Разказите на  у ч и т е л к а т а  Ц е ц а

Учителката Цветана Ценова с благоговение си спомня годините, когато сама е била ученичка в „отделенията“ на върбешкото училище. Класен ѝ бил Манчо Мицев – един забележителен и заслужил човек: учител, актьор, общественик...

1.В III-то отделение учителят Манчо задава на учениците въпрос: „Кой какво е закусвал днес?“. Отговорите на са кой знае колко оригинални: хляб, сирене, попара...Когато идва ред на Пешка Цоцина и той пита: „Ти, Петро, какво закусва?“, момичето е откровено: „Я, господин учитею, ядох пържен боб у тиганя“.

Учителката Цеца твърди: „Винаги, когато готвя пържен боб, си спомням случката със закуската на моята приятелка Пешка“.

2.В IV-то отделение Манчо Мицев предава за Дора Габе. В междучасието Цеца (бъдещата учителка) шеговито се заяжда със своята съученичка Тодорка Василова: „Дора Габето, Дора Габето!“. Дочка Василова се сопва: „Да ядеш на Дора Габето прасковичето!“. Цеца се обижда и пред целия клас „докладва“ случая на учителя. Мицев изкарва Тодорка (Дочка) пред дъската, след нея – и Цеца. И разпорежда: „Цветано, удари един шамар на Тодорка!“. След кратък размисъл разпореждането е изпълнено от Цеца. Да, ама той разпоредил и друго: „А сега, Тодорке, удари и ти един шамар на Цветана!“. И даскал Манчо Мицев дал урок на децата:

–Друг път да не се обиждате и да не се биете!

3.Ученици сме в I прогимназиален клас (по днешному – V клас). Тодор Динков ни предаде урок за деление с дробни числа. На следния ден ни пита: „Как се дели цяло число на дроб?“ Никой от класа не знаеше . Динков изпрати Йордан Марков да отсече една пръчка и да му я донесе. Донесе я Йордан, учителят Тодор ни накара да си повдигнем ръцете напред, с дланите нагоре. След това ни удари с пръчката по дланите на двете ръце.

Научих наизуст правилото за деление когато делителят е дробно число. Реших, че ще стана учител по математика. Изпълних „заканата“ си. Ето защо смятам, че боят понякога помага... *

В  о т д е л е н и я т а  и  п р о г и м н а з и я т а

Георги Лаков (Гьонията) е ученик в прогимназията на Върбешница. В часа по пеене учителката e оргнизирала хор с участието на всички ученици. Гьони е категоричен: „На мен, учителко, ми са не пее! На теб, ако ти са пее, пей си! Ама и на Перо Цеков му са не пее. Що ни не пущиш д’идем да играем на карти“. По този повод нарекоха Гьони и „певец“. (Това прозвище се пренесе и на сина му Илия). Гьонията дълги години работеше в текстилния завод „Станке Димитров“ в Мездра. Неговата слабовата фигура, наведена над колелото, често можеше да се види по пътя между Мездра и Върбешница.

А Илия твърди, че баща му шеговито се представял в града за бивш учител по пеене.

В  г и м н а з и я т а

Ученици във Враца са Атанас Нешков, Пешко Рашкин и Цветан Ценов. По едно време на хазяйката им, стара мома, ѝ пределяло от поведението им и на техните гости и приятели. Тя извиква родителите им да се явят при нея. По пътя към Враца (ходеше се пеша) към чичо Нешко Спиров, чичо Георги Петров и чичо Христо Ценов се присъединява Христо Иванчов. Четиримата мъдруват, че Нешко, Георги и Христо няма кой знае колко дълго да се бавят с хазяйката и се съгласяват и той да отиде с тях в квартирата на учениците.

Когато родителите и Христо Иванчов пристигат в дома на хазяйката, освен нея, заварват и учениците – не отишли на училище! Старата мома започва своята тирада: квартирантите ѝ не ходят на училище, често пият с приятели, а и, срамно е да каже, тука често идват и жени...Е, тук вече Христо Иванчов не „издържа“:

– Атанасе, Пешко, Цветане, вярно ли е това, което казва другарката? – Ония мълчат, а Христо Иванчов продължава .– Това не е редно, бащите ви са ви пратили в града да ходите на училище, а не да скитате.

– Ха така, кажете им, посъветвайте ги! – въодушевява се старата мома. Но тя не знае, че следващите думи на „съветника“ са:

–И да не водите в квартирата жени! Момичета може, а жените ще оставите за нас!

Хазяйката избягва, а скромните родители на Атанас, Пешко и Цветан умират от срам...*

Атанас Нешков беше ученик във Враца. Гадже му била една от най–силните ученички (май се казвала Юлия). Без да ги предупреждава предварително, учителката по руски език обявява контролна работа. „Как така? – пита Атанас, който се явил в школото след няколкодневно отсъствие. – Това не е справедливо. Предлагам да напуснем стаята и училищната сграда!“. Юлия го поддържала и класът излиза навън и тръгва към читалище „Развитие“.

Когато на човек не му върви, не му върви и нищо не може да спре лошотията...Пред „Развитие“ е спряла катафалка с конски впряг и без коняр. След погледи с Юлия Атанас се оказва в катафалката, някой се качва на капрата на колата, а гаджето повежда учениците от класа след нея. Юлия „плаче“ и „нарежда“ по повод кончината на един млад живот, спътниците ѝ са навели глави, а гражданите по тротоара се тюхкат и кръстят. За зла участ след няколко минути „траурната процесия“ е спряна от директора на училището и учителката по руски.Казват, че по този повод Атанас Нешков Спиров е изключен от училище, а гаджето му се сдобива с намалено поведение и понижение по линия на ДСНМ (бъдещия „Комсомол“ – бел.ред.). 

Учителят Цветко Георгиев и  д р у г и т е

Дейно участие в сватбените тържества на село вземаха децата. Музиката свири пред домовете на младоженците и кръстниците. По пътя между къщите на основните артисти на сватбата най–активно участие в ръченицата се пада на малките. По време на една сватба шествието минава покрай дома на учителя Цветко Георгиев. Той наблюдава децата и се замисля – дали се сещат, че утре имат час по география. На следния ден Георгиев взема показалката, започва да тактува и тананика ръченица. Застава пред участниците във вчерашната сватба и сочи към дъската. Един по един всички „танцьори“ са пред дъската. Никой не си знае урока, всички получават двойки.

Цветко Георгиев беше строг, но справедлив селски учител...

*

Цветко Георгиев понякога си позволяваше да възпитава със шамари. Веднъж така ошамарил Христо Лазаров (Ицко Лазов), че той не могъл да слезе по стъпалата на Димовското училище. Съвзел се Ицко, отишъл до къщи, взел ловджийската пушка на баща си Лазо и отива да гръмне даскала.

Няколко момчета едва успели да го усмирят.

*

През 60-те и 70-те години на миналия век по–голямата част от трудоспособното население на Върбешница работеше във Враца и Мездра. Сутрин към двата града тръгваха поне по два автобуса, претъпкани от хора. Особено натоварени по едно време бяха рейсовете за Мездра. Те минаваха през Боденец и Крапец и пристигаха в село вече напълнени с пътници от двете села. Върбешчени се тълпяха и бутаха, почти винаги няколко човека бяха връщани от ядосания и гласовит кондуктор, застанал на вратата на автобуса. Редовни пътници за Мездра бяха Къчо Митов и Гьони „Певеца“. Бай Къчо имаше хронични болки в кръста често се движеше приведен. Той беше човек духовит – наместваше лафовете, хората около него винаги очакваха някоя интересна приказка. Та...една заран идва рейсът от Крапец за Мездра и, както винаги, е претъпкан. Кандидатите за пътуване до Мездра се бутат, кондукторът ги усмирява...Тъй като не може да участва в бутаницата, бай Къчо съобщава на кондуктора за свое и на Гьонията предимства:

– Слушай, другарю, земи тоа човек (и сочи Гьони), оти нема кой да предава на учениците по пеенье. А мене земи, оти нема кой да им предава по физкултура!

*