Челопек


Иван Вазов и непреходното богатство на Челопек


Категория : Откак се е село заселило
photo

ПО СТЪПКИТЕ НА ИВАН ВАЗОВ

На снимката: Ботеви поклонници - 2 юни 1925 г.
 
След Освобождението един от първите, които идват по Ботевите места, е патриархът на българската литература Иван Вазов. И това не е случйно. Той се е срещал с Войводата през първата половина на май 1876 г. в Букурещ, когато хъшовете се готвели да преминат Дунава. Вазов се е видял с Ботев и в Браила, и в крайдунавския румънски град Галац. Описва го така: "Барчест, едролик, с рошава голяма черна брада и с дълга коса на руски нихилист, с резки неправилни черти на лицето, със сини жили в сляпото око, с малко кривнат нос, великан с атлетическа снага и широко развити гърди, с малко изпулени очи, със смел и разкрачен ход. Могъщ, внушителен, повелителен, но хубавец."
 През юни 1899 г. 49-годишният писател и виден общественик тръгва от София с новата железница през Искърското дефиле и слиза на Черепишкия манастир. За това пътуванесъобщава на проф. Иван Шишманов: „Това лято /1899/ гостувах няколко дни в Черепишкия манастир  и от него направих няколко излета по дивните бърда и клисури, що заобикалят тая омайна местност в хладната долина на Искъра“. /Иван Вазов – спомени и документи, 1976 г/
Пътува на кон, придружен от Цене Койнин от Лютиброд и кучето Хектор. Койнин му е препоръчан от игумена на манастира като „човек неслучаен, а бивш манастирски слуга, който според казването му, видял с очите си събитието /сражението на Ботевата чета- б.а./, а освен това знаел „всичките пътеки, имена и тайни на планината“. Към тях се присъединява и един селянин, драговолно дошъл да им бъде другар. Целта на Вазов е да стигне до лобното място на Войводата.във Врачанската планина.
    С „варка“ /лодка, ладия/ тримата преминават река Искър и поемат стръмнината към село Челопек. Тръгват по стария път и колкото се отдалечават, толкова отсреща къщите на Люти брод със стари плочи „мамят погледа с амфитеатралния си вид“.  Бай Цене се оказва словоохотлив човек и непрестанно разказва на Вазов „епизоди от разсипването на Ботевата чета, която се спасявала с бяг по тия стръмнини, за да попаднат почти всичките живи момчета в ръцете на турските потери“.
    След около половин час ходене из сенчестата Челопешка дъбрава, „се закатерихме по един гол каменист рът, пише Вазов. Кога дойдох на върха му, гледката се откри величествена към зеленото врачанско поле“. Отсреща са Веслец с лозята, а  зад него - Милин камък.
    Тримата влизат в Челопек и първият им пристан е кръчмата. Зараждат се разговори за Ботевата чета, за героизма на въстаниците и за предателствата. От дума на дума Вазов чува за подвига и съдбата на баба Илийца, която с риск за живота си успяла през нощта с две ръце да изтръгне огромния кол и с ладията да преплава бурната река, за да даде попското расо на укриващ се ботев четник и да го спаси от преследващите го турски потери. Тази история го впечатлява изключително много. местните хора му разказват за подвига на баба Пена от Илиевския род, която
 „По техния демократичен обичай всички дойдоха да се ръкуват с мене. Разпитах ги за поминъка им. Излезнах и пак любезни ръкувания с всички тия вежливи хора, от които всеки знаеше нещо за Ботевата чета“, разказва в пътеписа „Волът“за радушното си посрещане в Челопек народният поет.
Нагоре към върха на Балкана също трудно се пътувало. "Пътят веднага стана ужасен и удари във върли ярд, към Погледец. Това е една балканска полянка, дето уединена горица от орехи, круши и други дървета дава хубава сянка. Тук обядвах, като се наслаждавах на омайната картина на Врачанското поле, художествено изпъстрена с разни зелени тонове и златисти петна на зрели ниви. Един каменен кръст показва, че това е оброчище. На святостта на мястото се дължи запазването на горицата",пише Вазов.
„Погледец“, този привлекателен земен кът, истински природен олтар сред Балкана,  вдъхновява Иван Вазов и той описва видяното в стихотворението „Каменният кръст“.
„ Допълзяхме до хладний Погледец,
под сянката му сладостна.
Пред нас откри се планински венец,
лъсна долина радостна…“
  Юли 1899. „Скитнишки песни“ /Впечатления и усещания в малата и голяма Стара планина/
  Писателят споделя със свой приятел, че харесва това стихотворение, излято от видените хубости в планината и от далечния взор към Дунавската шир. "То ми се вдъхна при пътуването за Вола, като се изкачвах над село Челопек."
От Погледец нагоре в планината пътят  бил още по-труден и мъчителен. Следват „ред хълмове и планински долинки, окръжени от венец високи чукари, страшно диви, мълчаливи и пустинни“. Урви, сипеи, бърда, клисури, скали и въртопи. И най-после пред уморената дружинка се възправя Вола - място, забулено в тайнственост, пусто и безлюдно. По каменистия му гребен се спуска урва, отначало гола, която после свършва с горичка. А в самото дъно на дола извор – Крушовското езеро. На полянката под върха необикновените туристи правят почивка. При тях идват челопешки овчари и му разказват кой каквото знае за последния бой. „Тук паднал беше, господине, той. Умря клетника, умря за нази, там в скалите бе последния бой, умря, видях го ази…“. Бай Цене също уверява писателя, че „шест дни след битката на това място, където са седнали, е намерил трупа на един едър човек, съблечен и с отрязана глава“. 
     Изразявайки негодувание, че на това свещено място няма никакъв знак, който да напомня великата саможертва на героите, Вазов възкликва: „Умрел ли? О, не!“ И още там, на Вола, се раждат строфите на стихотворението „ТОЙ НЕ УМИРА!“
„На Волът, сред пустинния Балкан, / огласян някога от диви орди,
седях в глогините, де в кръв облян, / паднал певецът горди; 
там, де плеснал коварният куршум / в челото вдъхновено и високо,
угаснал огън благороден, светъл ум, / заспал юнак дълбоко“………. 
     Под стихотворението Вазов е уточнил  за „Волът“- „Връх във Врачанската планина, на плещите на който е загинал Ботев на 1876, май 20.“
 /Иван Вазов, т.1, Стихотворения. , стр.277.  „Български писател, 1970 г./
     Това стихотворение Вазов пише през юли, но за пръв път е публикувано в сп. „Българска сбирка“ през септември 1899 г. Там помества и своя пътепис „Волът“, който още в края на юли е отпечатан във в. „Мир“ /бр.712, 31 юли 1899г/. С тези литературни произведения  всъщност Вазов сочи „Волът“ за лобно място на Ботев. Едва половин век след гибелта на Ботев, Никола Обретенов казва категорично :“Ботев загина на „Йолковица!“
      „Врачанският Балкан е вечният дом на Христо Ботев. Вазов високо оценявал таланта на поета и казвал за него, че ”... е роден да бъде едно стъпало над другите“.
/ Из „Топонимия на Природен парк „Врачански Балкан”, 2014, Калина Тодорова/
     При пътуването си до Вола, Вазов запленен от красивата природа и забулените в тайнственост легенди за Ботевата чета, създава една от най-поетичните си книги „Скитнишки песни“. Самият той я определя като „една от най-добрите си“. В нея са включени 48 стихотворения. Те са породени от неговите екскурзии и срещи с планинците от различни места в околностите на Искърския пролом. Тези срещи му дават повод да напише и два от най-хубавите си разкази- „Дядо Йоцо гледа“ и „Една българка“.
Разказът „ Една българка " възниква в периода между юли и октом­ври 1899 г., а през ноември е обнародван в „Българска сбирка" под заглавие „ Челопешката гора". От повтор­ната му публикация (три години по-късно) личи, че Вазов е продължил да работи над него и е внесъл многоброй­ни поправки в текста, както и далеч по-изразителното заглавие „Една българка". За разказа съобщава на проф. Шишманов: „Това е написано след пътуване до Волът, дето ходих да видя мястото на Ботевата гибел. На едно ханче ми разказва­ха за подвизите на тая българка."
     Истинското име на литературната героиня баба Илийца е Пена, родена около 1820 г. в Челопек. Мъжът й се е казвал Илия, откъдето идва и прозвището й Илийца. Тя е съществувала, смела и безстрашна жена, която вдъхновява Вазов да я увековечи в разказа си. Действителната случка се превръща в желание да възпее примера й на безкористна помощ и героизъм, защото е убеден, че заслужава тази прослава. Баба Илийца е „висока, кокалеста – мъжка на вид”. Това описание дава представа  за характера на силен, непреклонен, излъчващ корава воля и енергия човек, но с добро и отзивчиво майчино сърце. Тя е религиозна, търси божията милост, за да спаси болното си внуче, но се оказва, че трябва да спаси още един човешки живот – този на бунтовника. Бори се със собствения си страх, с личното си страдание в името на доброто дело.
     Внучето Дано успява да се пребори с болестта и оцелява – може би не толкова от манастирската молитва, колкото от голямото милосърдие на баба Илийца. Той доживява до 72 години /роден е 1873 г, почива 1945 г/. От брака си с Тодорка има четири деца - Ангел, роден 1895 г., Ивана, Цена и Неца. Години наред той посреща в Челопек Ботеви поклонници и им разказва за смелата си баба. По негови спомени се знае, че след Освобождението у тях идвал спасения четник, за да благодари за добрината на българката, но тя вече не била сред живите.
        Повече от век след тази история, описана от Иван Вазов, легендата за безстрашната българка привлича стотици хора от България и чужбина в Челопек. През 2003 г. признателните й потомци построяват къща-музей, близо до мястото, където е живяла баба Илийца.
    В началото на ноември 2016 г. легендарната героиня възкръсва на филмовия екран в 45-минутната художествено-документалната лента "Българин да се наричам" на младия режисьор Искрен Красимиров. Баба Илийца от врачанското село Челопек отново тръгва по стръмните балкански пътеки с полуживото си внуче на ръце, за да търси спасение в Черепишкия манастир. В нейната роля се превъплъщава Недка Димитрова - уредник в Етнографския музей „Св. Софроний Врачански” във Враца и новинарят в БНТ Златимир Йочев. „Като етнограф ми беше лесно да съчетая костюма на баба Илийца, но да го облека и да изиграя ролята, беше огромна отговорност. Надявам се поне малко да съм наподобила храбрата българка и тя да продължи да бъде пример за младите поколения!”, казва Недка Димитрова.
    Творбата поставя ударението върху това, че баба Илийца не е само литературен герой, а реална историческа личност. За нея разказва и пра-правнучката й Пенка Драганова, бивша учителка по биология, че била "висока, кокалеста, суха жена, много трудолюбива и грижовна към къщата и челядта".     Филмът е осъществен благодарение на събраните средства от дарения на българи от цялата страна в къщите-музеи във врачанските села Челопек и Очиндол, както и в Сопот. Той е представен многократно в България, най-вече в учебни заведения, както и пред българи, живеещи в чужбина. Според режисьора Искрен Красимиров предизвиква неописуем възторг, умиление и патриотична гордост.
 

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/ Челопек - природният олтар, 2019
Споделяне

Истории от Челопек

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa