Челопек


ПЕВИЦИТЕ НА ЧЕЛОПЕК


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

ПЕВИЦИТЕ НА ЧЕЛОПЕК

Тригласният женски хор към читалище „Огнище 1930“ на село Челопек, създаден през 2000 г., е един от най-популярните в община Враца. До края на 2017 година негов художествен ръководител и акомпанятор на акордеон е Кръстьо Стефанов. Той е от с. Зли дол, но идва в Челопек, за да научи челопенки на тригласно пеене. “Това е доста трудно, но тези жени са невероятен талант, самородно музикално злато, и най-важното имат огромно желание да пеят”,казва Стефанов, който ръководи хора до края на 2017 г.   В репертоара му са включени над 50 автентични и обработени народни песни.
    От началото на 2018 г ръководител е Момчил Томов. Той е роден във Враца. Завършва средното си образование във врачанското училище „Отец Паисий” с профил “Музика”. Продължава учението си в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. След като получава диплома за музикален педагог, специализира магистратура по диригентство, в частност хоровото дирижиране. Работи в училище „Отец Паисий” като диригент на средношколския смесен хор към училището.
    Въпреки напредналата си възраст сладкогласните певици участват в десетки фестивали и събори и се гордеят с многото грамоти, плакети и  статуетки. Сред най-запомнящите им участия са съборите и фолклорните надпявания на Рожен, Вършец, Берковица, Белоградчик, Велико Търново, Чупрене,  Кнежа,  Дядо Йоцо,  Типченица, Оходен, Костинброд, на празника на патриотичната песен в София. В репертоара си имат близо 80 обработени и автентични песни на народна основа. Кулминация на постиженията им е участието в деветия и десетия национален фестивал на българското народно творчество Копривщица 2005 и 2006 г , за което хорът получава награда от Министерството на културата.
     Сред певиците е Гена Илиева Георгиева, първата кметица в историята на Челопек, изкарала два мандата от 1976 до 1983 г. Петра  Стоянова Иванова пее от 5-годишна възраст, баба й е пяла, мъжът й и внуците също пеят. Почти всички са с такава музикална биография - Иванка Йорданова Илиева, Митка Василева Киркова, Мария Петрова Стаменова, Румяна Ценова Маркова, Магдалена Георгиева Вутова, Иванка Алексиева Георгиева, Веселинка Илиева Николова, Татяна Иванова Василева, Пенка Ветова Тошева, Дафина Илиева Цветкова, Пенка Христофорова Николова, Радка Богданова Николова, Валентина Евгениева Стоева, Елена Христова Тошева, Камена Василева Нанева, Иванка Христова Тошева.
   Дълги години в женския хор пее и Мария Петрова Стаменова,  родена 1937 г.
      ПЕСЕНТА Й ТРЪГВА ОТ СЪРЦЕТО
    За такива хора като нея казват, че речеш ли да ги заговориш, от тях не думи, а мелодия извира. Срещнеш ли се с такъв човек, непременно ще ти стане по-леко. 
   Отиваме й на гости в началото на септември 2017 г. с нейната приятелка и съседка Пенка Драганова. Посреща ни с усмивка, гостоприемно сред потъналата в есенни цветя и натежало грозде градина.  Хвали се, че все още може да поработва, поддържа две къщи – старата и по-новата. Покани ни в старата къща, тука прекарва повече от деня, че й е сгода. Стаята е чиста, подредена. Хем е леко вътре, хем времето е оставило диря в стените и предметите наоколо. Показва снимки от 50-те и 60-те години на миналия век– като младоженци  с Найден Стаменов - Ненчо, по прякор Бандата - прочут танцьор, хореограф, певец; с женската певческа група и танцовия състав, по време на работа в стопанството. 
   Родена е в Згориград. И естествено трудовият й път започва в рудник Плакалница, още като момиче – в кухнята като помощник-готвач. Тук се запознава с младия миньор Найден. Любовта пламва, подкладена от музикалните им дарби – и тя, и той пеели, той свирел на акордеон. Сгодяват се, и не след дълго се женят. Сватба вдигат през април 1957 г. Песенна сватба, с музика и хора. Води ги Ненчо - танцьор, завършил хореографски курс. За младоженците специално пеят и певиците от челопешкия хор, с ръководител Иван Младенов и мъжкият хор на мината, на който Мария е солистка. „По едно време гледам откъм миньорите нещо се умълчаа,  Ненчо бърше очи, плаче, викам си какво им става на тия хора, и запях „Донкината“.
„Снощи, Донке, за вода отидох, / а ти, Донке, тая сутрин идеш.
Мари, Донке, мари щерко, / де се давяш, Донке, де се маеш.
Цела нощ те няма, Донке, / де се щураш.
Хей, хей, любили се, хей / хей, хей, двама млади, хей.
Любили се двама млади/ та си китка разменили, хей“.
    „Тая песен дадох на Кръстьо, ръководителя на хора ни, да я разучат. И други песни съм им давала. Живота ми не беше лек, но песните са ме държале. Като запея и сичкото лошо излиза от мен, грижите ме напускат. Пея без украса, както си иде песента от народа. Може и дарба да е, наследена. Майка ми Елена пееше много. Запееше ли, забравехме сичко – и глад, и сиромашия. От нея се научих да редя думите в песен. Помня ги и до днес. Тя пееше, аз попивах в душата си изреченото. Други времена беха тогава – нищо в село без песен не ставаше. На нивата, по седенки, на сватби и кръщенета, на хорото като се хванех- все пеех. От сърцето ми тръгва песента. Влезне ли в кръвта веднъж тая пущина, няма излизане. Мама и на Копривщица е пяла, там ходеха на събора с групата от Згориград. Почина преди две години, таман направи сто. И баща ми пееше, той си отиде млад…“.
   В гласа й, прекъсван от астматична кашлица, се усеща ридание. Извинява се, че вече не пее както кога е била млада. „Астмата ми пречи. Гласът ми вече не е същия. Доскоро като викнех, нямаше нужда от микрофон. Много песни зная и помня. Като бях в стопанството, звеноводка на четвърто звено, жените все ме подканяха да пея. Маро, изпей някоя песен, че работата ни да е по-лека, викаха. Они работят, я им пея.  Много обичаа „Мама Петрана думаше“, тя е стара песен, от мама я зная.
„Петрано, булке, убава / стига, Петрано, стига спа.
Стига спа, ненаспала се.
Сичките булки станали, студена вода донесли,
А ти, Петрано, още спиш, ненаспала се.
Стига ле, мамо, гълчала, гълчала още мъмръла.
Вчера на хоро отидох, редом съм мъже гледала.
Сичките мъже убави, нашия Тодор най-грозен…“
   Доскоро пеех в хора, докато ме хвана астмата, но носията си е още у мене. Като се оправя, пак ша пея. Сега жените изпълняват няколко мои песни. И тая, „Прооди ме, мама на мегдана“ – с мъжо ми я пеехме. Тя е весела, бърза песен.
 „Прооди ме мама на мегдана
Па ме хвана лудо-младо за гердана /2/.
Той-дръж, аз-дръж,
Той дърпа, аз дърпам,
Той натам, аз насам.
Скъса ми гердана, мамо.
Пустото му лудо младо, миром не остана,
скъса ми гердана, мамо /2/…“
    С Ненчо обичахме да пеем „Сакам да се женя, мамо“ и „Котлите дрънкат“, на два гласа
  Аз- „Котлите дрънкат по гераните.
Пусни ме, пусни, либе ле, да си ида /2 пъти/.
  Той - „Тия котли без вода са,
постой, почакай, либе ле, рано е /2 пъти/
Конете спат в оборите…“
   Изморена от пеенето, баба Мара поиска да си почине. Стана и откъсна от астмата бяло кехлибарено грозде, изми круши и ябълки. „Се мое производство“, каза гордо. И пак стана дума за песните. „Много са ми помагали в живота. Имали сме несгоди, като запея, минават. Пели сме на сватби, на изпращане на войници, на кръщенета. И тук вкъщи много пъти сме се сбирали с роднини, приятели, пеем, весело става. С песен живота е по-лек. Може да сме работили цел ден, да сме уморени, но запеем ли, забравяме умората, минава. Също и с хората – знам всички хора, много играехме с танцовия състав, Ненчо го ръководеше. До обед свършвам нещо дома, след обед, засвири ли музиката, скачам веднага и там, на хорото. Доскоро играех, дърта, дърта, ама сърце не трае, подскачам до младите, па и повече от тех. Какво като съм стара, да легна и да чакам умирачката ли? Не е познала. Като не се спирам, може и да ме отмине. Все ша се умира един ден, ама е добре човек да усети сички благини, дето са на тоя свят.
     Обичам да пея още две песни - „Искат ме, мамо, двама ергени/ за чудо и приказ“ и „Мама Теню тихом дума, хай да те оженим“.  Сега ша ти изпея една челопешка песен, зех я от моя приятелка, Христана, тя почина, Бог да я прости. Ама песента й остана. Земните пътища на човека са къси, мале, бързо свършват. Ама някои хора остават следа по тях. Моята следа са песните.
    Без да я подканям, баба Мара запя друга песен, за турците, които чули, че в село Добруша имало хубави жени.
„Че са пашите решили, в Добруша село да идат,
добрувки моми да любят, и млади булки вдовици.
Отде ги чули добрувки, та са гората хванали.
Остана Янка вдовица с четири дребни дечица…“  
   Песента е с много извивки и трудна за изпълнение, много е стара, от момиче я зная, казва баба Мара. И допълва, че я пее във вариант Челопек, вместо Добруша. Казах й, че се удивявам на нейния дух и жизненост. „Много трудности съм преживяла. Няколко месеца след сватбата родих недоносено дете, Иван, викат му Пандето. Напуснах мината, за да го гледам. После отгледах и двете му деца, Нина и Ангел, щото жена му го напусна. Но верваш не верваш, песента ме държи. Нещо стане ли ми жално, извикам в главата си некоя песен, запея и отминава“
 
