Калина Тодорова<...
Малки истории
Братя
Категория : Кратки истории
Братя
Калина Тодорова
Братя
Две истории от две съседни села, които все разказвам заедно като една – две момчета, които и сега вървят по петите ми, от време на време ме стигат, хващат ме – русото за едната ръка, черното – за другата и така продължаваме по пътя.
Клетвата
Вече година братята Димитър и Първан са на Румънския фронт в Добруджа. Почти не са се виждали, когато големият, Димитър, се появявя неочаквано в окопа до брат си.
- Какво бе, баче?!
- Абе, сънувах нещо неело…
И тогава се заклел, че ако брат му не се завърне у дома, ще отгледа синовете му и ще ги изучи като свои деца. Тази клетва повторил и Първан – да отгледа братовите си деца като свои, ако нещо, не дай Боже, стане с него!
Не излъгал сънят - на другия ден Димитър бил убит.
Тази история, преди време, научих от журналиста Георги Белински, който имаше намерение да пише разказ за клетвата, дадена от неговия дядо на бойното поле. Може би дори вече го е написал и подробно е описал как се случило всичко:
…Те в един окоп седат с комшията Цено. И двамата са луди – така им викат по село, млади, буйни. Седят в окопа, шрапнели и бомби падат, Цено пуши, а дедо Димитър рече: „Бре, Цено, ше бегам от тоа окоп – ше падне нещо, да ни прибие! – „Бе, седи, ако ше пада – ше пада!“
И дедо Димитър са префърли от единия окоп в другия и са не минава и час, един шрапнел падне у другия окоп и загинал. Значи нещо го е бутало! Той сънува нещо и го е бутало, не му е давало мира: „Ако, не дай Боже!...“
Може би още в началото на неговия разказ ще се появят съдбата, предчувствието и сънищата, „личби” от друг свят… Ледена тръпка в кратката тишина преди поредния залп, притихнало небе и пърхане на криле високо над бойното поле. После завръщането: пътят и хората, наскачали накрай село да срещнат своите… Задават се с късното слънце – нощ на ден обръщат!
Може би ще върже черната забрадка ниско, много ниско над майчините очи и думите отново ще извикат стария белег на челото й, под забрадката – сянка на птица, появил се в онзи миг. В мига, оставил я между двата свята, там, на невидимата межда, начертана от лъча светлина, сред реката – колкото косъм широка, косъм от бялата й коса. Все така я вижда да броди между световете от деня ня късното слънце, когато от двамата, се върнал само единият й син. Очите й, под птичата сянка, са загледани отвъд, там, където никой, освен майката, не може да стигне. После кротко се връща в селото и тихо минава покрай пълните дворове, влиза в тяхната къща, която вече не е същата.
На мен той каза само, с кратки изречения, без каквито и да е коментари, с непресторено вълнение, как дядо му се завърнал у дома и отгледал братовите си деца като свои. Спомни си весели случки със своя чичо, на когото още на двайсет къща направили, сетне - оженили.
…Даже неговите деца са родени на същия одър, дето и аз съм роден. Само че те са по големи от мен… Та си е изпълнил братската клетва!
Трап
Нашата къща… Баща ми и чичо ми отиват, работат – строи се линията Поморие – Ахелой. Работат три години и си дошли, и направили къща. Баба ми, майка им, казала: „Двама братя – нема да има две къщи! Искам една къща, да мога да помагам и на двамата си сина!“. И те направили такава къща – като сегашните блокчета, с два входа, на два етажа, всеки си има маза. И така сме живели много задружно. Празнувахме всички празници заедно. Гайдар беше дедо ми – викат му дедо Петко Разтърсения и негов братовчед – дедо Нино Чуковски. Винаги се събираха. Немаше душеме – беше земя – пръстен под. И като са съберат, и кат са наедът, фащат гайдите и почват! Там, пред масите, до вратите! Бият, играят – Костенската, Тодоркината, Балуца…
И на другия ден майка непременно ше лепи – то станало трап, там, къде са играли!
На них цел живот е било едно…
Третата история е по-различна. Разказва ни я един от последните майстори на файтони бай Анко Анков от Костелево. Запазено в рода предание ни връща към древното поверие за свещеното побратимяване и ни среща със съдбата на две деца „бозайничета”, които преминават през живота заедно – докрай!
Ние сме от село Рашково, Ботевградско. На дедо ми Анко, къде я съм кръстен, дедо му и таа фамилия Ценовци са отттам и са заселиле у корията.
У селото некакъв турчин бил много лош – там, у Рашково. И тия двете фамилии решават да го прибият – селото реве от него! Прибиват турчена и оттам бегат и са заселват тука. Цветко Ценов и моя деда са деца, а двете майки не знаат коя чие е нейното дете! Койо при коя дойде! И двете деца доаждат и бозаат от коя фанат! Толко са биле близки, толко са уважавале, че по време на войната моя деда е бил военен музикант, а оня си е стрелковак и са ми казвале негови приятеле от село: „Ей, днеска ако не се видат, утре непременно требва да са видат!” Седем години воюват – пленници, това, онова Цветко Цендин и дедо Анко днеска требва да са видат! После тука общественици – моя деда прави първата духова музика.
Дошли тука бозайничета – земат тия столчета, трикраките… Земат столчетата и седнат, та бозаат при таа (майка), после идат при онаа (майка)… Затова на них цел живот е било едно – повече от братя! Селото завиждаше на таа любов и на това уважение!
- И така си беха до края?
- Докрай!
Истории от Малки истории
-
Трите дъбчета
- Кратки истории
-
Хляб
- Кратки истории
-
Нишката на живота
- Кратки истории
-
Капка вино
- Кратки истории
-
Черква
- Кратки истории
-
Шарената люлка
- Кратки истории
-
Силенчето
- Кратки истории
-
Вечният календар
- Кратки истории
-
Братя
- Кратки истории
-
Приказка
- Кратки истории