История от Челопек

На сн...

Челопек

ИЛИОВСКИЯТ РОД

Категория : Откак се е село заселило

ИЛИОВСКИЯТ РОД

На снимката: Илиовският род с дядо Ангел и баба Иванка.

Cимволът на Челопек е ИЛИОВСКИЯТ РОД и той се свързва с безстрашната баба Илийца – Пена Цетковска, литературната героиня в разказа „Една българка“ на Иван Вазов. Той пише,че когато през пролетта на 1876 г. баба Илийца се среща с бунтовника, била на около шестдесет години. Това дава основание да се предполага, че е родена между 1816 и 1820 година, което показва, че Илиьовския род е бил образуван преди това. Смята се, че първите заселници от рода на Илия идват в Челопек от с.Осеновлаг около 1780 г. и се настаняват в местността „Чурян“.

Пена и Илия Цветковски имат двама сина – Иван и Цвятко. Синът Иван също имал две момчета - Дано и Цено. Именно Дано е полумъртвото внуче, което в разказа на Вазов „Една българка“ баба Илийца носи в Черепишкия манастир. Илия бил овчар като своите предци. Тогава неписан закон било, задоми ли се, жената да приеме за собствено малкото си мъжово име. Като се оженила за Илия Цветковски, Пена станала Илийца. Този род бил най-голям в селото. Предполага се, че Илия е починал рано от някаква болест. Баба Илийца сама отглежда не само двамата си сина, но и внука си Дано, син на Иван, който остава рано сирак. Майка му Мария, родена в Зверино, починала, когато детето било още малко. Предполага се, че баба Илийца умира на около 66 години, през 1882 г., тъй като според спомените на дядо Дано, той бил на 9 години. Дано успява да се пребори с болестта и оцелява. Сключва брак с Тодорка. Доживява до 72 години /роден е 1873 г, почива 1945 г/. Образът на Дано Иванов е запечатан на снимка в компанията на Ботеви поклонници, дошли в Челопек на среща с него. Снимката се намира в къщата-музей в Челопек.

Дано има един син, Ангел, роден през 1895 г. и три дъщери - Ивана, Цена и Неца. Ангел има две дъщери – Тодорка и Пенка и двама сина Дано и Тошо. Той умира на 94 години, през 1989 г. Родословното дърво на баба Илийца продължават синът на Тодорка, инж. Васил Василев и дъщеря й Нора. Васил Василев, който живее във Враца, има две деца – Николай и Цветелина и три внучета – Александра, Александър и Андреа /най-малката клонка на рода/. Нора, омъжена в Севлиево, има син Евгени и внучка Калина. Пенка Ангелова има двама сина – д-р Димитър Драганов- невролог, живее във Враца и има дъщеря Мона и Ивайло Драганов – специалност външна търговия, живее в София и дъщеря му Вера. В разклоненията се включват и потомците на дъщерите на Дано и синовете на Ангел.

Другият син на Иван, Цено-внук на баба Илийца, има четири деца – Иван, Петра, Йона и Йордан.

Децата на втория син на Пена и Илия Цветковски, Цветко, са Тошо, чийто деца са Илия, Цветко, Коца и Гена; Иван с дъщеря Ивана и Илия с деца Стоян и Надежда.

Родословното дърво на Илийовския род проследява най-вече клона на болното внуче Дано. Предполага се, че живите потомци на баба Илийца са около 60.

За баба Илийца разказва последният й правнук Ангел Данов, на 92 години. Все още здрав физически и със силна памет. Отидох при него през май 1986 година по предварителна уговорка с дъщеря му Пенка. Поводът беше 110 години от гибелта на Христо Ботев. От дядо си Иван, сина на смелата българка и от баща си Дано, същото онова болно внуче, с което тя върви към Черепишкия манастир, за да му четат поповете за здраве, помни тая история. То оздравява не от небрежната молитва на калугера, а от голямата добрина на своята баба.

“Снимка не е останала, казва дядо Ангел, дали е имало или е унищожена, не знам. Но всички тъй я описват – едра, силна, жилава, ербап жена. Дядото на Илия дошъл по тия земи около 1780 г. от село Осеновлаг. Тръгнал уж за по-богата земя, но не случил, отвсякъде баири и чукари. Илия станал овчар като своите предци. Най-напред построил къшла под Околчица, в която живеели и гледали овцете, а след години – и в Челопек.

Баба Илийца била много работлива и добра, истинска балканджийка, продължи дядо Ангел. Манастирските попове като идвали по тия места по кръщенета и сватби, отсядали в нейния дом. Знаели я като набожна жена. И турците дори я ценели. Всички наоколо я знаели и тачели. Сигурно Вазов е докачил тоя разказ в манастира – идвал е тука, разпитвал е за баба Илийца, за Ботевите четници. Като малък помня, дойдоха у нас попове, питаме ги що искат, а те казват :”Да почетем на баба Илийца в памет, да се помни доброто, дето е сторила”. И студенти идваха, и чешма направиха. Сега нова издигнаха, от бял камък, а на него баба Илийца с четника. Заслужава, че на онова размирно време да помогнеш на бунтовник, бая смелост се е искало…

Тъй беше и през четирсет и четвърта, когато партизани от отряд “Гаврил Генов” дойдоха на кошарата ни, спомня си дядо Ангел. Там живеехме, гледахме добитъка, покъщнина си имахме. През деня се укривали в нашия топрак, а вечерта се явиха пред мен няколко души. Казаха ми какви хора са, че жандармерията ги притиснала в равнината и те били принудени да се оттеглят в Балкана. Какво можех да кажа – знаех, че усети ли ме властта и мене, и цялата челяд ще затрият, кошарата и къщата ще запалят. Не бях страхлив, на фронта куршуми са минавали през шинелата и козирката на шапката ми. Но сега ставаше дума и за живота на другите, цялото ми семейство с мене влизаше в огъня. Трябваше и тати да знае. “Ще ги приемем, Ангеле – рече ми той, когато му казах за срещата си с тях - Длъжни сме от човещина, пък и зарад друго – на баба Илийца сме внуци, не забравяй туй нещо… Оня ден се дигнах и отидох на кошарата, на два километра е оттука. От миналата есен не бех одил. Обиколих корията, а то една убост, като се раззеленило всичко – горите, ливадите, нивите. По тия места ми е минал живота. А вече не мога, старостта ме налегна. Срам ме е да ти кажа – седнах пред кошарата и плаках. То старческите сълзи са като у децата, от нищо бликват. А моите, направо от сърцето. Се си мисля, че за последно бех там, като за прощаване. Но стига ми, че честно и достойно носихме името на своя род, на нашата прабаба, че човек без род и без име се губи...”

Праправнучката на баба Илийца Пенка Ангелова Драганова, родена на 18 януари 1930 година, е може би най-търсената жена в Челопек, защото с радост и естествена гордост разказва за своята прапрабаба, за която си спомня от разказите на дядо й Дано - болното дете, с което тръгнала да премине Искъра. За разлика от баба Илийца, която Вазов описва като „жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста - мъжка на вид“, Пенка е дребна и слаба. Но поддържа духа си силен, за да е достойна за гена, който е наследила. Още в началото на разговора уточнява, че не е кръстена на героинята от „Една българка”, чието истинско име е Пена. Името й е дадено от нейната кръстница. Но въпреки това го носи с гордост.

„Споменът за нея живее у мен и моите роднини, както и у всички жители на Челопек. От нея можем да се научим най-вече на вяра и кураж. Тя е доказателство, че силата на женската воля е достатъчна да промени несправедливостта. Учи ни да не се отказваме, да гледаме напред и само напред.

