Малки истории


Баба Влъкна и ангелите


Категория : Кратки истории
photo

Баба Влъкна и ангелите

Калина Тодорова

Баба Влъкна и ангелите

Както си разказваше за своите чичовци, за детския писател Асен Босев, за детството на село, Жана обърна поглед към снимката на престаряла жена и каза: „Баба Влъкна… Тя беше много работна жена, докато умря над 90-годишна, не си седна…” Спомените неочаквано я завъртяха към някаква си случка от последните години на старицата… „До старост – мотичката и на нивата. Отива да копа. И вече като не ходеше да копа, един ден решила да отиде, че горе някъде имало кладенче – Срещни дол – и тя решила да иде, да изчисти кладенчето, че хората, като ходат да работат, да има откъде да си наливат вода. И вечерта я няма – цяла нощ обикалят, да я търсят…” Замръкнала и останала в една нива, прибрала се на сутринта сама. Като се прибрала, разказвала как на Срещни дол срещнала ангели и те й светели. Колкото й да я убеждавали, че е видяла фаровете на минаващите по шосето коли, така и не се отказала от ангелските светилници. Много пътища пребродила оная нощ – по стъпките на малката Вълкана, селянчето,  дошло като хранениче от балканските кошари и тук останало, оженило се, дом завъртяло, челяд отгледало – до стъпките на баба Влъкна, побеляла, остаряла…

Неочакваният разказ на една от внучките й, много години след като си тръгнала от този свят, всъщност е неочакван спомен за светлината на света и човеците – онзи свят и ония човеци, за чистотата на извора на живота – любовта към всички и всичко, желанието да не спираш, да си по пътеката,  да си полезен… Изправен и полезен – до сетен дъх.

И няма как ангелите да не те водят.

Послепис от пътепис сред житата

Не антикварни предмети и гозби, да си вземем от тях, които да превръщаме в модна бутафория… Не празнични традиции да възраждаме, подминали същността на празника… Не везаните ризи на момите, а сръчните им пръсти и гласа им – с песен по жътва; не паметниците на храбреците, а очите им и ищаха за добро, за хубаво, за живот да наследим. С имената им – светлия белег на челата и камбаната в гърдите…

Времето се измерва в даване, времето се измерва в обичане!

Не подкови – амулети, а вятърът в гривите на конете и мъжете върху седлата пазят онази врата към вечността… И жените с шарени цедила и незабрава в плитките… И децата – цял рояк – тичат с разперени ръце и боси нозе в синьото след първите птици:

Щрък клечи, аз хвърча! Щрък клечи, аз хвърча! Щрък клечи, аз хвърча!

Истории от Малки истории