Жива вяра - Врачански край


Благословия и благословници


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

Благословия и благословници

На снимката: Коледарска дружина от с. Търнак, Белослатинско, 1927 г.
Когато учителката Мария Михова решава да запише коледни песни от родното Габаре, тя „поръчва” на своя баща да покани не друг, а дядо Цено (Беговеца), защото „той се слави в селото като най-голям майстор на тия песни”. Щом болният старец, някогашен напет предводител на коледарска дружина запява, тя е удивена: „А как ги помни! Пее песните без да ги смесва. Най-голямата му радост е да го слушат когато пее.” По-късно в своя очерк за него отбелязва, че е пял пред „мнозина събирачи на народни умотворения” (без да уточнява, но ние откриваме негови песни в книги на Васил Стоин и Константин Попов). Очеркът, който именува „Дядо Цено Беговеца – народният трубадур” завършва със следното изречение: „С много гордост говори за коледарската си дружина”. Това се случило в един побелял януарски ден на начената 1946 г. Когато повече от половин век след тази среща краеведът Ивайло Никодимов събира материали за певеца, единият от внуците му съобщава, че песните дядо Цено научил на младини от стария габрешанин Цено Ненковеца. Бил неграмотен и цял живот се занимавал със земеделие и животновъдство, дълги години бил селски пастир. Останал в спомените на своите съселяни като предводител на коледарската дружина, като благословник и певец. Ако се опитаме да допълним изключително пестеливото описание на този „народен трубадур” и го видим в обредната му роля на предводител на коледарите, веднага ще се появят онези качества, без които той не би могъл да изпълнява тази тъй-специална задача: да е добър стопанин, да е честен и справедлив, да е за пример в селото и не на последно място - да е певец и благословник, да умее да „реди” думите и мелодията.
Не открихме цялостен словесен портрет на дядо Цено, но попаднахме на емоционално описание на обредното лице, в което се превъплъщава друг мъж от този район – Вълчо Христов от недалечния Червен бряг. „За един кеф беше да го гледаш и да го слушаш. И какъв благословник! Много умно и мазно ги издигаше благословиите. От него по-голем кадемлия не съм срещал. Кадемлия – украсяваше и песни, и приказки, и благословия. И мазнодумец – с приказка лекува. Много честен. Кротък старец” – спомнят си пред Никола Ценкуловски съгражданите. Етнографът Димитър Маринов също на кратко сочи основните качествата, които трябва да притежава мъжът, за да застане начело на коледната дружина: „станеникът е мъж оженен, но знае коледните песни добре и може да блажи, т.е. да благославя”. Още тогава, края на ХІХ и нач. на ХХ в. цитира свои информатори от различни краища на района, които твърдят, че „коледарците са на изчезване, а особено - вещите песнопевци-коледарци”. Коледуването в Габаре половин век по-късно, съвсем накратко описано от Мария Михова, започвало с подготовката на коледарската дружина, припомнянето на песните - от Игнажден, а на Малка Коледа коледували малките коледарчета. Коледарската дружина предвождал дядо Цено Беговеца. С нея вървели и няколко маскирани персонажа – котка и магаре, което носело торбите, в които се събирали „колаките”. След като коледарите изпеели песните т. нар. „колежданско магаре” почвало да реве, с което давало знак на стопаните да поднесат своите дарове. Коледуването и тук задължително завършвало с Коледарската благословия, изречена от „благословника на дружината”. Коледарската благословия от с. Габаре, Врачанско започва така:
Къде пата патувайме,
кални друми преминайме
злочести нигде не намерийме.
Тук дойдохме и тук добро намерийме
при стара Нина Господина,
че едеше и пиеше,
на Божа, царска трапеза
и на Бога се молеше:
дай ми Боже, добро госке,
добро госке, коледаре…
Чува Господ молбата и изпраща колеждани, които редят благословия за момата, „отреждайки й” годежари „от девет села в десето /с врани коне, със сини седла, / с шарени бъклици”, а Господ ще я дари с „момчец, като злат кръстец”. Самата благословия продължава и завършва шеговито, тъй като след отправяне на благопожеланията, домакините трябва „и да се поразвеселят”.
Тайното знание, заклинанието, не би постигнало целта си, ако е нарушено някое от табутата, свързани с него или с друг обреден елемент – лица, реквизит, действие… Не би могло да „повика” и „доведе” доброто цялата тази дълбоко свързана с човешкото желание за сполука магия, ако вярата не е носена първо от тях, от тези, които са част от ритуала, тези, на които е отредена задачата на посредници. Промяната на един от елементите, води до цялостна промяна или по-скоро на ограничаване/заличаване на добропожелателното магическо единение с доброто начало, идещо отвъд, от света на добрия дядо Боже, светците и предците. А дядо Цено е вярвал и обичал цялата тази коледна обредност, нещо повече – той се е гордеел със своята дружина и навярно със себе си, като неин предводител и чинно спазвал традицията. Тук отново припомням думите му, цитирани от Михова в края на очерка за него, където определя като важен елемент на обреда обредното време и забраните, свързани с него и обредното слово. В началото на януари той заявява: „Само още два дена се пеят тия песни, след това да ми се моли кой ще и да ми дава каквото ще, нема да ги пея чак до Димитровден”. Типичен представител на „старите” народни певци, които записва Васил Стоин, „носители на една специфична народна култура и душевност, забележителна и неповторима, формирана не в школи и университети, а от народната песен, която те считали за слава, чест и богатство”. Думите са на етнографа Никола Ценкуловски.
            …Има ли път между тях и нас и песента все още ли стига „до небе и до сърце”?
Нека продължим през „партините” с коледарската дружина. Благословените и благославящи нощни гости в края на своето „пътуване” между светевоте се озовават в дома на Нина Господина, който „едеше и пиеше, /на Божа, царска трапеза/и на Бога се молеше: /дай ми Боже, добро госке, /добро госке, коледаре…” (класическото начало на коледарска благословия, характерно и за записания от Габаре текст). За трапезата на Бъдни вечер, за ястията и тяхното приготвяне, за значението на храната като магия чрез вкусване, хранене – необикновената храна „замесенена”, приготвена по необикновен начин, всички сме говорили и слушали сказки, но на мен ми се иска да споделя няколко мисли за символиката и семантиката на трапезата като вместилище на духовната насита и сладост, равнозначни на единство и сговор, любов и чистосърдечна радост. В коледарския песенен цикъл трапезите са наречени „шестореди и седмополи, позлатени”. За тях Димитър Маринов пита свои информатори от врачанското - село Каменно поле, община Роман – дядо Мило Стоянов и дядо Стоян Петков: „Шестореда се казва, защото има шест продълговати трапези; седмопола се казва, защото на тая трапеза има седем реда за сядане. Тия трапези са съществували някога преди 100-200 г., когато е имало задруги с по 100-150 членове в семейството. Тогава такава трапеза е имало във всяка задруга и се е слагала всякога в обредни и тържествени случаи, когато трябвало да седнат наедно цялата челяд в задругата”. Трапезата покривали винаги с месали, като домакинът, домакинята и по-старите мъже сядали на „челната софра”, а другите в зависимост от пол и възраст сядали на другите шест продълговати софри, които заедно с челната съставлявали трапезата. Момите, булките и децата винаги сядали на крайните места. За възпетите обредни трапези на българите като неразчетена „империя от знаци” пише и Анчо Калоянов: „На трапезата са сложени не само ястия и пития, не само семена от всичко, което трудолюбивото домочадие сее, сади и отглежда през цялата година, но и пясък, че дори и тор, който „означава гниенето на людето в земята”. Пред нас е – ще възкликне изследователят – и трапеза, и философия, изразена със знаци…”
Трапезата под „ореше столовато”… Символ на единството, всички заедно – заедно сядат на нея, заедно стават… Тя е огледало на трапезата на оня свят, но тя е и „божа, и царска” – символ на единството на световете в тази свята нощ… „Ела, Боже да вечеряме” – ще застане на прага стопанинът с Бъдника в ръце, а през нощта същата тази трапеза „няма да се дига”, защото пак на нея ще дойдат други скъпи гости. Познатите ни трапези, на които в песните се събират светците, или трапезите на оня свят, на които се събират мъртвите близки, и царските трапези на този сят в коледния обреден цикъл са едно. Сбъдването на доброто е възможно единствено ако всички участваме в неговото „викане” и „довеждане”, ако всички сме част от магията на обреда. И още: ако всички посрещнем заедно новото слънце, бъдем един до друг в своята обич и топлина, то тогава трапезата ще стане не само господарска, но и Божия, ще бъде благословена и дарена с онова надземно и надтленно, което само така може да се получи, усети и изпълни човека, дома – всички и всичко в него…
…. Така историята, която разказвам, от носталгия по „изгубената” обредност на нашите предци, се превръща в приказка за съхраненото „сърце” на празника – идеята за съпричастност и единство, доброта и любов – неизгасимият бъдник на духа.
 
 
Добър вечер чорбаджийо,
Ой Коледо, мой Коледо!
Заспал ли си, буден бъди.
Пиян ли си, трезгав бъди.
Че ти идат три бъклици,
три бъклици калесници.
Да си идеш тато доле,
да си видиш своя мъка,
своя мъка на стоката.
И стана си чорбаджия,
Доде петли дваж попеят.
Учеса си добра коня,
турна седло ясен месец,
турна юзда ясна звезда,
метна кожух темен облак,
па си тръгна од да оди.
Тъй си срещна Свети Герги.
­ Добра среща, Свети Герги!
­ Дал Бог добро, чорбаджийо.
Къде отвадаш чорбаджийо?
­ Да си вида своя мъка,
своя мъка Божа убос.
­ Язе сам от там ида.
Убаве са иззимеле.
Конете са изжребиле:
кое мъжко патаножко,
кое женско койлогривко.
Кравите са изтелиа:
Кое мъжко мъдмаресто,
кое женско белопахо.
Козите са  изкозиле:
кое мъжко пръчорожко,
кое женско белобошко.
Овците са  изягниле:
кое мъжко виторожко,
кое женско ваклоушко.
 
(Коледарската песен, пята в Габаре е от сборника
„Под ореше столовато”  на Ивайло Никодимов)

 

Автори/Информатори:

Калина Тодорова - Регионална библиотека *Хр. Ботев* - Враца

Истории от Жива вяра - Врачански край