      „ПЕСЕНТА МИ Е ЖИВОТА“
    твърди Лиляна Цветкова Илиева, родена 1941 г . Тя също  е част от тригласния хор на Челопек.  Прекъсва заради болки в краката. Но не спира да пее – докато шета из стаите, готви или си прекопава градинката. „Не мога без песен. Тя ми дава сичко. Песента ми е живота.  Къщата ни е в центъра на селото, срещу пенсионерския клуб, дето репетират жените от хора. Чуя ли ги, и аз запявам. Сичките знам, някои са мои, тукашни, дадох ги на Кръстьо да ги разучат. Он ги записа.  Ша ти изпея „Подигни си, бело Ленче, чемберчето“ – да чуеш за нещастната любов на двама млади.
 „Подигни си, бело Ленче, чемберчето,
да ти видя бело Ленче, белото лице.
И да гледаш, лудо младо, файда нема,
файда нема, мило либе, от гледане.
Мойто лице, лудо младо, продадено,
продадено, лудо младо, заложено /2/
за Илия, лудо младо, твой комшия.“
     Имам записани в тетрадката над 20 песни, сичките помня, не съм изумяла още. Сичките ми са любими. Написах и песен за баба Илийца.
  „Айде тръгнала е баба Илийца / за Черепишкия манастир.
Та да си носи болното внуче, / попове да му четат.
Кат върви през Церова гора / среща Ботев четник.
Той й поискал храна и вода / че бил тежко ранен…“
И така нататък целата история на нашта баба Илийца.
    Но гласа ми не е като преди. Се пак още бива. Пея от  малка, учех песните от бабите, от майка, от седенките. От рода на баща ми, Левищаните, сичко пее. Той, брат ми. Него последно на сцената са го запомнили ората. Пя на 9 ноември, на едно тържество на селото, на 21 ноември умря. Марин се казваше-много убав и добър човек. Неговата дъщеря, Румяна, също пее, в хора е. Пела съм по сички празници и обичаи в село. Работя, шетам си и се пея. На нивата и на седенки жените се мене караха да пея. И те с мене. Имах и съпровод – Петко от Враца, с кавал,  Ненчо от село с акордеона. И в  Копривщица с хора съм пела. И по радиото са ме записвали. Но нема кой да запее вече тия песни. Никой не наследи дарбата ми. Това ми е мъката. Имам син, живее с нас, но не пее, също и дъщеря му, внучката ни. Дъщеря ми е  женена във Враца, но и тя не пее. Не случих и на мъж певец. Но не ме е спирал. Обича да ме слуша кат пея…“
Доц.д-р Йорданка Манкова:“Челопешките певици са чудесни! И заради вярната им служба в името на българското заслужават отреденото им място в местната културна история. Да са живи и здрави и още дълги години да разнасят силата и омаята на народните ни песни! Прекланям се пред таланта им!“
Петя Георгиева: „Благодаря, че пазите и предавате на поколенията народните традиции“.

 

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/ Челопек - природният олтар, 2019
Споделяне

Истории от Челопек

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa