Върбешница


Каменоделството - основен поминък във Върбешница


Категория : Откак се е село заселило
photo

Каменоделството - основен поминък във Върбешница

Село Върбешница се намира на 8 км. от гр. Мездра и на 12 км. от гр. Враца, в полупланински район. Основните поминъци са каменоделието, земеделието и животновъдството. Днес има три кариери за добив на скално-облицовъчен варовик, в които работят около 50 човека от селото, наследили занаята от своите предци. Съществуват 5 регистрирани малки фирми с предмет на дейност обработка на камък и изготвяне на паметници, камини, балустри, чешми и др. Селото е прочуто и със своите красиви каменни огради, колони и каменни стълби.
***
Каменоделството се налага като най-масово практикуван занаят във Върбешница в края на ХІХ в., който дава поминък на много мъже и променя облика на селото. Заслуга за разкриване и разработване на „бялото злато”, както е наричан варовикът, имат четирима италиански майстори-каменоделци.
         След Освобождението започнало прокарване на железопътна линия през Искърския пролом от София до Роман. За строежа на тунелите и мостовете българското правителство сключило договор с италиански майстори-каменоделци, които след приключване на работата останали в България. Някои от тях се настанили в Мездренския край. По това време (1893 г.) милионерът Тодор Балабанов започнал строеж на спиртна фабрика в Мездра и се нуждаел от камък. Наетите от него италиански каменоделци знаели, че във върбешкото землище има подходящ бял камък. Били го забелязали, когато ловували в местностите около Върбешница.
         Предприемчивите италианци закупили имота на Христо Ненов, наели работници, около 40 местни жители и разработили първата каменна кариера.
Франческо Красини  бил ръководител на групата (роден в Санта Брожино до гр. Верона). В селото си харесал красивата върбешка мома Станка Илиева и останал тук за цял живот. Всички го наричали Барабата  - „ръководител” и с това прозвище бил наричан неговият род по-късно – Барабовци.
Поли Луизи  бил от същото село в Италия. Оженил се за врачанка и останал във Враца.
Франченско Санкета бил от гр. Виченца в Алпите. И той се задомил във Върбешница и станал родоначалник на рода Санкетевите.
Антонио Чедолини бил от Клаузето. Той залюбил красивата Мария и също останал в селото – сложил началото на рода Тоновци.
Според данните от  преброяването през януари 1893 г. по това време те са вече върбешки жители.
         След няколко години в селото ни се заселили бежанците от Македония Спиро Илиев и Лазар Спиров. Те също били каменоделци. Оженили се за върбешки моми и останали в селото.
          През първите няколко години каменоделците срещнали големи трудности: мъчно си пласирали продукцията, а данъците били тежки, разходите – големи. Стигнало се до там, че внесли искане в Народното събрание за опрощаване на тежките данъци, но им било отказано.
         С течение на годините към работниците-каменоделци се приобщили и синовете на италианците Христо и Илиян Красини, Август Полиев Луизи, Анче Чедолини, Анче Санкетов и др. Статистиката през 1910 г. сочи, че с каменоделие в селото се занимават 72 души. Занаятът навлизал трайно в живота на китното балканско селце. Той давал поминък на много хора, предоставял им възможност да получават парични средства, променял бита им, помагал им да дадат по-добро образование на децата си.
         След Първата световна война каменоделието се развивало със замах, успешно се разработвали нови кариери. Един от първите големи майстори, изявил се не само визработването на битова и строителна продукция, е Вуто Николов. Заедно с другите майстори-каменоделци той участвал в изработването на паметниците на загиналите във войните на селата Горно Пещене, Девене, Лесура, Галатин и др. Със собствени кариери и наети работници по това време станали известни Цено Манчев, Илия Дударски, Найден Тодоров, Тошо Господинов, Август Поли Луизи, Георги Чедолини и др.
Интересна е съдбата на Георги Чедолини. Останал отрано сирак, като повече върбешчани и той започнал да се препитава с чук и шило в ръка. Овладял тънкостите на занаята и се насочил и към предприемаческа дейност. Изнасял големи блокове върбешки камък за Румъния, а от там внася сол. Договорил върбешките каменоделци да облицоват Българската народна банка, Министерството на вътрешните работи, каменната декорация на Митрополията в град Враца и др. По- малкият му брат Мито Антонов бил избран за председател на каменоделското сдружение в селото. Организирал изпитни комисии за придобиване на майсторско свидетелство.  
         Безспорно най-добрият майстор бил Найден Тодоров. Той започнал да работи каменоделие още ненавършил 13 години при италианските майстори. Самоукият каменоделец можел да работи всякакви фигури без макет. Станал самостоятелен майстор на своя кариера в Дедов дол, в която работели 40 каменоделци. Той не се задоволявал само с направата на паметници и стъпала, а се насочил и към художествената скулптура. Негова изработка е паметникът на загиналите във войните и капителите на читалище „Развитие” във Враца.
         И до днес се разказва една интересна случка от живота му: през 1937 г., по случай рождения ден на престолонаследника, изработил каменно куче, което било изложено в Борисовата градина. Тази творба направила силно впечатление на Борис ІІІ. Той предложил на Найден Тодоров да го изпрати в Италия, но скромният майстор отказал.  
         През 1946 г. била основана каменоделска кооперация в с. Върбешница. Нейни първи членове били: Нино Илиев, Георги Андреев, Манчо Данов и др., а ръководител станал Манчо Данов.

Започнало оборудването с машини, товаренето с кранове на големи камиони и извозването до гарите във Враца и Мездра.
         Много са каменоделците от селото ни, разнесли славата му из цяла България. За тях си заслужава книга да се напише, защото занаятът е тежък, а хората накарали студеният камък да проговори с голямата си обич и златни ръце.
         По-значими паметници, изработени от наши каменоделци, са на: капитан Петко Войвода във Варна, фигурите на руски воини и български опълченци на връх Шипка, конницата на хан Аспарух в гр. Исперих, Хвърковатата чета на Бенковски в гр. Панагюрище, паметникът на генерал Скобелев в гр. Плевен, паметникът на Яворов в Поморие, релефите на мемориала на Альоша в Пловдив, релефите на Ботевата чета във Враца.
     Сега на територията на селото ни има няколко кариери и няколко фирми, които имат за основна дейност изработката на каменна продукция. Те са истинските продължители на този прекрасен занаят.

Автори/Информатори:

Костадина Митова – Читалище „Пробуда” – с. Върбешница

Истории от Върбешница