Малки истории


Вечният календар


Категория : Кратки истории
photo

Вечният календар

Калина Тодорова

Вечният календар

Близначката

Баба Мария беше инатчийка, но признаваше, че от малка гледа „по убавото”, беше слаба и суха, пъргава – като навита на пружини, и все пременена. За каквото и да я питах, намираше отговор. Знаеше всичко. Знаеше дори собствената си съдба. Беше дълголетница – преминала 90-те. Сестра ѝ, близначката, се беше споминала още като момиче от шарка, затова казваше, че е взела и нейните години. Знаеше още колко ще остане – двама мъже и три деца я чакат на Оня свет… Заръча ни да я погребем до втория ѝ мъж и да сложим на гърдите ѝ снимката на първия. Това като се изпълни писаното.

…Турнеме кут са роди детето, ти нали си турала, туртица. Третата вечер. Туртица, наслагаш пари, наслагаш сичко на туртитцата. Така. Та да го орисат убави работи. А па оно мене като са ми слагале туртицата, ма е орисал, та думи немам! Тия орисници каат, че са като ора – знам ли?! Има ора, оти си знаат… Тия, вечните календаре, нали ора са ги правиле. И я бех на дванайсе-тринайсе годин. Мама ма пременуваше от мънинка, та станах дръта и пак са пременувам! И на мама брат жени син. И она ше връви там да помага. Айде и аз ше връва с нея – нали па момичето е келифарска кучка  по майка си. Айде – с нея! Оно дойдоа моми, къ са правеа сватби некоги – па дойдат моми да праат руглицата. Вечер са сбере урсолица. Сватба, да праат уруглицата: оттука – червен пояс, отинак – червен пояс и на средата кърпа, убава, свилена, изтъкана – пешкир. И напраат руглицата на един прът – китка, у китката – ябълка, толика (голяма).

И ония прават уруглицата там, момите дека – я не съм мома да праа, ни са момите и ергенете там. И тоа, дек го зех язе (говори за първия си мъж - Вандо), он а две-три годин по-дрът от мене. Ако не и четири. Я си го познавам, дако от тринайсе годин – кат ида на орото: „Мале, от тава момче по-убаво нема!” От менинка гледам убавото! За друго не гледам нищо! Он стои така с една дрешка облечен и другите, по-големи от него, зеа там над календара: „Тоа на толко годин – еди кой си, те това щи мине, това щи мине, това щи мине – и те така.” А па я, дако съм менинка: „Ама, майко, коя годин съм родена?!” Мама ми каза. И я отидох. Айде, па мене ше гледат. Добре. „Първата годин ше са ожениш, а мъжът ти ше умре!” Мали, но стои (момчето - Вандо) зади мене.” „Ама малееее, па що ше умре, бе?! Я нали твадам да са жена за мъж, що ше умре?!” – „Ше са ожениш за друг – па ше умре!”

… И тегива, коги са оженихме, он (Вандо) кае: „Как каза, кае, календара – видиш ли, че са разболевам!? Видиш ли, че ше умра!? – „Нема да умреш – това е лъжа!” И умре. „И ше станеш на 96 годин и нема да умреш!” Що ми не каза за децата?!

- На 96 години ли ще умреш?

- На 96 годин! Па я сеги свършвам 93. На Нова годин, на 8 януари забирам 94 годин.

Баба Мария си отиде на 96 години – кротко легна, след като три дни и нощи търча я от тая, я от оная страна на небесната река, после три дни и три нощи спа, яде чорба и поиска да си отиде у дома… Да, така каза „заведете ме у дома”, макар да лежеше на старото си легло, под което криеше дървения куфар със снимките. В него беше и онзи портрет, затова го „куташе”, както сама казваше, като зеницата на очите си.

Не се била извървяла още първата година от първото венчило, когато орисаното ги застигнало. Вандо, луда глава, морен пил вода, легнал и не станал. Не била му се нарадвала, сърцето ѝ не прегаряло и цяла година подир това останала при свекървата. Дотегнало на братята ѝ да я гледат как съхне като попарена фиданка и насила си я прибрали в бащиния дом. После… После с дедо Киро се видели – тогава млад вдовец и хубавец, дошъл в нейното село на пазар. Милата му невеста Ирина предала Богу дух при раждане, отнесла и новороденото със себе си. Така Мария, която от малка гледала по „убавото“, заживяла с втория си мъж, в друго село, в нов дом. Там отнесла и малкото портретче на непрежаления. Сложила го в едно ъгълче над огледалото – тя тайничко да го поглежда, той оттам тайничко да наднича. Виждал мъката ѝ дедо Киро и я оставил – времето да я лекува. И неговата доброта. Да, ама намерил се не човек, а дявол, та му прошепнал с половин уста: „Тя не гледа у тебе, у портрета гледа!” И той, в яда си, го скъсал. Правила, струвала – само след месец, на събора у мамини от вандовата сестра взела нова снимка. Тази. Оттогава я крие в дървения куфар под леглото. Пази я като зеницата на очите си. За оня час.

Няколко месеца преди това стана разпрата за дървото. Макар вече да не можеше да изкачи баира до гробищата, баба Мария знаеше, че на мястото, което бе отредено за нейн гроб, мястото до дедо Киро, белязано с паметник, на който, освен неговото, пишеше и нейното име, мястото, над мъртвите й син и дъщеря, до младата Ирина с бебето – всички отдясно на свекъра, над чиито гроб се мъдреше висок каменен обелиск с кръст отгоре… Там, на нейното място, беше поникнала джанка и беше станала на дърво, на голямо дърво. Този саморасляк, който събираше птиците, пчелите и пеперудите, този саморасляк, който раждаше черни и сладки джанки, и надвесваше клони над цялата рода – сенчица, този саморасляк, дето улавяше по най-добрия начин слънчевите лъчи и шепнеше белите  приказки на северния вятър… Този саморасляк приличаше досущ на нея. Близначката  – дива джанка, изправена, дори изпъчена на хълмчето сред другите сенчици, с жилави, неуморни вейки, накичени напролет трепетно и есен – жално красиви, които все дирят повея. Хубава, загледана по хубавото – отвъд портата, надолу към църквата и зелените дворчета, гълчавата по улиците, портата, къщата, огледалото… Близначката, дето престаряла повтаря: „Излезни душо, да са рода!”. Още от лятото тя предумваше сват си да отсече дървото, че е време – то да ѝ отвори път към нейното място, тя – да отнесе сянката му и хубостта отвъд вечната река. Той се помайваше и отлагаше, сваата все го защитаваше, докато накрая двете едва не се скараха и старецът, за да ги помири, взе манарата. Баба Мария не отделяше поглед от дирите му, докато слънцето не падна зад баира.

Погребахме я до втория ѝ мъж, със снимката на първия върху гърдите, както ни беше заръчала.

Ядец!

Ядец! Това е може би най-ранният ми детски спомен. Ние живеем в колиба в планината. До колибата има купи сено. Пролет е, около Великден, кака се качила на купата и аз с нея. Младата невеста на батко! Ние сме горе, а той реди сеното в колата. Подава му с вилата, а аз до нея подскачам и пея. Плитките ми също подскачат и ме пошибват през очите. Изведнъж кака бишка вилата, грабва ме и ме подхвърля. Над колата звъни гласът й: „Ядец!“.  Батко ме пуска и падам. Смях, смях! Хванали са се на бас на по едно червено яйце и се лъжат – играят на „знам си“ и „ядец“.
Падам в сеното и чувам в смеха шума на реката. Двете ми плитки също змийчета се мушкат в сухата трева. До мен ляга старото куче Найден. Реката тече до нас. Спим на черги. Шарени черги – мама ги е изпрала. Берем папур и го слагаме под чергите – спим на него. На шарените черги.
Калинчице, сенчице!
 
