Жива вяра - Врачански край


Ботев е жив!


Категория : Моята история / нашата история
photo

Ботев е жив!

Непосредствено след  героичните и драматични събития от 1876 г. – похода,  разгрома на Ботевата чета и смъртта на войводата – тръгва мълвата, че Ботев е жив. Нещо повече – тя не заглъхва цяло столетие! Факт, който кара неговите биографи Николай и Цвета Унджиеви да възкликнат: „ ...И народът упорито вярва, че Ботев е жив. Вълните на тази вяра временно заглъхват, за да залеят цялата страна, да развълнуват духовете, да смутят гузните съвести и да изпълнят с надежда бедните и онеправданите. През 1900 г. за пръв път легендата оживява, един вик разтърсва България: Ботев е жив! Откъде идва тази „вест” и как се разпространява? Поривът на цял един народ да съживи своя герой, своя най-велик син е непреодолим. Фактите загубват стойност. Народната фантазия създава предания и народът вярва в тяхната истинност.” Мълвата е част от процеса на митологизация на новите герои, от въвеждането и битуването им в българския национален пантеон. Вазов, Смирненски като истински народни поети са вдъхновени от легендата, общественици, хора на словото и науката също не я подминават. Големият наш етнограф Христо Вакарелски я свързва с месианската идея и знаменитите спящи рицари от световния фолклор. Столетие след Ботевата гибел писателят Николай Антонов, посветил именно нему редица свои творби в „Към върха. Последните сто часа от живота на Христо Ботев“, ще напише: „Ще дойде левент, какъвто е бил на „Радецки”, с пламенни очи и напета стъпка, с извадена сабя в ръка!”
 
31 август 1876 г.
                        ... .... ...
            О, Ботев храбри, душа велика!
Къде се скиташ с момците твои?
В кои долини? В кои усои?
Дали там, дето Витоша веве?
Ил там, дето Янтра тъжовно стене?
... ... ...
Иван Вазов. Из „Подъл ли е българският народ?”
 
Бележка на автора: „По времето, когато се пишеше това, мътни слухове се носеха за Ботева, уж че бил жив още и че се скитал с дружината си по тия места.” Стихотворението носи горепосочената дата – 31 август 1876 г.
Иван Вазов. Събрани съчинения. Т.1, София, 1974
 
1900 г.
 
Като студент в Швейцария бъдещият публицист и врачански общественик, посветил се на издирване лобното място на Войводата Тодор Богданов научава, заедно със своите сънародници, разпространилата се вест, че Ботев е жив… За това преживяване той разказва в своя спомен, публикуван в “Ботев Лист” през 1901 г. под заглавие „Но аз го видях…”, част от който цитираме.
            „…Ясното кълбо на месеца, като от някоя магия намаляваше и след малко досущ се изгуби, като на мястото му остана само едно безформено слабосветещо облаче.
            Всички се бяхме захласнали. Двама закъснели швейцарци тоже наблюдаваха рядкото явление…
            В това време запъхтяно тичаше през моста слабо русокосо момче. Той се доближи – беше наш студент.
            - Господа – продума той и забъкна се…
            В гласа му имаше нещо странно. И всички ний, които досега бяхме захласнати как луната наново приемаше своя образ, като даже запиля няколко нежни болнави лучи и те трепнаха по гладката повърхност на реката – опулено го загледахме.
            - Ботев е жив! – изрече той и гласът му затреперя.
            Ний изтръпнахме.
            - Жив е! – продължи той – И е още в Диарбекир. Заточен и едва сега смогнал да съобщи това.
Ний слушахме една легенда, но даже не успяхме да запитаме, отде знае той това. Думите му бяха препълнени с такава вяра, с такава настойчивост и чувство, че всички… само слушахме.”
 
1921 г.
Съществува легенда, че Ботйов е бил
ранен, заловен, и откаран в Диарбекир.
Доста време се е очаквало завръщането му.
... ... ...
А там далеч у тъмните зандани
в Диарбекир, сред влажните стени
лежи старик. Следи от тежки рани
на морния му лик са начертани
и тягостно веригата звънти.
 
Той крачи снажен, леко поприведен,
потрепват посребрените коси
и горест блика от ликът му бледен,
а кат ханджар сред полумрака леден
пламтящият му поглед пак блести.
 
Далеч от тази черна преизподня –
натам, де снежният Балкан мълви
сребристи химни над земя свободна,
де чака го прегръдката народна –
възторжен старият борец върви.
... ... ...
Христо Смирненски. Из стихотворението „Христо Ботйов”
 
1949 г. 
 
Не може да се отмине обаче твърде популярната по известно време след Освобождението легенда, че Ботев не е бил убит, а е пленен от турците и заточен нейде в Мала Азия (в Диар Бекир), че е жив и ще се завърне в свободна България. За да се поддържа това вярване са привеждани най-разнообразни „автентични” разкази, слухове, срещи и т.н. (Много такива варианти се съобщиха на 22. І. 1949 г. – при обсъждането на настоящия доклад в Българското народоучно дружество – от присъствуващите възрастни люде, които сами, като ученици пред 50-60 години, са вярвали в това.) Това интересно за времето си вярване е най-нов вариант на легендата за Крали Марко, а по-късно и за Хаджи Димитър – героя на Ботев. Тази е най-високата награда, с която народът отличи своя борец: награда с безсмъртие, по-висока от оная, която той желаеше – признание, че е умрял за правда и свобода. По този начин Христо Ботев е поставен в галерията на знаменитите спящи рицари от световния фолклор, които чакат само определен знак, за да се събудят и освободят човечеството от едни или други окови.
Христо Вакарелски. Христо Ботев в българското народно творчество.
 
 
1956 – 1957 г.
                       
Белият кон на Христо Ботев
 
Но Ботев не бил загинал. Нито главата му била довлечена от Крушовската река, нито тялото му било намерено някъде по Балкана. Казал бил той някога: „По житните зърна, които нося в джоба на куртката си, ще намерите гроба ми!” Но гробът му никъде не е намерен. Ботев бил ударен смъртоносно от куршума на Мазната, но не загинал, а само загубил свяст и памет, та бил като жив мъртвец. Той бил орисан да не умре, докато народът не се освободи. Турците го намерили и го отвели на заточение в Диарбекир. А той години наред си живеел там безпаметен и никой не можел да каже кой е и какъв е.
Във Враца му издигнали паметник. Обретенов не идвал при откриването на паметника. Петдесет години той не стъпвал във Враца и във Врачанската планина, докато един ден го довели да покаже къде и как е загинал Ботев. Тръгнали от село Паволче нагоре по пътеката. На Обретенов дали да язди един бял кон. Тоя кон по време на Септемврийското въстание тичал и цвилел покрай линията от Враца и Михайловград. Тогава го хванали и довели в с. Паволче. Но никой не знаел, че бил конят на Ботев. Конят бил стар, но щом Обретенов го яхнал, литнал по пътеките нагоре в планината. На Мазновото, дето били някога кошарите на предателя, той спрял, ударил яростно три пъти с копитата и след това се намерил на Йолковица. Обретенов посочил мястото, дето паднал Ботев, но повече нищо не казал. Отнесъл тайната за Ботевата смърт в гроба си.
А белият кон се изгубил. И истина ли е или лъжа, не се знае, но когато 1957 година из цяла България плъзва мълвата, че Ботев е жив, един бял кон тичал с развята грива покрай линията около гара Мездра и цвилел след преминаващите влакове. А във влаковете хората говорели само за това:
- Ботев бил заточеник в Диарбекир и доживял 115 години. Понеже никой не го знаел кой и какъв е, не го освободили след Санстефанския мирен договор, а и сам той не помнел кой е и защо е в тая далечна земя. Но ето че един ден се събудил като стреснат и казал: „Аз съм Ботев. Аз излязох да се бия за свободата на България.”
Тая мълва за един ден заля цяла България и цяла България искаше да й повярва. Сам Ботев беше казал за себе си: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” Кой ли ден ще се понесе пак мълвата, че е жив някъде по света! И кой ли ден пак ще се появи белият му кон, галопиращ и цвилещ нейде из България?
            Борис Илиев. Български легенди.
 
 
1976 г.
 
Сред народа ходи мълва – и тя от време на време става упорита! – че Ботев е жив, че бил заловен в Балкана и заточен в Анадола, където прекарвал и до ден днешен...
Но той тръгнал от там и сега е на път за България. Скоро ще се върне... скоро... скоро...
Ще дойде левент, какъвто е бил на „Радецки”, с пламенни очи и напета стъпка, с извадена сабя в ръка.
Той би трябвало да е вече на 128 години.
Но България, неговата многострадална майка, още го очаква и гледа в далечината, откъдето той ще се появи.
И той е там. Защото тази далечина покрива бъдещето на отечеството ни и се нарича безсмъртие...
                       
Николай Антонов. Към върха.

Информатори / Автори
Калина Тодорова - Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца
Споделяне

Истории от Жива вяра - Врачански край

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa