Враца


Войнишките песнопойки – тайното оръжие на българския войник


Категория : Моята история / нашата история
photo

Войнишките песнопойки – тайното оръжие на българския войник

„Тя е спътник на войника. Тя е негова почивка. Подир похода – отмора, спомен за една усмивка. За едни очи далечни и за бащината къща, за полята, за балкана – дето във съня се връща.

Тя е знаме, тя е слава, тя е ласка и закана. Тя снагата ни възправя, тя вълнува ветерена. О, когато ветерана чуе песента войнишка, види знамето, загледан подир строя със въздишка – стария боец си спомня взвода, бойните другари и една сълза гореща бузата му ще опари...

Тя е бойната ни слава, тя е миналото наше, тя разказва за дедите и за пътя им безстрашен. Тя България те кара с огън, с нежност да обичаш, българин да се усещаш, българин да се наричаш. В нея трополят копита, в нея вечен вятър духа, в нея славата живее на Кубрат и Аспаруха, на Симеон и на Ивайло, Калояновата сила, в нея стонове се чуват и плачът на Самуила...В нея мечовете светкат, засияват битки люти, образи на воеводи и безименни хайдути...

                                                

    Песента, Орлин Орлинов (войнишка песнопойка, 1967 г)

 

 

І. МАКОВЕТЕ – СИМВОЛЪТ НА ЗАГИНАЛИТЕ

 

Началото на месец ноември е времето, когато отново цъфтят макове - но този път не в полето, а по реверите на британците в Обединеното кралство. Тази традиция датира от 1919 г. в цялата  британска общност за почитане на загиналите войници. Знае се дори името на инициаторката - американка на име Мона Майкъл, която  след края на Първата световна война за пръв път започнала да носи мак в памет на милионите загинали на бойното поле. На маковете е посветен и специален ден - Ден на мака, 11 ноември, така наречения ден на ветераните (или Poppy Day), Remembrance Day, ден за възпоменание на загиналите, на датата, когато свършва Първата световна война с подписването на примирието с германците. Отбелязва се с минута мълчание, което се известява с оръдеен залп.

Макът, като символ на милионите загинали във войните се разпространява бързо след края на войната и така – всяка година на 11-тия ден от 11-тия месец, в 11 часа, се отдава почит на тези, които са воювали за родината - вече 90 години непрекъснато.

Канадците са особено горди в дните на това честване, защото символът на възпоменанието, макът, е инспириран от едно стихотворение на канадския военен лекар John McCrae, със заглавие : „В полетата на Фландрия”

В полетата на Фландрия макове цъфтят.

Между кръстовете, подредени в ред, означили вечните ни домове;

 а в небето горе чучулиги сладко пеят

чувайки се слабо сред гърмежите от долу.

Ние сме мъртвите. Преди няколко дни бяхме живи,

 призори все още чувствахме

гледахме как сияе залеза на слънцето;

Обичахме и бяхме обичани, а сега  лежим в полетата на Фландрия.

 Вземете враждата ни с врага,

 която като факла

 на вас, ний с немощни ръце предаваме;

Носете я високо.

Ако се пречупи вярата със наш'та смърт

не ще заспим ний никога -

дори и маковете да растат

в полетата на Фландрия.

 

 

Това толкова популярно в британската общност стихотворение обаче, у българина не може да не предизвиква смесени чувства и въпроси  – поради неминуемото сравнение с нашата популярна песен „Ален мак”.

 

АЛЕН МАК

 

Ален мак, самотен скръбен,

Сред буйна нива е цъфнал

И огнен поглед безутешен

Към тежък клас е приковал.

 

Нерадост ... мисли го измъчват:

„Защо никнах, защо цъфтя?

Безвестно тука ще окапя,

Ненужен никому в света...

 

А утре – в жетва приближила,

Жетвар плода ми ще пилей

И нейде вятърът далече

Безследно семе ще отвей”.

 

Но тих ветрец повея нежно

И чу сам аления цвят,

На скръб и болки накипели

Прошепнат тихичко ответ:

 

„От твойто семе ще поникнат,

Ще цъфнат огнени цветя

И ален мак ще гизди вечно

Букета мил на пролетта!”                     Иван Сокачев

                                                                                      Чаталджа 1913 г.

