...

Челопек


ЛЕГЕНДИ И ИСТОРИИ ЗА „МРЪСНИТЕ ДНИ“


Категория : Вярвания и традиции / песни
photo

ЛЕГЕНДИ И ИСТОРИИ ЗА *МРЪСНИТЕ ДНИ*

През дългите зимни нощи старите хора се събирали в дома на съседи и разказвали спомени за сватби и годежи, мъжете споделяли преживявания от войните; пеели едногласни, монотонни песни, близки до техния начин на живот и съвсем рядко за народни герои, събития, подвизи.
Често се случвало да разказват и фантастични приказки за мечки, вълци, вампири, таласъми, караконджовци, самодиви, змейьове, хали, които се явявали през т.нар. „мръсни дни“ – от Коледа до Йордановден. Този период в българския народен календар е възприеман като опасно време, в което злите духове действат с повишена активност на земята. Според традиционните вярвания през мръсните дни се явяват различните свръхестествени демонични същества, които бродят по земята от залез слънце до пропяването на първи петли, както и че на земята идват душите на мъртвите. Схващането, че тези същества са особено опасни за човека, предопределя изпълняването на многобройни забрани и действия с предпазен характер, строго спазвани през целия период - забрани за излизане навън след залез слънце; миенето и прането, понеже водата още е „некръстена“; не се правят помени, сватби и годежи; спазва се сексуално въздържание, защото се вярва, че заченатото в тези дни дете ще бъде недъгаво или ще се превъплъти в зъл дух след смъртта си. За предпазване от демоничните сили, хората носят в дрехите си чесън.
За някои от приказките и легендите за таласъми, вампири и караконджовци си спомня 
Иванка Христова Илиева-Никовска, родена 1932 г.
„Викат че некога имало таласъми. Дали е верно не знам, но като малки са ни плашили с тях. От мама съм чула една легенда. Било през мръсните дни, кога не се работи. Майката тръгнала да си ляга и рекла на дъщеря си :“Айде лягай си вече, стига си прела, тия дни не се работи“. Она рекла, че й е останало малко, ша допреде и ша ляга. Майка й заспала, по едно време чула, че дъщеря й приказва с някой. Попитала – с кой приказва? Дъщерята казала, че уж влезнала некаква жена, баба Марта и й казала:“Айде, допредвай и легай“. Още малко, отговорила дъщерята. „Е, добре, а ти допреди, па я ша донеса котела с вода, та да сваря преждата“. И си отишла. Майката казала:“Гаси огнището, маиняй тая хурка, она ша доде пак. Но земи масло“. Легат, но майката върху дъщерята и я намазала с масло. Вратата се отваря и некой пита:“Кам те?“ И двете мълчат. Жената търси под кревата, гледа на кревата двойни крака, една глава и едно тяло. Ама били потни /от маста/. „Значи не са
работили повече, ша ги оставя да спят“. Като пропели петлите, жената бегала. Кога се събуждат сутринта, разбират, че един човек умрял и некой го довлекъл до техния прозорец, изправили го. И той се превърнал на таласъм. Така ми е казвано“.
И още една за мръсните дни, разказана от Иванка Христова пред Радослава Стефанова.
„Две моми се наканили да правят седенка. Преправил се караконджулът на убав момък и влезъл през комина. Взел едната мома и я скрил в пещера. Затискал входа на пещерата с голем камък и одел за кръв. Момата успела един ден да избега, ама я било страх че караконджулът ще я надуши по кръвта. Скрила се в купа сено в една каруца. Но той ги настигнал и почнал да мушка с дългия си остър шиш, пробол я отстрани, тя изтрила кръвта от шиша с шамията си и запушила дупката. Отишъл си. Уморена и жадна, момата отишла до един кладенец. Дошъл момък с кон, помолила го да си разменят дреите и избягала. Стигнала селото, потропала на бащината си къща посред нощ и поискала да влезе. Пуснали я вътре, а тя започнала да разпитва стопаните дали имат и други деца, освен момиченцето, а те й отвърнали, че някога имали още една дъщеря, която изчезнала. Като видели, че момъкът е добър, го пуснали в другата стая да спи с момиченцето, че нямало много стаи. Свалил си калпака и дългата му коса се разпиляла по гърба. Попитал момиченцето дали знае коя е. То отговорило, че е изчезналата му сестра. Махнала забрадката и умряла, за толкова й били стигнали силите.
Славка Кръстева, родена 1941 г. в Челопек разказва друга версия на легендата за майката и дъщерята. „Мръсните дни били започнали, ама две жени в една къща, майка и дъщеря, си работили нещо, предели, пресуквали. Дошли дяволите на вратата, затропали и викнали да си легат, че не се работи. Уплашили се жените, че дяволите може да влязат вътре. Намазали се с мас, щото като дойдат да ги пипнат, да видят, че са се изпотили – значи отдавна са легнали и не са работили. Така и станало – надхитрили дяволите и те си заминали.
Втори случай. Дяволи, предрешени като ергени, отиват на гробището и земат да изкопат един умрел. После го занасят в една къща, в центъра на нашто село, дето видели, че свети и помислили, че ората там работят. А били мръсните дни. Изправили го до вратата. Сутринта като станали бабата и дядото, отворили вратата и изпаднали в ужас, щото мъртвецът паднал връз тех. Развикали се, дошли комшиите и те ужасени. Уплашили се и се разбегали. А „ергените“ върнали  умрелия пак в гробищата и изчезнали.
И аз преживях нещо подобно, казва Славка. Неколко жени се събрахме в една къща, беше събота, в мръсните дни. Малко работихме, повече си приказвахме, пяхме. Тръгнахме си към един часа след полунощ. А отгоре една месечина, светло като ден! Като си влязох в стаята, чувам да плаче дете, реве та се къса. Стреснах се, откъде това дете! И кучета лаят, се едно че гонят човек! Изплаших се, развиках се, събудих сички. Изправих се на прозореца и гледам върви жена с дете през Ливагето, то реве, кучета лаят. После жената влезе в гробищата и всичко утихна – няма рев, няма лай. Сетих се, че наскоро бе умряло детето на кака Елена. Него съм видела. А като стигнали в гробишето, дяволът избягъл. Да знаеш, като сънуваш умрел човек или пък ти се явява нощем на сън, посягаш към него с игла и го убождаш, и той ша изчезне. По-рано по тия дни винаги носехме у себе си чесън, да гоним дявола.
Говореше се, че нощем на Излако идва едно момиче с бяла рокля и венче в косата. Седи на чешмата като самодива. Пропеят ли петлите, си тръгва. Ама само родените в събота по мръсните дни, може да виждат самодиви и дяволи. Виждали са в каруца до Крушовската бара да се вози дявол. Докато е в каруцата, воловете спират да се движат и мучат страшно. Скочи ли от каруцата, те тръгват пак.  Сега няма мръсни дни, хората станаха мръсни и лоши… 
Но и невярващи. Одят в църква, ама не вярват, и молитвите не знаят. А Бог сичко вижда и понякога наказва. Сама съм го преживяла като момиче. Беше на Голяма Богородица, 15 август. С мои дружки решихме да отидем на Черепишкия манастир да се комкаме. Ама не бехме постили. Заставаме пред попа, той ни дава нафора /парче чист хляб/, ама ние не можем да го преглътнем. Заседна на гърлото, задавихме се, не можем да дишаме. Тичаме на Искъро, пием вода да ни разкара, молим се на Бога да ни прости. Едва се спасихме, щехме да умрем от задушаване. Та да знаете, ако не сте постили, не отивайте за комка…
Славка завърши разказа си със смешна история. „На дядо Иван гъските, десетина беха, кълват на казана за ракия. Колко са кълвали, не се знае, но сичките налягали като умрели. Извикали го, дошъл, като видял, че не мърдат вече, се разплакал. После решил поне да ги оскубе, че да си напълни възглавниците с гъша перушина. Плакал и скубел, накрая останала една, но като посегнал към нея, тя оживяла. Малко по малко и другите се съживили. Разбрал дядо Иван, че
докато ги скубел, пияните гъски изтрезнели. Подкарал ги той към дома си, а хората се
превивали от смях като гледали оскубаните голи гъски, водени от една перушата“.
Иванка ХристоваНиковска обича да разказва и други, не толкова страшни истории.
„Знам една легенда за трите реки – Искър-мъж и Марица и Струма – жени, били сестри. Искър рекъл на Марица:“Я да ма попощиш от въшки“. И се наговорили кой накъде да върви, че водите им били заедно, станало им тесно. Като го пощили, он заспал. Като се събудил гледа Марица фанала тракийската низина, а Струма към Гръчко. Он останал сам, зел да плаче. Тръгнал през Балкана. Като стигнал Черепиш, Богородица му рекла – тука нема да плискаш, че ша ми плашиш децата. И он минал през Балкана, та до Дунава.
И за Ботев знам, казвал ми е моя свекър, беше козар. Станало е на кошарата на Маркова могила, викаха й Никовската кошара, близо до Крушовския извор. Там са минали Ботевите четници.  Било на трети юни, така ми е казал свекъра. Докарал козите да ги дои на обед. Гледа до кошарата един ранен. Вече бил чул за въстаниците.  Не го отпратил, ама му помогнал за раната, дал му и храна. А четника му казва:“Ботев не е убит от турците, така да знаеш. Наши го убиха. Може и Обретенов да е бил. Не ща да умирам с тая тайна, затуй ти я казвам“. Свекър ми не бил чувал туй име, нито пък знаел кой е. Само запитал четника защо му е требвало на тоя да убива Ботев. „Почнали да спорят накъде да вървят. Едни искали да се спасяват в Сърбия, други-да се пръснат из Балкана. Не били съгласни с Ботев. И некой гръмнал по него“. Дали и верно, не знам, свекър ми така ми е казвал…“ /1
 
1. Историите на Славка  Кръстева и  Иванка Христова са записани от Цветомира Гергинова и Милица Джанджова, участнички в Резиденция Баба-септември 2016 г

Информатори / Автори
Цветана Евгениева, журналист, кореспондент на БТА/ Челопек - природният олтар, 2019
Споделяне

Истории от Челопек

За проекта

Цел на проекта е издирването, събирането и документирането на бита, историята и традициите, културната и родова памет на селищата от регион Враца като принос към документирането на културното наследство на района и общобългарското краезнание. Обхваща 123 населени места от общините: Борован, Бяла Слатина, Враца, Козлодуй, Криводол, Мездра, Мизия, Оряхово, Роман, Хайредин.

За проекта

Контакти

Социални мрежи

© 2017 - 2022 Карта на времето | Регионална библиотека "Христо Ботев" - Враца All Rights Reserved | Developed by Inveitix | Cvexa