Наследство


ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА БИЛКИТЕ ОТ ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ В БЪЛГАРСКАТА ЛИНГВОКУЛТУРА - II


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

ЛЕЧЕБНАТА СИЛА НА БИЛКИТЕ ОТ ВРАЧАНСКИЯ КРАЙ В БЪЛГАРСКАТА ЛИНГВОКУЛТУРА - II

Еньовче Galium verum L. – дребно горско цветес жълти цветове, което цъфти по Еньовден. Билката има следните народни наименования:
  1. Еднолексемни – еневец, еневка, ѐньовка, янювче, еневиче.
  2. Полилексемни – го̀рскиѐнчец, жълт ѐнчец, жъ̀лтѐнювчец, бял ѐнювец пѝтомен ѐнчец, ѐнева бу̀лчица, ѐнева (ѐнюва) трева̀, ѐнево пѝленце, кръстато еньовче.
  3. Турски названия: кумич-кумич.
      Срещат се умалителните съществителни имена – енювче, ѐневиче, ѐнювиче, ѐневичка, бя̀ло ѐнювче.
Народните названия на билката еньовче могат да бъдат класифицирани по мотивационни признаци:
  1. Словосъчетания, в които прилагателното име уточнява признака „цвят“ на растението, например: бял ѐнювец, жълт ѐнчец, жъ̀лт ѐнювчец.
  2. Словосъчетания, в които прилагателното име уточнява характеристичен белег – кръстато еньовче.
  3. Словосъчетания, в които прилагателното име сигнализира мястото, където се среща  растението – го̀рски ѐнчец.
  4. Образни названия. От основното значение еньовче ’билка’ са се развили преносни значения, при които има пренос:
а) от домашно животно върху растение, например: ѐнево пѝленце;
б) родов признак – ѐнева бу̀лчица (вж. Китанова 2013);
в) прагматичен признак, например: пѝтомен ѐнчец.
Според народната вяра еньовчето е лековита билка и може да предпазва от самодиви, змейове, различни болести. Бере се обредно в ранни зори на Еньовден, то е най-важно сред самодивските билки, от коитосе изплита еньовския венец (вж. Павлова 2001: 27). Навите бягат от еньовчето, затова бременната жена, когато наближи да ражда се провира три пъти през еньовски венец. С еньовче е закичена Еньовата буля от едноименния обичай. Еньовите китки и венци се пазят през цялата година и се използват за лекуване. Еньовчето е най-важното сред билките в зелените пояси, които се слагат на кръста за предпазване от болки по време на жътва. Еньовчето се слага за здраве в коритото на детето при къпане, за да не боледува от детски паралич.
Билката еньовче намира приложение в народната медицина. Отвара от еньовчето се пие при кръвотечение от носа, при сърцебол, колики, разтройство, маясъл, жлъчка, слабост. Със смес от изгорената билка и зехтин се маже при циреи; слага се във водата, с която се мият очите при възпаления и болки (вж. Георгиев 2013: 189).
Една от най-често използваната билка  в народната медицина е жълт кантарион Hypericum perforatum L.
            Тази цъфтяща по слогове, пътни и горски покрайнини, хълмове и поляни от юлидо септември, билка има следните народни наименования:
  1. Еднолексемни – журавлек, журавец, званика, званче, звоника, звониче, звъника, калъчово, кантарион, канторон, порезниче, шуплек.
  2. Полилексемни – богородична трева, христова кръв, мераклива трева, обикновена звъника, порязана трева, порязано биле, посечена трева, сечено биле.
Турски названия: калъч-оту, кесик-оту, саръ-кантарион, саръ-сеймен.
      Срещат се умалителните съществителни имена – званче, звониче, порезниче.
            Народните названия на жълтия кантарион могат да бъдат класифицирани по мотивационни признаци:
  1. Словосъчетания, в които прилагателното име е образувано от  термини – свещени същества – Бог, Богородица, Христос, а съществителното име означава предмет, богородична трева, христова кръв;
  2. Словосъчетания, в които прилагателното име уточнява характеристичен белег – порязана трева, порязано биле, посечена трева, сечено биле.
От основното значение жълт кантарион ’билка’ са се развили преносни значения, поради прилика с вида на предмета, например:звъника, звъниче, звънче – от звон поради подобие чашките на растението и звънец, под влиянието на звън.
Растението е „самодивско цвете“ и се бере специално на Еньовден, когато е най-лековито. В навечерието на Еньовденболни преспиват на поляни, обрасли с жълт кантарион.
Една легенда за тревичката, която носи толкова благоговейни народни имена, разказва следното: „Когато любимият апостол на Господа стоял смъртно опечален под кръста, той грижливо събрал опръсканите със свещена кръв растения, за да ги подари на вярващите като скъп спомен за смъртта на Спасителя“.(вж. Пр. и лег. 1975).
Червеният сок на ароматичната билка предизвиква странното чувство, че в червения цвят на златистожълтите цветове има сякаш капка кръв от нашия Спасител. На Еньовден – символа на свещените сили на светлината и топлината - жълтият кантарион засиява в най-прекрасната си цветна прелест. На времето момичетата изплитали венци от него и който танцувал около еньовденския огън, трябвало да носи венец от жълт кантарион – еньовденската корона. В тази тайнствена нощ се посипвали и клони от него във водата и по разцъфването на увехналите цветчета момата разбирала кога догодина ще бъде поискана.