 

Особено смесени чувства предизвиква сравнението с текста на нашата песен – извисен, философски, с пречистена тъга, изведена до символ-обобщение за безсмислието на войнишката смърт на бойното поле, без намек или сянка от намек  за мъст или омраза.

 

Стихотворението е толкова пречистено от военната конкретика, която го поражда, и толкова извисено над нея, че мнозина днес вече се озадачават, научавайки  че е написано от артилерийски офицер през 1913 г. на фронта при Чаталджанските позиции. Иван Сокачев е бил – батареен командир на Втори артилерийски врачански полк.1 Текстът е публикуван за първи път във в. “Войнишки другар” още през 1914 г. Същата година е отпечатан и в авторска сбирка със стихотворения на Сокачев – “В неравен път”. В сбирката е отбелязан и псевдонима – Ален мак, с който той подписва своите произведения до края на живота си.

 

Сравнението на „Ален мак” с канадското стихотворение, придобило щастливата съдба да стане символ на загиналите във войните, неминуемо ни навежда на някои нерадостни размисли. „В полетата на Фландрия” е написано 6 години след стихотворението на Иван Сокачев, пропито е с кръв и смърт, а от него лъха призив за мъст и омраза, въпреки че авторът му е лекар. А Иван Сокачев, който е офицер по образование, възпитаник на военното училище в София, обучен до воюва и прекарал живота си по фронтовете на всички войни, включително и на Втората световна война е написал шедьовър на пацифизма. В неговото стихотворение няма капка войнственост или омраза. То е пропито от безутешна тъга по загиналите на бойните полета и от безсмислието на войната; нещо по-вече -  то е символ-отрицание на войната и заслужава несъмнено да бъде символ на загиналите. Историята на „Ален мак” обаче тръгва принудително в друга посока и става отражение на историческите превратности в България. И вместо да стане общочовешки символ на пролятата във войните кръв, с каквато цел е написана, тя е присвоена и принизена до  тяснопартиен символ. И като всеки партиен символ, ролята й е обречена да бъде преходна, мимолетна и краткотрайна.2

 

ІІ. ...И ПЕВЦИ ПЕСНИ ЗА НЕГО ПЕЯТ   

 

Но въпреки превратната си участ, която го лишава от световна слава обаче, стихотворението „Ален мак” се сдобива като всяко гениално произведение с още едно измерение – придобива ролята на песен. А с това може да послужи за олицетворение на българската народопсихология, част от която е песенния фолклор на българина, развит до степен на жива поетична летопис. По този начин „Ален мак” получава втори живот, отвъд прокрустовото ложе на идеологическите рамки, в които принудително е поставяна в продължение на десетилетия. Така тя става вдъхновител на настоящата идея да преоткрием войнишкия песенен фолклор, като неотделима част от песенната традиция на българина, олицетворение на способността му да преминава по един несравним начин през историческите превратности на времето и да осмисля съдбата си с песен.

Българската етнография изследва задълбочено живата песенна традиция на народа, създавана през различните исторически периоди от развитието му, в историческия песенен епос. Поколения изследователи още от епохата на Възраждането започват да събират, изучават и проследяват  създаването на историческите песни във фолклора ни още от най-древни времена, когато редом с митичните и обредно-празничните се появяват и героичните, юнашки песни. Способността на народа да възпява и описва в песни историческата си съдба продължава непрекъснато като червена нишка през всички епохи от българската история. Чрез нея той възкръсва като Феникс от пепелищата на националните си трагедии. Дори и след Освобождението, когато започват да се появяват професионалните музикални произведения, тази традиция не се загубва, не загива. Редом с развитието на българската професионална маршова песен и стотиците й блестящи образци, народа продължава да описва и възпява съдбата си в песни.

Така се раждат по фронтовете и войнишките песни, които войниците носят в малки песнопойки в раниците си, като тайно оръжие за победата.

Тези песнопойки показват как са се раждали и най-популярните песни – пример за което е именно песента „Ален мак”.  Братът на Иван Сокачев – Стефан е чул за пръв път стихотворението на брат си да се пее от панаирджийски певец в гр. Шумен през 1942 г. Било отпечатано и в малката песнопойка на певеца, която той продавал. Той купил песнопойката и я изпратил на брат си, за да го зарадва, съобщавайки му, че песента му е разпространена като фолклорно произведение. Това показва, че и самият автор до 1942 г. не е знаел за популярността на стихотворението си. 3

 

ІІІ. «... ПЕСЕНТА ЩЕ СЕ ПОНЕСЕ ПО ГОРИ И ПО ДОЛИЩА»

 Тези данни, привличат вниманието към ролята на песнопойките и панаирджийските певци в българската традиционна култура след Освобождението. 

Едва ли има друг народ, който да може да разкаже цялата си история в песни. Възрожденските песни предават изцяло революционния дух на епохата и прехода от народната песен към авторската, художествена песен. Те обаче продължават да съжителстват заедно в ръкописните песнопойки. Там са и песните, с теми от юнашкия епос, и бунтовната Чинтулова и Ботева поезия, както и песните по стихове на възрожденските даскали и злободневните случки, които панаирджийските певци разпространяват по сборове и седенки в текст и мелодии, най-често на някоя известна народна мелодия.

Безспорно първите авторски песнопойки, съставени от Добри Чинтулов и от Ботева и Стамболова преди Освобождението остават недостижим образец не само в литературата ни, но и в българската история, както поради художествените си постижения, така и поради могъщото си влияние върху цели поколения.

Тук обаче ни интересува традицията да се преписват песни в тефтерчетата и да се предават от ръка на ръка, които по-късно започват и да се отпечатват – една традиция, благодарение на която имаме запазено и тефтерчето на Левски, с преписи на любими негови песни. Такива тефтерчета, с преписи на любими песни, предимно бунтовни и революционни възрожденски песни се разпростаняват масово през Възраждането и след Освобождението най-вече от учителите. Такива тефтерчета  се съхраняват в личния архив на белослатинския учител Васил Гашовски4, които той в продължение на целия си живот събира и преписва -  революционни, възрожденски, народни и авторски песни и създава по този начин една уникална колекция от най-популярните български песни, вдъхновявали следосвобожденските строители на нова България. Те са показалец на ценностите, които българските учители пренасят и възпитават в поколенията българи. В тях е съхранена историческата памет за нашето историческо минало, предавано от поколение на поколение през вековете, достигнало до днес благодарение на записите предимно на учителите и възрожденските дейци, радетели на просветата.

Войните раждат новите песни – песните за победите на българския войник – довчерашния селянин, призован да защити новосвободените си земи, своята толкова млада, неукрепнала държава, подложена на бурните процеси на разделение на Османските владения и на противоречивите интереси на Великите европейски сили. Тази традиция започва с победите по време на Сръбско-българската война, които раждат новия български герой на бойното поле, станал вдъхновение за Иван Вазов и надежда новото българско възраждане. Юнашкият епос се възражда в новото време, с раждането на новото поколение юнаци – българските войници.

Войнишките песнопойки показват развитието на българската военна маршова песен – от Шипка, през Сливница, за да стигне до Добричката епопея. Тя тръгва от традицията на авторската, повествователна  песен, родееща се с народния епос, за да стигне до бойните стихове на Любомир Бобевски – единственият поет, осъден като морален подбудител за войните след Първата световна война, заедно с политиците; човека, за когото съвременниците му казват, че неговите песни са спечелили 2 войни. Тези думи на Александър Балабанов за него най-точно характеризират силата и мощта на  песента за въздействие върху  българина  – от Ботев и Чинтулов  - до  стиховете на Бобевски, който единствен, макар и забравен и неизвестен за широката общественост днес, може да  се сравнява по сила на влиянието си върху огромното мнозинство от българския народ с тях. Бащата хаджи Никола Бобевски – също като бащата на Иван Сокачев – Ангелаки Сокачев е опълченец-поборник в Руско-турската война (1877-1878), наградени с десетки ордени за храброст. Този факт е от решаващо значение като ключ за разбиране на секрета на създателите на необикновените по въздействието си песни – именно наследниците на опълченците са тези, които са призовани през балканските войни да защитят делото на бащите си при Шипка, и да докажат без всяко съмнение, че свободата ни не е подарена, а извоювана и изстрадана.

 

Тук ще се спрем на няколко войнишки песнопойки, показателни за настроението и атмосферата в българската армия през войните и доказателство за силата на духа, която води към христоматийните военни победи на вчерашните селяни, за да поразява и днешните военни изследователи с постиженията си.

Песента може да се постави между най-важните фактори, които мотивират българския селянин на фронта – неговото скрито оръжие.  И доказателство за това са песните, в които войниците описват сраженията и битките. Тези текстове не се срещат в тритомника на Кауфман. Те не се срещат и в огромния двутомник на д-р Николай Русев „По следите на една песен”, в която са включени хиляди маршови военни песни, публикувани във военни песнопойки, пощенски карти и преписи.

Тези песнопойки са издавани от войници-ентусиасти със собствени средства, в ограничени тиражи, които днес ги правят библиографска рядкост. Подбора на включените текстове е правен също от тях – любителски измежду песните, които са ги вдъхновявали, и са им били най-скъпи и любими. Между тях има и популярни маршове и самоделни авторски текстове, създадени  в моменти на подем на духа, в изблик на противоречивите чувства, които обземат войника на фронта, когато всеки миг може да е последен. Затова те са доказателство за огромната мощ и творческа сила на българския селянин, която олицетворява неговата потребност да осмисля живота и съдбата си където и да се намира, дори в най-трагичните и драматични моменти от живота си. Или може би – именно в най-трагичните и драматични моменти от живота си.

Песнопойките, които се съхраняват в Държавен архив - Враца са подписани с името на Цено Тодоров от с. Три кладенци, от 36 полк, 7 рота. Той ги е носил в раницата си заедно с един „Учител на младите войници” от поручик Родев, изд. във Видин 1912 г., една книжка „Съвети към войника как да пази здравето си”  с войнишко календарче за 1915 г. и карта на царство България и една книжка за „Длъжностите на войника в боя”, изд. във Враца през 1914 г. Тези малки книжки и тефтерчета съставляват един допълнителен войнишки арсенал. Между тях песнопойките са най-много. Именно те са най-любопитното оръжие на войника Цено Тодоров, като един от стотиците хиляди селяни, призвани да покажат чудеса от героизъм по време на войните.

И четирите песнопойки са съставени във Врачанско, от войници от нашия регион.5 Те са допълнителен повод за гордост и доказателство за способностите на местните хора. Те карат историята да оживее, предадена от хората, които са преживели драматичните събития по бойните полета и величавите битки. Там са личните житейски  истории на отделния войник – с неговото име, село и военна част. Там са възпяти хората, които сътвориха историята ни и това ги прави безценни. Те са били заедно там – по фронтовете – и Цено Тодоров и авторите на песнопойките, логично е да предположим че са се познавали, че може би дори заедно са пяли в почивките, че може би лично са му ги подарили. Знаем имената и на четиримата съставители – те са на кориците на тези малки песнопойки.

 

1. Ст. подофицер СИМЕОН ТОДОРОВ издава със собствени средства своите „Спомени от войната през 1912-1913 г” във Враца още през 1913 г. Ако искате да знаете кой съм аз – пише той накрая, аз съм от с. Лиляче, Врачанско, ранен съм в битката при Люле-Бургаз и що пиша всичко, го повна от тогаз”. Съдържанието й ни повежда със стъпките на Симеон Тодоров и неговите набори по пътищата на войната – от „Обявата на мобилизацията на 17-й септемврий 1912 г. „ и „Турско-българската война през 1912-1913 г.”, „Напред” към „Одрин” и „падането на Одрин”. Съдържа общо 18 песни, които възпяват и подвизите на селяците  - в „Доброволчески марш”, „Презграничен марш” , „Напред на нож”, „Чок сербез гяури” и техните генерали „Железни генерал” и жалбата по загиналите – „Предсмъртие”, „За падналите борци”, „Песен на ранения” и съдбата на пленниците „Пленник”.

 

2. ВУТО РУПЧАНСКИ - командир на рота от 36-ти полк, където служи и Цено Тодоров - издава „КЪМ ПОБЕДА”, епически песни, през 1917 г. Съдържанието им напомня на съдържанието на учебник по история. Започва с „Балканската война за свободата на Македония”, „Съюзническата война през 1913 г.” и „Общоевропейската война”. Песен е посветена и на една от битките, в които явно е участвал и автора „Превземането на връх Алия и град Неготин”. Песните са посветени и на войнишкия дълг „Клетвата пази”, „Дълга си изпълни”, както и на загиналите „Поклон другарю”.

В тази песнопойка обаче намираме и песни, посветени на отделни случки и лица, избрани от хилядите войнишки съдби – „Петър и Цвета”, „Невенина тъга”, „Павел и Мара”, написани в руслото на фолклорната традиция, чиито текстове разкриват по директен начин връзката си с начина на създаване на народните песни.

 

3. „НОВА ПЕСНОПОЙКА РАДКО ДИМИТРИЕВ ПРЕЗ 1912-1913 Г.”, съдържа разни песни от бойното поле, събрал и издава Йоцо Найденов – известния врачански книжар, отпечатано от Т. Богданов – книжар и печатар във Враца. Тук са познатите вече „Железни генерал”, „Шуми Марица”, „Презграничен марш”, посветен на ген. Радко Димитров .

В тази песнопойка особено интересна обаче е песента „На нож! На нож! С подзаглавие Към Люлебургас. И второ подзаглавие Из разказа на един войник. Текстът буквално пресъздава начина на сътворяване на войнишките песни и пътя на разказите на войниците от „по мегдани” до включването им в такива малки песнопойки.

И ходи вредом по мегдани

Юнак от бойните поля –

Между жени, деца събрани

Разказва чудни той дела;

Песента следва разказа на войника от първо лице куплет след куплет за жестокия бой, в който получава раната си. За потвърждение на конкретния случай по който е създадена в края е поставено името на войника-разказвач – М. Москов, датата 28 ноемврий 1912 г. и място на написването – в болницата в Русе. Така в песнопойките се появяват между известните и популярни авторски маршове и текстове по реални случаи от войнишкия живот, записвани от самите войници, които са били и първите им слушатели и разпространители.

И макар че популярността на „Ален мак” – от войнишко стихотворение, написано на фронта – до славата на народна песен остава недостижима  за десетките текстове от войнишките песнопойки, те показват как и по какъв начин са стигали до тила и от там са се разпространявали „ вредом по мегдани”, където и тя е придобила своята всенародна известност, както свидетелства Стефан Сокачев.  Един от куплетите в същата тази песен „На нож! На нож!” обяснява простичко и точно, как :

Когато робът се избави

От мъки в родната земя,

Тогава с песни ще прослави

Тогози, кой за него тлея.

Тези стихове показват еднозначно и красноречиво, че в основата на създаването и популярността на войнишките песни стоят все същите, така познати чувства на преклонение и благодарност към героите и  загиналите за свободата; че са създадени за да подхранват спомена и паметта за тях, точно както стиховете на Ботев, който пръв успява да прозре и разкрие причината за  бесмъртието на „ тоз, който падне в бой за свобода”  - а именно – певците, ...”и певци песни за него пеят”, които не позволяват героя да бъде забравен.

Войнишките песнопойки са израз на песенния гений на българина, създал уникалната си песенна историческа летопис в юнашките и хайдушки народни песни, който получава нов подем по време на войните. Връзката между тях в някои песни е директна и следва плътно познатите моделите на юнашкия епос. Особено показателна в това отношение е песента „Хей, юнаци”

 

  • Хей юнаци, здравейте войници !
  • Здраве желаем господин капитан!
  • Где са вашите бащи?
  • Нашите бащи – все отбор комити
  • Ето нашите бащи!

Тази традиция получава своето своеобразно продължение и след войните с така наречените народни песнопойки с авторски песни, когато разпространяването на такива песни става истински занаят. Такава е НАРОДНА ПЕСНОПОЙКА С СТАРОНАРОДНИ И ЛЮБОВНИ ОТБРАНИ ПЕСНИ ОТ ИЗВЕСТНИЯ НА БЪЛГАРИЯ НАРОДЕН ПЕВЕЦ ВАСИЛ М. ВАСИЛЕВ. В нея вече темите са други – следвоенните злободневни, булевардни случки, познат и днес обект на жълтата преса; те са  най-често трагични или драматични – отвличане на деца от катунари, трагична гибел на цяло семейство, отровителство на снаха от свекърва. Все случаи, които явно са били нашумели достатъчно, за да обикалят по панаирите.  Забележителното обаче е, че между тях все още се срещат и военни теми, каквато е съдбата на пленниците след войните. Такива са песните за пленниците „ Стоян Маринов Николов от с. Сошица”, завърнал се след 15 години плен в родното си село и за Георги Петров от село Бунарджик, Сливенско, „завърнал се на 28 авг. 1932 г. от о-в Тасос”.