Гръм от ясно небе и раят на детството ѝ е отнет – зарит в дълбоката яма с бащиния ковчег: погребението върви – батко с кръста, каруцата с татко и всички след него… Тази отрупана с босилек и оплаквачки каруца е повлякла като река след сприя всичко по пътя си, всичко: и не хората от село, които кротко пръст ще хвърлят, ще се върнат и на трапеза ще седнат - да му се намери… Не хората от село, а цялото село – онова, нейното, детското, с бедните къщички, със стадата и пълните със сено и щурци коли, онова, нейното, дето на шарени черги сънува до първи петли… Гласовете и звънците в зори! Приказките на мама! Вечният календар на дядо Съьо. „Какво пише?” – „Че хората толкова ще излинеят, че на пипера ще се качват със стълба.” „И друго?” – „Ще се свърши водата по земята. Хората ще мрат от жажда. Последните ще тръгнат да търсят вода, ще пребродят вред градове и села, планини и равнини и някъде отдалече, през една долчина ще видят река да лъщи…”
Примирам от жажда след тази каруца и сега, Калинче!
След войните - глад и болести. Няма я вече онази гълчава от голяма чет палавници, която се чува от всеки двор и пълни утрото с живот, и то светва, и то ехти, и то играе – делник, па празник! Само на тринадесет е – с две дебели плитки, заденала торба-цедило се мята през думите в мамините приказки. Всяка дума е бяло камъче и тя го пуска в прашните следи от магарешките стъпки, в тъмното да заблести под тихата луна. Търкулнал някой, незнайно и за самата нея как, медената пита пред краката и с нея – мерака да учи книги, да учи и след това самата тя учителка – децата да учи! Отишла в града и там за първи път смътно доловила това, което чак в края на земните си дни проумяла – животът на тоя свят е среща с доброто и злото. Преобразяване на видимото в невидимо и на невидимото – във видимо. Проглеждане. Тя е в София, в Двореца на пионерите, сред певци, музиканти, художници, артисти. Срещи и раздели. Пеперуди в корема и звезди в очите – Влъчко. Влъчко и… Партията. И любовта, която майсторски ги омотава в кълбото, търкулнато между световете. И размотава – живот!
Гледам ръката ѝ колко резки има – в гадателната книга пише, че на едната ръка е това, което е на сърцето ти, на другата – това, което е на пътя ти. Виждам и на двете ѝ ръце само по една дълбока линия – и на пътя, и на сърцето. От центъра на София отишла в Букьовци – тая линия, същата. „Партията така казва, Калинче.” – „Какво ти е на тебе за партията?!” – „Мен не ми е, ама Влъчко… Влъчко умира за партията, а аз умирам за Влъчко!” Хайде в равнината!
Първият учебен ден е. Пременена и развълнувана, млада учителка, върви по дигата на реката на път към училище. Не върви – хвърчи, хвърчи – сякаш не стъпва по земята.            - Ти ли си даскалицата от София?
Поглежда надолу и се усмихва на приведената с два бастуна старица, отправила любопитен поглед към нея.
- Аз!
- А, лесно се качва от магаре на кон, но от кон на магаре не е лесно.
Да, така ѝ врътнали главата в равнината. Тук се ражда вторият  ѝ син и първата ѝ книга.
Две пътеки, дето в един път се събират. И още две. Първата – „неписаната книга на българите”, която се пази във всяка къща и от майка на дъщеря, от баща на син се предава и завръща. Нея в писаните книги я именуват „традиция”, „обичай”, „закон”.  В забранените по онова време християнски книги тя е „опиум за простия народ”! Виж ти, така учи и Партията! А дори и в онези езически истории за света, човеците и звездите има Бог, има душа и всичко е живо – диша, говори – гората, тревата, зората… Виждаш ли, Партията казва – няма Бог, няма душа! И как така, като обича да болка и тази болка остава следа в сънищата, в най-обикновеното отваряне и затваряне на боядисаната бяла врата преди жадните очи, светлите лица. Птици, крила! Опитваше се да надхитри времето и… директора – кръжоци прави, селото обикаля – мъдрости събира, записва ги, и децата учи да го правят.
И тук, в равнината за небесната книга разправят, вещаят: „Ше дойде ден да одат колата без волове.”; „Ше дойде ден да фръчат ората у въздуха”; „ Ще стане време много хора от един казан ще ядат!” – стопанство, звена, фабрики, заводи – стотици на едно място работят, Партията ги води. И още: „Ще настане мор – нема да остане никой. Ше остане – вика – тук-там неко човек, ше ходи с години и нема да среща себеподобен. Така е писало у книгата.” - „Глупости! Глупости! Глупости!” – Дере се до прегракване Партията!
„Влъчко умира за партията, а аз умирам за Влъчко!” Истина беше… Казваше, че и съвсем побеляла щом го „загледа” сърцето й почва хоро да играе, под лъжичката пърхат пеперудите и щурците.  Истина беше… Когато Влъчко си отиде от този свят, тя остана сам сама и нито синовете и внуците, нито любимите книги успяха да я утешат… Плачеше денонощно, страдаше неутешимо, останала бездомна – беше се преселила в дома на децата, но нямаше дом без Влъчко! Тя остана в това състояние на духа – бездомна на тая земя да броди в безплодни опити да надхитри болката с болестите на старостта, но така и не успя. Белее само пътечката с мамините камъчета… Едва едва…
 
Няколко месеца преди да се сбогуваме насън, се сбогувахме наяве. И тогава първо я сънувах - моля се на лекарите да ме пуснат да я видя, докато една сестра се смили и ме пусна и се прегърнахме! Така стана – намерих я и я прегърнах. Казва гордо: „Ето, дъщеря ми дойде! Калинчице, сенчице!” А сестрата плаче. Още се удивляваше на някои народни песни и стари истории, пак подхвана за красотата и човещината, пак тълкуваше понятия – този път „милост” – способността да плаче душата ти с нечия и да бъде звън в смеха на децата, които ще прекрачат прага на бяло боядисаната врата и ще тръгнат за своите срещи. С доброто и злото. И над тях – любовта. Повтаряше „Ад под небето! Ад под небето!” Мислех, че е от лекарствата, после – депресия, болестта… Ами ако някой я е наранил - започнах да я разпитвам кой, какво… Но не, тя говореше за човека като същност – образ и подобие, за човека и човечеството – на прага на световете, болна, сама и огорчена ми казваше: „Човекът не е мръднал и на йота от онези прастари варварски времена на клади и гилотини… През хилядолетията - ни по-добър, ни по-извисен, ни по-близък Богу…”
„Хората ще мрат от жажда. Последните ще тръгнат да търсят вода, ще пребродят вред градове и села, планини и равнини и някъде отдалече, през една долчина ще видят река да лъщи… Като идат до там – то злато, то пари…
 
***…Върви все така вечно млада и щастлива, с високите токчета край реката – на село, като се появи „приоданец”, всички излизат на портата да го гледат и след него да гледат, та после да приказват:
- Ти ли си даскалицата от София?
Мама Нешка се спира за миг, защото най-неочаквано сърцето ѝ заиграва хоро… Белите камъчета под магарешките стъпки се завъртат в кръг и като изтърсени от торбата-цедило се намерили и песните, и хлябовете, и звезданките… Пътечката към Рая, където всеки ден се връща. И нас води. Учителка, превърнала урока в празник. Учителка, превърнала живота в празник. Не просто събужда думите със сладък глас и учи на четмо и писмо - сърцето й играе хоро! Поривът на кръвта, да сещаш другия и силата на ръката, за която си се хванал, и ритъма на светлината, с пулса на земята, на хората, на зверовете и птиците, на тревите и скалите, на слънцето, месеца и звездите… Лек си – нямаш гарваново крило, ни орлово перо, а се носиш над реката… Сменила своето корито… Върховете на елите, покривите, майските бръмбари. От птичи поглед черги са горите, нивите, ливадите… Черги, в зимните нощи тъкани, от Божа майка изпрани и все от нея на слънце прострени – небесен чеиз!
Калинчице, сенчице!
 
…Паднала в каруцата при игра на „Знам си“, малката Нешка сред сеното лежи и книга чете - оная книга, в която човекът среща човека…
 
…А реката край нея златна тече…
 
Гласовете и звънците са толкова ясни!
 

Истории от Малки истории