Дядо Дано често говореше за баба Илийца, защото много я обичаше, продължава Пенка. Тя го е отгледала от малък като родно дете, жертвала си е живота за него. Защото случката, която Иван Вазов описва, е истинска. Едно време, когато хората са боледували, лекарска помощ не са търсили, а са искали попът да им пее. Ботевият четник оцелява и след Освобождението идва да търси баба Илийца, за да й благодари за това, че му спасила живота. Но тя вече била починала. Посрещнал го дядо Дано. Четникът му казал: „Останах жив, благодарение на смелата ви баба и съм дошъл да ви благодаря“. Била работлива жена, много трудолюбива, грижлива и упорита. Каквото хванела, всичко й идвало отръки. Разказваше случката и на Ботеви поклонници, на ученици и студенти, които от „Вола“ идваха в кошарата ни /по пътя за Рашов дол/, за да го разпитват. Аз отраснах в тази кошара, за мен се грижеше баба Тодора, съпругата на дядо Дано. Татко и майка бяха земеделци, аз гледах овцете и козите заедно с тях, помагах. Всички те бяха истински българи, родолюбци. Като се научих да чета, прочетох Вазовия разказ на дядо. Той почти се разплака, гордееше се, че Вазов пише за него“, казва потомката на баба Илийца.

А какво е станало с болното внуче Дано?

„ Той се преборва с болестта, оцелява и пораства, уточни Пенка Драганова. Завършва основно образование. В разказа си Иван Вазов произвежда Дано в “здрав левент майор П.”, но в действителност войнската му кариера е доста по-скромна. Той служи като редник, а след уволнението си от казармата, се връща в Челопек и става овчар. Жени се за Тодора, с която имат четири деца. Занимавал се със скотовъдство и земеделие, грижил се за около 50 овце и кози. Натурата на рода си я носим като нея, като баба Илийца. Няма мъж от фамилията, който да не е бил на война или да не е хващал пушка в размирни времена. Всички сме упорити и борбени. Когато кандидатствах първия път медицина, не ме приеха, но не се отказах. Завърших биология в университета и станах учителка. В СОУ „Христо Ботев“ във Враца оцениха работата ми и ме предложиха за „Заслужил учител“, защото благодарение на моята квалификация, се откри специализирана паралелка по биология. Дадох душата си на това училище. Но и работата с учениците ми даде много.

Сега съм пенсионерка. Понякога ме търсят за среща с деца в къщата-музей на баба Илийца, интересно им е да видят жива потомка на славната българка. Иначе живея сама, сестра ми Тодорка е във Враца, но през зимата се събираме тук. Като сме заедно, е по-леко. Синовете и внучките ми идват да ме видят. Те знаят всичко за баба Илийца, интересуват се, четат и се гордеят с нея“.

Родословното дърво на баба Илийца продължават двамата й сина – д-р Димитър Драганов- невролог, който живее във Враца и Ивайло Драганов – специалност външна търговия, живее в София и техните дъщери Мона и Вера.

Тодорка Ангелова Данова е осем години по-голяма от сестра си Пенка, родена е на 21 юли 1922 г. Но за разлика от нея завършва само основно образование в Челопек.

„Нашите нямаха средства да ме издържат да уча във Враца, въпреки че бях пълна отличничка, най-добрата в класа. Но брат ми Дано, който е пет години по-голям от мен, учеше в гимназията във Враца и малкото ни пари отиваха по него. После завърши педагогически институт и стана учител“, казва с видимо огорчение баба Тодорка. Но не съжалява, защото благодарение на своята любознателност и ученолюбие, на силната си памет завършва курсове за счетоводител и дълги години, до пенсионирането си работи като високо ценен счетоводител и зам.-главен счетоводител в Държавно земеделско стопанство-Враца и филиала в Челопек.

На 96 години паметта на Тодорка е все така силна и с лекота си спомня събития, дати, преживявания. „Моето детство премина също в кошарата на дядо Дано. Той беше скромен и трудолюбив човек. Винаги ме защитаваше като ме наказваха, че бях много палава и все правех бели. Като тръгнах на училище, все ме питаше какво сме учили. Разказваше за баба Илийца с умиление, дори със сълзи, беше й признателен, че го е спасила от болестта. Била много честна, работлива и набожна.