Този вид народни песнопойки, които заменят войнишките може да послужи като характерен пример за създаването на модата на панаирджийските певци, чрез които става популярна и песента „Ален мак”. Тези певци обикалят със своите авторски или популярни песни из България и ги продават в своите песнопойки. Чрез тях се наблюдава един опит да бъде канализирана традицията на създаването на народните песни и тя да бъде продължена не от анонимни, неизвестни автори, а от музиканти, със съответното официално разрешение за законно упражняване на своята „професия народен певец (трубадур из цела България)”. Разпространяването на тези песнопойки вече става само с разрешение от Музикалната академия и Министерство на просвещението. Този опит за канализиране на народната фолклорна традиция, както и създаването на съсловието на панаирджийските певци са доказателство за огромната сила и популярност на народната фолклорна традиция за възпяване на случки, лица и събития и предаването им устно или писмено „ вредом по мегдани”, която тръгва от незапомнени времена. Тази традиция създава и войнишките песнопойки. След войните на тази същата традиция стъпват и старите градски песни, които са съвсем друга, не по-малко популярна тема, но също доказателство за музикалната култура на народа, за способността му да създава, да слуша и разпространява песни и същевременно да развива тази способност заедно с потребностите на времето и да подхранва различни жанрове и течения.

Пред  този талант на българина са се прекланяли редица творци и изследователи, като врачанския журналист Владимир Бобошевски, който е  пряк  свидетел на войнишкия живот, когато съпровожда врачанските полкове като военен кореспондент месеци наред и се възхищава и на героизма и на коравото им чувство за хумор и на способността им да се веселят, за да напише: „... Не е ли гордост че си син на оня народ, който изпи до дъно чашата на разочарованията и прескочи гроба на отчаянията и остана съ ...сълзи в душата си, но с песен на устата си за ...България”6

 

Връх на същия този народен и песенен талант е несъмнено и музиката на Дико Илиев – чието първо и най-популярно хоро „Искърско хоро” неслучайно е написано също там – на фронта. „Искърско хоро” е звучало също там, сред войниците, както и песните от войнишките песнопойки, където се ражда и неувяхващия „Ален мак”, сред трагизма на ежедневните загуби и страдания, като символ на безсмъртието и способността на народния дух да се възражда красиво и нетленно – като аления мак.

 

[1] ДА –Враца, ф. 1435, оп. 1, а.е. 49-54

2 Десетилетия наред песента се публикува в работнически и  други стихосбирки и издава без споменаване на автора, като символ на социалистическата идея, като «любимата песен на Димитър Благоев». През 70-те години тя е използвана и за лого на фестивала на социалистическата песен «Ален мак» в Благоевград, с което напълно е присвоена за тясно партийни цели на бившата БКП и в резултат авторът й днес е напълно неизвестен.

3 ДА –Враца, ф. 1435, оп. 1, а.е. 19.       В тритомника на Кауфман „1500 български градски песни”, песента „Ален мак” е включена в първия том, където са лиричните песни, а не в третия том, където са военните песни. И това е ясен показател за нейната съдба. Десетки са военно-патриотичните песни, написани от Иван Сокачев по фронтовете през всички войни в които участва, до смъртта си през 1949 г. но популярността на Ален мак е ненадмината.

4 ДА –Враца, ф. 179К, оп. 1, а.е. 1-4, 8, 21, 33, 35-36

5 ДА -Враца, ЧП 216 , дарени са от Катинка Филипова.

6 Из статията „Пак ги видох” на Владимир Бобошевски, в. „Читалищно дело”, 15 май 1937 г.

Автори/Информатори:

Весела Пелова / Из "100 години от участието на Врачанци в Първата световна война и ...", 2016

Истории от Враца