В народната медицина жълтият кантарион намира широко приложение. Цъфналата билка се събира за приготвяне на чай и бани, а за направата на масло се взимат цветовете. Маслото от жълт кантарион е наистина най-доброто масло за рани. Кърмачета с колики се успокояват скоро, след като им се разтрие коремчето с масло от жълт кантарион То действува болкоуспокояващо, противовъзпалително и заздравяващо. Чаят от него се използува за нервни смущения и нервни болести от всякакъв вид. Тинктурата от жълт кантарион, която човек сам може да си направи, с голям успех се прилага при нервни болести, неврити, неврози, безсъние и неврастения (Георгиев 2013:196).
Съвременната медицина също го използва и на основата на него се произвеждат редица фармацевтични препарати. Във Франция го прилагат като средство стимулиращо дейността на сърцето, регенерация на тъканите и диурезата. В Полша се използва за заздравяване на рани, при неврастении и при невралгии. В Германия – като общотонизиращо средство, за лекуване на депресивни състояния и при безпокойствие  и страх. В Италия при камъни в жлъчката (Борисов 1992: 43).
Научните изследвания показват, че запарка от жълт кантарион усилва диурезата, стимулира съкръщаването на сърдечния мускул и матката, оказва противогърчово действие.
Росен Dictamnus albus L. – горско растение, което съдържа етерично масло и отделя силно благоухание. Сред народа е познато като лековита и магьосническа билка. Нарича се „русалско биле“, „самодивско цвете“, което расте по самодивски поляни.
Росенът притежава едно основно качество – да оградисва хората, които го настъпят. Но в нощта срещу Спасовден росенът губи силата си да оградисва и придобива нова – да лекува. Тогава русалките и самодивите според поверието берат росен  и вият венци, като стават по-милостиви към болните (Мичева-Пейчева 2013: 80). Билката има следните народни наименования:
  1. Еднолексемни – русалче, русалийче, роксен, роксан, росник, бадиан.
  2. Полилексемни – див бадиан, самодивска трева, самодивско цвете.
  3. Турски названия: чевирме ясенец, акъ-гиритъ-оту, даа-чиче, мангръ-оту.
Срещат се умалителното съществително име – при Н. Геров – русалийче и русалче (вж. Геров, 1975).
Производни на росен са: росенов, росенова, росенови.
Народните названия на билката росен могат да бъдат класифицирани по мотивационни признаци:
  1. Словосъчетания, в които прилагателното име сигнализира мястото, където се среща  растението – самодивско цвете, самодивска трева.
  2. Словосъчетания, в които прилагателното име означава степен на култивираност, например: див бадиан.
  3. Образни названия.
От основното значение росенбилка’ са се развили преносни значения, при които има пренос див бадиан.
Според народната вяра росенът е оставен от небесните жители, които слизали на земята, за лек на хората, в случай, че се разболеят от болестите на небесните пришълци. Особените свойства на растението са известни още от древността, траките го смятали за цвете на Артемида-Бендида и вярвали, че то може да изхвърли забодените в тялото стрели. В българската народна митология росенът е цвете на самодивите, но често с него е свързан и змеят. Има поверие, че през Русалската неделя русалиите идват и берат цветовете на росена. От друга страна, русалийте могат да извършват добра магия за плодородие, да лекуват тежки заболявания, да пречистват чрез различни обреди (Мичева-Пейчева 2013: 80). С представата за русалиите лечителски и лечебната сила на росена е свързан с обичаят да се ходи „на Росен“, известен широко сред българите. На Спасовден неизлечимо болни или бездетни жени отиват на поляни с росен, за да получат изцеление (вж. Стойнев 2006: 273).
В народната медицина билката росен намира широко приложение.
Чаят от кората на корена на билката росен действа пикочогонно и потогонно и се употребява против пясък и камъни в бъбреците и пикочния мехур, против силна настинка и сгърчване; служи за пречистване на кръвта и се използва против маясъл, ревматизъм; действа възбудително на нервната система и сеупотребява против истерия и епилесия; против глисти. Отварата от кората на корена на росена и люспите от зрелите плодове се смятат ато едно дорбо средство против маясъл по ръцете и краката; същата служи за бани на слаби деца против ревматизъм. Счуканите листа и цветове във вид на каша служат за налагане против ревмтизъм.
През XXI век нараства интересът към лечебните растения, които се използват за профилактични цели. Билките и съответните билкови препарати остават най-близко до природата и храната. Лечението с билки е широко разпространено и се ползва с изключително доверие сред хората.
Фитонимите интерпретират елементи от цялото светоусещане на човека, от народните вярвания и обичаи, което ги прави носители на синтетична етнолингвистична информация.
                                                                           
ЛИТЕРАТУРА
АБЛЛ: Архив за българска лексикология и лексикография. София, ИБЕ, БАН.
Ахтаров, Б. 1939: Материали за български ботанически речник. София.
Барболова, З., Симеонова, М. и др. 2018: Речник на народната духовна култура на българите. Изд. „Наука и изкуство“, София, с. 502.
Бидерман, Х. 2003: Речник на символите. Издателство „Рива“, Превод от немски Фросина и Борис Парашкевови, София.
БЕР 2007: Български етимологичен речник. Т. I, БАН, София, А-З, с. 69.
БНТ 1961, 1962: Българско народно творчество в 12 тома. София.
Борисов, Л. 1992: Плодове и билки. Народен лечебник. Книга втора. Изд. сп. „Глобус“, София.
Георгиев, М. 2013: Българска народна медицина. Енциклопедия. Издателска къща „П. Берон“, София.
Георгиева, Ив. 1983: Българска народна митология. София.
Геров, Н. 1975: Речник на българския език, София, Т. 5, с. 65.
Димова, Д., Димитров, М. 2014: Лечебни растения в Природен парк Врачански Балкан.  Враца.
ИДРБЕ, 2012: Идеографски диалектен речник на българския език. София, Т. I,  с. 215.
Илиев, Ат. 1892: Растително царство в народната поезия, обичаите, обредите и поверията на българите. – В:  Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. кн. 7, София.
Илиев, Ат. 1893: Растително царство в народната поезия, обичаите, обредите и поверията на българите. – В: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. кн. 9, София.
Илиев, Ат. 1919: Растенията от българско фолклорно гледище. – В: Списание на БАН, Клон историко-филологичен. София, кн. 18.
Каблешкова, Р. Отражение на билките в българските народни вярвания и използването им в народната медицина. – В: Етър. Етноложки изследвания. Т. 4, 2002, с. 99.
Китанов, Б. 1994: Ботанически речник. Издателство „П. Берон“, София.
Китанова, М. 2013: Фитоморфният (растителният) код в българската роднинска терминология и семантичната опозиция свой-чужд“. – В: Свой за чуждите и чужд за своите. Електронно издателство LiterNet, 17.10.2013, Варна.
Колева, В. 2002: Фитоморфен код. – В: Естетика и ритуал. Женската красота в българските народни песни. Издателство LiterNet, Първо допълнено издание, електронно.
Колосова, В. Б. 2009: Лексика и символика славянскойнародной ботаники. Этнолингвистический аспект. Москва.
Манкова, Й. 2012: Иманье без довършуванье. Фолклориситчен сборник. Народно-песенно наследство на Врачански регион. Враца.
Маринов, Д. 1981: Избрани произведения. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Т. I, с. 102.
Мичева-Пейчева, К. 2013: Сблъсъкът на чистотата и нечистотата в българската култура. Изд. „В. Траянов“, София.
Каблешкова, Р. 2002: Отражение на билките в българските народни вярвания и използването им в народната медицина. – В: Етър. Етноложки изследвания. Т. 4, с. 99.
Николова, Н. 2015: Народни названия и медицинска употреба на босилека в българската народна култура. – В: Родознание, Genealogia, бр. 1-2, 2015, с. 205-216.
Николова, Н. 2018: Названия на лечебни растения и употребата им в българската народна медицина (Лингвокултурологичен аспект). – В: Българският език – древен, съвременен, единен. Сборник от научна конференция в памет на проф. д.ф.н. Благой Шклифов, София, 26.10.-28.10.2016г., Изд. на ИБЕ и Македонски научен институт,
с. 235–250.
Павлова, Н. 2001: За някои фитоними в българския език. – В: Българска реч, № 3, 2001, с. 36-39.
СбНУ, 1909: Сборник народни умотворения. XXV, с.14.
СбНУН, 1971: Сборник народни умотворения.и народопис. LIII, с. 306.
СбНУ, 1889: Сборник народни умотворения. I, 1889, с. 37, с. 59.
Сиракова, Ил., Димитрова, Д. 2003: Босилекът в българската фолклорна култура (по материали от Североизточна България). –  В: Растителният и животинският свят в традиционната култура на българите. Стара Загора, с. 143.
Стойнев, Ан., Попов, Р. и др. 2006: Българска митология: Енциклопедичен речник. Издателство „З. Стоянов“, София.
Стоянов, Н. 1973: Нашите лекарствени растения. Издателство „Наука и изкуство“,  Част 1 и Част 2, София.
Странски, И. 1963:  Диви и културни растения в България. София.
Цанкова, Т. 2003: „От градина – на главина“ или от моминската градина към моминската китка и невестиния венец. –  В: Растителният и животинският свят в традиционната култура на българите. София, с. 207.
Daniel, М. 2006: Medicinal plants. Science Publishers. Enfield, NH, USA.
Machek, V. 1954: Česka a slovenska imena rostlin,Praha.
Phaneuf, H. 2005: Herbs Demystified. New York.
 

Автори/Информатори:

Надежда Николова / В: Традиционната медицина и лечебната сила на природата, 2019

Истории от Наследство