или историята на баба Ана Аджийката от Голямо Бабино
Тръгнах подготвена, дори отлично подготвена – с два диктофона, фотоапарат и камера, с дълъг въпросник и график. Всичко е премислено, всичко е планирано. В Голямо Бабино не познавах никого, затова се обадих на кмета. Беше мразовита февруарска утрин, но нямаше много сняг и слънцето се опитваше да пробие белите облаци. Посрещнаха ме трима мъже. Разбрах, че човекът, който държи ключа на църквата, идвал и си отишъл – „да си оправи животните”. Докато го чакахме, кметът ме заведе да снимам картата, окачена в малката му стаичка – явно кабинет.
Слънцето не успя да пробие и когато слабичкият, облечен в стара шуба пазител на храма отключи църковната врата, краката и ръцете ми вече замръзваха. Вътре беше още по-студено. Запалих свещичка и зашепнах молитва пред олтарните икони, преди да включа фотоапарата, а дядото да изгони с думи тишината. Гледаше ме в ръцете, зорко ме следеше, докато разказваше за църквата и за нейния свещеник. Стана неспокоен, когато поисках да отворя вехтата библиотечка, започна да ме убеждава да не го правя, защото той е от скоро, а пък можеше да се счупи стъклото… И така, и онака... Разпознах истинския пазител. Той не искаше да отворя малката стъклената витрина, защото вътре бяха подредени стари богослужебни книги и църковните регистри, за които вярваше, както научих по-сетне, че са безценни – паметта на селото не, ни родовитото му дърво, ами книгата на книгите и по-свещено писание, след Библията - закона Божий, няма: всеки, дошъл и си отишъл от този свят в малкото Голямо Бабино, беше там; всеки, венчал се и кръщавал деца – грижливо изписани имена във вечността. Тук бяха и дедите му, и майка му, баща му, братята и сестрите, децата…
Довери ми се след третата история, която с любопитство изслушах. Успях да го убедя – само да ги погледна. Тогава, докато връщах внимателно регистъра на венчавките и се опитвах да издърпам този на ражданията и погребенията, се случи нещо невероятно. Февруарското слънце внезапно проби и ме накара да се обърна. От прашния рафт или от перваза на прозореца – не видях – изпадна снимка, превъртя се плавно и сякаш кацна пред мен. Или аз се протегнах към нея. Едва когато задържах това, което летя в мига светлина, осъзнах, че снимките са три. На голямата в средата – черноок младеж във военна униформа, отдясно, на по-малката – мъж на средна възраст, с бомбе, с вратовръзка и отляво, на също толкова малка – старица в черно. Трите снимки бяха старателно зашити една за друга с тънък, но явно здрав конец. Шевът, въпреки че беше избелял, бе цял. Така пред мен се яви историята на баба Ана Ааджийката. Моят събеседник я разказа с не повече от десет изречения, но тя преобърна пътя ми. Заши със същия онзи избелял конец очарованието, болката, любовта, смелостта, човещината толкова здраво, че изведнъж животът и хората се завъртяха във вито хоро – зашити грижливо един за друг в безкрайна нишка…
…Имаше една баба Ана, беше аджийка – одила на Божи гроб, кога сина ѝе загинал. Понеже той е бил – къ са нги викале – юнкер. Загинал тука, у село. Сам си се убил. Тук си – у домо си. Доколко ми е казвано, понеже тия, юнкерете, биле в Сърбия и му са паднало – теглиле жребий и му са паднало той да убие некакъв си войник ли, престъпник ли – немоа да кажа. И преду тава го пуснале отпуска. И той рекъл: „Абе тоа човек какво ми е направил, та да го убивам!? По-добре да са убия язе, отколкото да убивам оня човек!” И така. На 21 годин. 1934-а година мисла, че е било. Това е – му викаме Иван Фелшеро, беше ни доктора. Бащата на това момче – той е починал по-млад. От мъка. А бабичката почина некъде около 90 години беше. Баба Ана.