меси хлебовете, а те ще ги шарат и въздишат, ще търкулнат и по некое червено еце, а аз ще пусна няколко сълзи и ще погаля агънцето, преди да стана белязана, а дядо, след като ме мацне с кръвта му, ще погледне слънцето и нещо ще му каже…

„Перке, Перке, къде се дена, ела да лиснеш котлето в реката!“

Не, не можете да си го представите!

Баба Перка обръща времето, каращисва дните и нощите, повежда го по пътеката към реката, разстила го – душичка по душичка, сълзичка по сълзичка, изпира го с бухалката, с която като мома е пускала залци по същата тази река, после го събира – ден по ден, година по година, спомен по спомен, а то се опитва да се изплъзне от набраздените й пръсти и по реката – накъдето му видят очите! Синият крайчец на детския гледец, дето се огледва слънцето, пази съкровище. Пази щурци в шепите и светулки по забрадката нощем. Жътва е. Звездите подскачат върху ниското небе, а чичовците разправят за кирии, пътища и чуждоземки белолики… После кротко прегръщат отмалелите стринки и тръгват сред звездите.

Млада булка е. После децата, къщата, звеното – наджънва се с мъжете, надпява се с жените, надбързва се с момите: „Перка Гендината нема спирка – нищо й се не опира-а-а-а! Ха, ха ха!”

Тогава, когато времето по мед и масло върви, баба Перка се обръща със счупена бухалка. Виждам как водата отнася половината парче дърво, заедно с кръвта от белото котле, залците на кумичката и неговите очи с гергьовските лъчи… Вдовицата с вдовиците денем, невеста с невестите нощем, сред звездите! Баба Перка си поема дъх, изправя се, поглежда времето - шарените води, събира го, връзва го, цеди го и после – пак с бухалката, останала наполовина. И пее. Онази песен, за вдовицата и реката… Без да си почине подхваща за бедняка, дето нямал пари агне да си купи, агне да заколи – на свети Георги курбан да даде… Закрилника да почете. Дал му своето дете! А огънят бил буен. Майката плаче, бащата се моли и слави Бога!

Не, не можете да си го представите! Недокоснато от огъня, даденото дете на стол седи – книжка чете!

А баба Перка, застава напреко на реката, със счупената бухалка, побеляла и почерняла, гръмко и звънко се смее: „Доволна съм от живота и най-много на Бога! Щастлива съм…”

Истории от Малки истории