Когато тато заминал на фронта, мобилизиран по време на Първата световна война, през 1917 година го пленили и затворили на остров Крит. Нашите нищо не знаели. Две години не е имало вест от него. Дядо Дано остарял от мъка, а баба Тодора ослепяла от сълзи, смятали, че не е жив. Баба Тодора ми е разправяла как се е върнал през 1919 година. „Няколко жени перяхме на Искъра. Доде един мъж и ни вика, че във влака, дето спира на Мездра, има пленници от Гърция. Хукнахме към гарата, гледаме от вагон на вагон, няма го. Като се изтеглиа малко ората, гледаме един мъж ни гледа, ама не можем да го познаем-остарял, дрипав, мръсен. Не го позна и брат ти Дано, нали още не беше роден, кога зеха баща ти на фронта, разплака се, а Ангел дни и месеци наред не можа да доде на себе си. Такива години беа, тежки, много мъка имаше“.

Въпреки годините си, Тодорка не се чувства стара. През лятото живее във Враца, но не се спира в града. Ходи на лозето си, защото не може да стои без работа. Казва, че животът й я е научил така – да не си губи времето, а да върши нещо. Все още е енергична, будна, любознателна. Не отказва срещи с млади хора, които се интересуват от баба Илийца и Илиовския род. През зимата отива при сестра си Пенка в Челопек и двете често се връщат в миналото със спомените си, уточняват кога какво е било, някога спорят, но твърдят, че не могат една без друга.

Василка Тошева Манчева в Челопек я знаят Веска. Кмет на селото от 1999 до 2007 г. Родствотото й с Илиовския род е по линията на баща й Христо Иванов Ценов - правнук на баба Илийца - внук на Цено, брат на Дано. Въпреки че е осиновена от леля си Гена Петкова, сестра на майка ѝ и съпруга й Тошо, тя никога не губи родовата си връзка и генетичното наследство. То я подтиква по време на кметския си мандат да организира жителите на селото за изграждане на къщата-музей „Баба Илийца“.

„Те не са имали деца и поискали да ме отгледат. Моите родители били бедни, баща ми останал рано сирак, имал три по-големи сестри, майка беше все болнава и така се стигнало до осиновяването ми. Била съм на три години. Още от малка знаех това. Никога не съм губила връзка с биологичните си родители и продължих да ги наричам мама и татко. Но безкрайно съм благодарна на тетка и уке /леля и вуйчо/, защото ме отгледаха, възпитаха, дадоха ми образование - всичко което съм, го дължа на тях.

Моят най-голям принос към този род е изграждането на къщата-музей „Баба Илийца“ по време на моя кметски мандат, през 2003 година. Лично аз, другите потомци на легендарната българка, всички жители на Челопек вложихме душа и сърце, енергия и ентусиазъм в строителството и обзавеждането й с типични за нашето село експонати и предмети от бита. Така че да стане максимално автентична, да напомня за онези години, в които са живели нашите предци. На почит в музея е родословното дърво на Пена и Илия Цветковски и техните наследници - синовете им Иван и Цвятко и внуците Дано и Цено. От ноември 2017 г. то е обновено и попълнено с имената на потомци, родени до тази година, така че общо те са над 350. Новото родословно дърво изготви художника Владин Христов със средства от дарителската кутия на музея и от лични дарения, сред които на Миглена Василева, потомка на баба Илийца по майчина линия и нейният съпруг Николай.

Музеят е отворен постоянно, няма почивен ден. Посещават го много хора, стигали са до 60-70 човека на ден при организирани групи. Така може да се каже, че косвено и днес баба Илийца помага на селото, вдъхва му живот, прави го известно.

След това изградихме и туристическа пътека от музея по улица „Погледец“ покрай мястото, където е била истинската къща на Илийовци до местността „Погледец“, около 800 метра. Това е нашия жив паметник на смелата челопенка, с която се гордеем“.

Уредник и екскурзовод на музея е дъщерята на Василка, Диана Бориславова Цветкова, една от последните клонки в могъщото дърво на Йлиовския род, поникнало преди близо 200 години от брака на Пенка и Илия Цветковски.

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/ Челопек - природният олтар, 2019